Двамата прекарваха много време насаме, седяха един до друг на слънце, докато Мери Кейт и Джени играеха с бебето. А прекрасните нощи, когато морето блещукаше като черно кадифе и кабината беше осветена само от една свещ, бяха несравними… Обикновено Роуз вече беше в леглото, когато Пиърс се прибираше. Той се събличаше бързо и тя следеше движенията му без стеснение, възхищаваше се на съвършената му фигура. Той лягаше при нея, вземаше я в прегръдките си, притискаше я към разгорещеното си, възбудено тяло и двамата се отдаваха без задръжки на любовната игра.
Нощите им помагаха да се опознаят по-добре. Пиърс разказваше за страшните дни на пленничеството, Роуз описваше отчаянието, което я бе завладяло след вестта за смъртта му. Разказа му как е умолявала краля да очисти името Дефорт от позорното петно и как накрая е решила да се върне в родината си и да събере сили, за да отиде после в Англия и да докаже невинността му.
— Баща ми се държа много добре — въздъхна едно нощ тя, сгушена на гърдите му. — Той е изключителен човек, Пиърс. Впрочем, имам изненада за теб. — Тя се надигна на лакът и потърси очите му. — Представи си, той знаеше кой си! Каза ми го на сбогуване, когато ме целуна. Намигна ми и ме помоли да се грижа добре за мъжа си.
Пиърс се ухили с разбиране и скръсти ръце над главата си.
— И аз имам изненада за теб. Баща ти знаеше отдавна. Онази нощ именно той ме изпрати при теб.
— О, не!
— Да, да!
— Господи! И ти ме накара да повярвам… Ей сега ще ти оскубя косата косъм по косъм, а после ще те насека на парченца!
Пиърс избухна в смях и я грабна в прегръдката си.
— Хайде, направи го! — Дълбокият чувствен глас изпрати сладостни тръпки към утробата й. — Чакам те… — Роуз впи устни в неговите и забрави баща си. До следващото утро.
Много скоро откриха, че един кораб ги следва отдалече. Оказа се, че това беше пиратският кораб на Пиърс с целия екипаж. Най-интересното обаче беше, че на борда му се намираше Ашкрофт Удбайн.
Пиърс не се престори, че не познава тъста си, само проследи със строго лице как Ашкрофт замаха с ръка и помоли да бъде допуснат на борда на „Лейди Мей“.
— Какво си намислил, Ашкрофт?
— Аз съм баща и реших да придружа дъщеря си в Англия. Не забравяй, че си мъртъв! Аз ще пазя Роуз по-добре от теб. Освен това искам да те предупредя, че не можеш да слезеш на сушата току-така.
— Разбира се, че не мога.
— И какво ще сториш? — попита загрижено Роуз.
Пиърс потърка брадичката си.
— Ще се преоблека като монах.
— Страхотно! — извика Ашкрофт Удбайн и избухна в луд смях. Пиърс го изгледа неодобрително.
— Ще се присъединя към свитата на Роуз като брат от манастира Левелин, който се завръща от пътуване в колониите и ще прекара известно време в дома на Дефорт. Монасите от този орден носят широки раса с качулки. Пак ще си оставя брада и никой няма да ме познае.
— Ами ако те погледне в очите? — усъмни се Ашкрофт.
— Не можеш да се преструваш на монах — присъедини се към съмненията му Роуз.
— Мога, разбира се. Ще стоя винаги на заден план.
Въпреки това Роуз умираше от страх. Ашкрофт се премести на „Лейди Мей“, а пиратският кораб се върна във Вирджиния, за да чака следващите заповеди.
Скоро се разбра, че Удбайн е подкупил екипажа на зет си, като е обещал на моряците парчета земя. Той беше видимо горд с постижението си, когато им разказа, че всички пирати са станали колонисти.
Вечерта, когато се прибраха в кабината си, Роуз попита страхливо:
— Защо си решил да се преоблечеш като монах? Мисля, че ще изглеждаш по-добре като слуга. Така ще мога непрекъснато да те пращам да чистиш обора и конете, а и няма да рискуваш да те видят.
— Ще бъда предпазлив — обеща той и я целуна. — Мисля, че е много по-добре да дойда с теб в двора, за да видя със собствените си очи какво е станало по време на отсъствието ми. Повярвай, така няма да ме разпознаят.
Този разговор не можа да прогони тревогата й.
Хубавите дни в открито море наближаваха своя край. Скоро видяха английския бряг. Влязоха в Темза и пристигнаха в Лондон.
Роуз въздъхна облекчено, когато потеглиха първо към замъка Дефорт. Стигнаха в замъка под защитата на нощта. Гарт, Джефри и останалите слуги поздравиха смаяно възкръсналия си господар.
— Не се страхувайте, приятели, аз съм — увери ги с усмивка той.
Мършавият стар Гарт и грамадният, силен като бик Джефри го прегърнаха, сияещи от щастие. Искрената им радост стопли сърцето на Роуз.
Ашкрофт се почувства веднага като у дома си и си избра най-хубавата стая, подходяща за дядото на бъдещия херцог. Макар че му беше много приятно да гостува в стария, величествен замък, той се тревожеше за сигурността на дъщеря си. Тя знаеше това и му беше дълбоко благодарна.
Когато трябваше да се реши къде ще живее Уди, между Гарт и Мери Кейт се разгоря оживен спор.
— Аз се грижа за малкия лорд от самото му раждане — заяви надменно Мери Кейт. — Затова ще спи при мен.
— Във вашите езически колонии можете да си живеете, както искате, добра жено. Но в Англия малкият Уди е лорд Дефорт и има своя собствена стая. Това е било така от много поколения насам и няма да се промени заради вашите капризи.
— Бебето няма дори година! До стаята на господарите има чудесна детска стая.
— Нима искате малкият да смущава почивката на Негова светлост? — извика възмутено Гарт.
Роуз реши да сложи край на караницата.
— Мисля, че засега Уди ще бъде най-добре настанен в детската стая до нашата спалня, Гарт. Само за няколко месеца, разбрахме ли се? Така Мери Кейт и Джени ще могат да го наглеждат нощем и Негово лордство няма да се буди.
Пиърс обичаше да става нощем, когато малкият плачеше, и да го успокоява, но тя предпочете да не казва това на стария слуга. Гарт се намръщи, но се предаде без възражения. Когато Пиърс се прибра в спалнята, тя му разказа случилото се.
Той се засмя и я увери, че е постъпила по най-добрия начин, като е загладила спора, без да нарани твърде дълбоко чувствата на Гарт. После я погледна сериозно и започна да разказва:
— През последната година Джером е водил твърде бурен живот. Вече е проиграл почти половината от наследството на Ан, макар че то съвсем не беше незначително. При всеки удобен случай хленчи, че сестра му е била убита. И обяснява на всеки, който прояви готовност да го изслуша, какъв отвратителен убиец съм.
Роуз се разтрепери от страх. Толкова й се искаше да се качат на кораба и да потеглят обратно към Вирджиния. Тук, в Англия, крехкото й щастие заплашваше да се разруши твърде бързо.
Все пак тя съзнаваше, че Пиърс трябва да възстанови доброто си име въпреки всички опасности, които го заплашваха. Искаше й се да забрави миналото, но не можеше. Беше готова да стори всичко, което беше по силите й, за да му помогне.
— Какво ще правим сега?
— Ще чакаме.
— Докога?
— Докато кралят те повика в двора. Сигурно ще повика и Джером. Онзи негодник ще приеме поканата, защото вече никой не се съмнява в смъртта ми. Освен това той е уверен, че никой не е в състояние да докаже вината му. Сигурно ще се зарадва да те види отново и ще ти обясни как умело е успял да те заблуди и да те изправи срещу мен.
— Но как ще докажем, че е убиец?
— Още не знам, но ще намеря начин да го изоблича.
— Какво ще правим дотогава?
Той помилва косата й.