— Ще се обичаме.
Роуз се отзова с готовност на желанието му.
Само след седмица Роуз беше поканена да се яви в двора. Чарлз II искаше да види кръщелника си, малкия Дефорт, който беше кръстен в колониите в присъствието на негов представител. Роуз потегли към Лондон, придружена от баща си, Мери Кейт, Гарт и новия си ментор, отец Питър от манастира Левелин.
Пиърс изглеждаше като истински монах, това трябваше да му се признае. Качулката на широката кафява наметка падаше ниско над лицето му, а под нея носеше расо с висока яка. Дълга брада скриваше бузите, брадичката и горната устна. Само очите можеха да го издадат, но те бяха постоянно засенчени от качулката.
Въпреки това Роуз не смееше да диша, докато вървеше, по дългите коридори към кралските покои, следвана от свитата си. Чарлз не беше сам. Кралицата, брат му Джеймс; съпругата на Джеймс, Ан и баща й, Едуард Хайд, бяха насядали около голямата маса.
Кралят стана, за да поздрави Роуз. Целуна я по двете бузи по френски обичай и я огледа обстойно.
— Лейди Дефорт! Радваме се да ви посрещнем с добре дошла, както и да видим бебето. Нали, скъпа? — обърна се той към жена си. Кралицата застана с усмивка до него и хвърли изпълнен с копнеж поглед към наследника на Дефорт.
— Много сладко дете! Толкова е хубаво, че имате син!
— Благодаря на Бога — отговори съвсем тихо Роуз.
След като се възхити на кръщелника си, кралят подаде ръка на баща й.
— О, сър Ашкрофт Удбайн! Чудесно е, че най-после решихте да ни посетите.
Роуз никога не беше виждала баща си смутен и едва не се разсмя. Лицето му пламтеше, устните му се движеха, без да издадат нито звук. Чарлз се усмихна любезно и погледна към монаха в кафяво расо. Веждите му се повдигнаха въпросително.
— Ваше величество, това е брат Питър от манастира в Левелин — обясни Роуз, надявайки се кралят да не забележи треперенето на гласа й. — Беше гост на баща ми във Вирджиния и попита дали може да ни придружи до Лондон. Доведох го със себе си, защото е много начетен и обича да ми разказва за световната история.
— Аха — промърмори след кратка пауза Чарлз.
Брат Питър се поклони дълбоко.
— Ваше величество…
— Хм… Добре дошъл в двора ми, брат Питър.
Най-после страшният миг отмина. Чарлз настани Роуз в покоите на Пиърс, свитата й получи стаи другаде. Мери Кейт, която носеше Уди, Гарт и монахът се оттеглиха, докато Роуз и баща й останаха още малко при кралското семейство.
Най-после Ашкрофт си възвърна дар слово. Разказа на краля колко красива и благоустроена е Вирджиния и го възхити с описанията си. Роуз му беше благодарна, защото не й се налагаше да участва в разговора.
Тя въздъхна облекчено, когато можаха да се оттеглят. Върна се в покоите на Пиърс и дълго седя пред камината. Най-после реши да си легне. Вероятно беше задрямала, защото когато се събуди, вече не беше сама. Пиърс стоеше пред леглото й, съвсем гол, и бронзовото му тяло блестеше на светлината на огъня.
— В манастира ли те научиха да се вмъкваш незабелязан в стаите на другите хора? — попита строго тя.
— За съжаление монашеският живот не ми понася — отговори с усмивка той.
— Ами ако те намерят тук?
— Никой няма да ме потърси.
— Ти си монах, не забравяй!
— Само през деня. Не и нощем.
Тя отговори на усмивката му. Той беше твърдо решен да остане при нея и всъщност тя нямаше нищо против.
По-късно, когато огънят угасна, тя заспа спокойно в обятията му.
На сутринта беше изчезнал и тя не го видя цялата сутрин. Беше толкова разтревожена, че я заболя глава. Кралят играеше тенис и целият двор го гледаше. Изведнъж Роуз откри Джером. Облечен с най-модни дрехи, копринен панталон до коленете и дълго палто, подплатено с кожи и кадифе. Токите на обувките му бяха украсени с бисери. Когато бледосините му очи срещнаха погледа на Роуз, на лицето му се появи усмивка. Той продължи да я наблюдава, без да обръща внимание на партията тенис между краля и Йоркския херцог.
Преди да изчезне в навалицата, Джером се поклони подигравателно пред Роуз.
Вечерята щеше да се състои в голямата зала. Мери Кейт помагаше на господарката си да се облече. Роуз беше по-нервна от всякога. Цял ден не беше виждала Пиърс.
Тъкмо бяха свършили, когато на вратата застана Гарт и тя попита страхливо:
— Видяхте ли го някъде?
Мъжът поклати глава.
— Тази сутрин го зърнах да говори с едно момиче от кухнята, после излезе. Оттогава не съм го срещал. Не се бойте, той знае какво прави.
— Ако го познаят, ще го хвърлят в затвора! — извика възбудено Роуз.
Мери Кейт и Гарт я погледнаха укорително и вдигнаха ръце към устните си. Роуз пое дълбоко дъх и кимна.
— Добре, добре. Моля ви, Гарт, ако го намерите, елате веднага при мен!
— Разбира се, милейди.
След като камериерката вдигна косата й, Роуз стана и се запъти към вратата. В същия момент Уди се разхленчи и тя се обърна да види какво му е.
— Ако позволявате, милейди… — Гарт се втурна към съседната стая, за да вземе бебето от леглото.
— Вървете, вървете! — Мери Кейт буквално избута господарката си в коридора и се върна при Гарт. — Май вече знаете как да укротявате малките бебета, стари глупчо! — продължи с почти нежен тон тя.
Роуз, която беше спряла на прага, едва не се разсмя с глас. Гарт и Мери Кейт? Май между двамата имаше нещо. Тя забърза към залата, внушавайки се, че трябва да изглежда напълно нормално въпреки тревогата си за Пиърс. Пред залата чакаше баща й и Роуз си припомни първата си вечеря в това огромно помещение. Тогава не я допуснаха да седне на голямата маса, където вечеряха аристократите. Сега беше една от тях. При това отдавна знаеше, че щастието на човека не зависи от общественото му положение. То беше скрито в сърцето…
— Лейди Роуз! — Един млад мъж, който й се стори познат, улови ръката й. Тя го погледна втренчено, опитвайки се да се спомни името му. — Толкова се радвам, че сте отново при нас!
Младежът беше едър, с кестенява коса, която падаше по раменете му на гъсти къдрици.
— След вечерята ще има танци. Надявам се да бъдете така любезна и да ми обещаете първия танц.
— О, аз… — заекна смутено тя и прокара език по пресъхналите си устни.
Баща й побърза да се притече на помощ.
— Лорд Уерби! Каква приятна изненада! Аз съм Ашкрофт Удбайн. За съжаление дъщеря ми е още в траур и не бива да танцува. При други обстоятелства сигурно щеше да изпълни желанието ви с удоволствие.
Младият мъж се поклони учтиво, очевидно приел обяснението на Удбайн.
— Милейди… — Той целуна ръка на Роуз и се оттегли.
— Браво, татко! — изкиска се тихо Роуз. — Къде си се научил да се изразяваш така изискано?
— Позорно е, че станах богат търговец — отговори самодоволно той. — Трябваше да отида в театъра.
Двамата седнаха на трапезата и започнаха да се хранят мълчаливо. Изведнъж хапката заседна в
