— Благодаря, Робърт. А как стоят нещата с кораба на лейди Кинсдейл?
— Движи се след нас. Устоя на бурята.
— Повредите ще отстраним, когато стигнем в Ню Провидънс.
— Какво? — извика Скай с възмущение и двамата се обърнаха изненадани към нея. — Нима не пътуваме към Джеймс Ривър?
— Съвсем не, милейди — отвърна Сребърния сокол. — Вие май искате да ме видите обесен колкото се може по-скоро. Нямам ни най-малкото желание да се приближавам към Вирджиния.
— Вие не, но аз искам да се върна там!
— Веднага щом пристигне откупът, ви пускам да се върнете по родните места. Честно казано обаче, не съм се разбързал чак толкова — при тези думи я погледна сякаш беше негова собственост, коя го познава в подробности и умее да цени. Скай се разкрещя вбесена, а той се обърна спокойно към младия пират, взе подноса от ръцете му и вдигна рамене в показно недоумение. — Какво да ги правиш… жени. Никога не можеш да им угодиш.
Младежът се разсмя, отдаде чест и излезе, затваряйки вратата след себе си.
Сребърния сокол постави внимателно подноса на бюрото, наля си чаша димящо кафе и взе едно от хлебчетата.
— Възхищавам се от темперамента ви, лейди Кинсдейл…
— Вие току-що намекнахте, че ние двамата с вас…
— Ами да, точно това намекнах.
— О-о, вие сте направо гнусен!
— Така ли смятате? Вижте какво, уважаема госпожице, когато сте с мен, няма да ви сполети нищо лошо от страна на другите. Разбира се, ако изпълните обещанието си.
— Никога!
— Това поредното обещание ли е?
Тя не отговори и успя да устои на втренчения му поглед. Какво ли си мислеше този мъж? Да на би в сърцето му да се прокрадваше искрица милосърдие? Та нали можеше да я изнасили безпроблемно още тази заран? Докога ли ще я щади?
— Закъде пътуваме? — запита тя и се плъзна към ръба на леглото. Все още бе увита в покривката, в чиито гънки се намираше сабята. Изправи се бавно и го погледна с невинно изражение.
— Към Карибите, лейди Кинсдейл, към Ню Провидънс и дори още по-нататък.
— А с мен какво ще стане? — Тя колебливо запристъпя към него. Сокола намаза едно хлебче с мармалад и докато отговаряше, се обърна с гръб към нея. — Поне на първо време ще трябва да се задоволите с моята компания.
— Това няма да стане! — Тя скочи към него и преди още да се обърне, острието се опираше в гръкляна му. Придържайки все още завивката до тялото си, Скай се наведе към него, за да го погледне право в лицето, но за свое огромно изумление откри, че той се усмихва. — Сега аз съм тази, която има предимство, или още не ви е ясно? Да не би да искате да умрете с тази глупава усмивка на уста?
— Защо пък не? Има ли нещо по-красиво от смърт с усмивка?
— Не се шегувам, сър! Винаги изпълнявам заплахите си!
— Мога да кажа същото и за себе си, милейди.
— Проклятие! Извикайте веднага своите хора и им заповядайте да насочат кораба към Джеймс Ривър.
— Няма да направя това.
— Моля?
Той се приведе рязко и се извъртя тъй светкавично, че бързата й реакция не му нанесе други поражения, освен една мъничка драскотина по врата. С юмрук изби сабята от ръката й, след което я запокити ведно със завивката на пода. Приклекна бавно до нея. Скай не смееше да вдигне очи и да погледне неговите, чиито сребрист блясък се беше превърнал в ледена ярост. Трябваше обаче да го стори, тъй като той хвана нейната брадичка и обърна лицето й към себе си.
— Постъпихте много глупаво, скъпа. Ако, не дай Боже, пак се случи да ме нападнете с оръжие, ще си платите скъпо и прескъпо. Ясен ли съм?
Скай забави отговора си, но стисна зъби и кимна утвърдително.
— Нали няма да ми причините болка?
— Никога, обещавам. Това обаче в никакъв случай не значи, че няма да ви докосна.
Девойката понечи отново да поеме въздух, за да изкрещи разярена, но в последния момент успя да се овладее. Сребърния сокол я наблюдаваше с усмивка, след това се изправи и седна на писалището.
— Няма ли да закусите, милейди? Или може би сте свикнали да издавате рев, дори и когато най-човешки ви предлагат чашка кафе?
ГЛАВА ТРЕТА
Докато Скай седеше на масата и загърната в плетената покривка, пиеше кафе, Сребърния сокол се обличаше. Тя демонстративно гледаше в обратната посока. След като закопча панталоните си, той седна и нахлузи ботушите на краката си.
— Ще ми кажете ли, милейди, защо се страхувате от тъмнината?
— Не се страхувам от тъмнината — отвърна тя.
— Наистина ли?
— Не.
— Лъжете ме.
Скай вдигна рамене.
— Един джентълмен не ще откаже на една дама да послъже мъничко.
— Така е, но както ви е известно, аз не съм джентълмен, а пират.
— Ах, да, за малко да забравя — вие сте противно, брутално животно. И изобщо нямам какво да ви кажа.
Той се изправи, но тя все още не виждаше какво прави. Пристъпи зад стола й и предизвика трепет в цялото й тяло. Докосвайки облегалката на стола, но не и нея самата, той наведе главата си толкова ниско, че тя не само чу шепота му, а го усети.
— Противен и брутален ли, лейди Кинсдейл? Боя се, че горчиво ще съжалявате, ако не съм близо до вас. Може да се каже, че до този момент не ви се е налагало да изтърпите кой знае какви грубости. И това при положение, че дори се опитахте да ме убиете. Помнете това!
Ръцете на Скай се вкопчиха в красиво резбованите облегалки на креслото. Боже, колко омразен й беше този човек! Ненавиждаше смеха му, постоянните подигравки, силата му, неговия шепот, който проникваше до дъното на душата й, усмивките и неговите мускули. Трябваше постоянно да си напомня, че е пират и жестоко животно! Защото той излъчваше омайно очарование. Ако не беше негова пленничка, може би щеше наистина да се поддаде на този чар.
Макар тук-там в косата и брадата му да проблясваха сребърни нишки, този мъж бе все още млад. Умееше да се изразява изискано и изобщо трябваше да се признае, че поведението му в някои случаи бе съвсем цивилизовано. Независимо от това той си оставаше разбойник и крадец — тя ще се съпротивлява срещу посегателствата му и ще го мрази ю сетния си дъх.
— Е, няма ли какво да ми кажете, скъпа? — Сребърния сокол посегна към една от червеникавозлатистите й къдрици. С върховете на пръстите погали тила й и през нейното тяло премина гореща вълна.
Вбесена, отблъсна ръката му.
— Няма какво да ви кажа, сър, освен нещо, което е много близко до ума. Може зъбите ви да са по- хубави от тези на Едноокия Джек, но иначе не сте ни на йота по-добър от това чудовище.
Той се изсмя, изправи се и вдигна сабята от пода.
— Моля ви да разграничавате нещата, милейди. Ако Джек беше жив и вие прекарахте нощта в каютата му, неминуемо щяхте да забележите някои разлики.
