— Кучи син — извика разплакана.
Той я притисна за малко до себе си.
— Ах, какъв копнеж, ах, какво нетърпение! Само че се налага да се извиня и да ви напусна поради неотложни причини.
— Аз да копнея за вас? Нищо подобно! Презирам ви и ако имах сега сабя или нож, щях да пробода гръдта ви…
Смехът му прекъсна излиянието й.
— Моля ви, бъдете по-предпазлива! Ако не внимавате, може да стане така, че не аз, а вие да се окажете прободената.
Скай осъзна двусмислието на казаното. Дъхът му опари страната й, силните му ръце я сграбчиха. По тялото й премина тръпка. Юмруците й бяха напълно безсилни пред неговата физическа сила, а ожесточената и съпротива само го развесели.
— Пуснете ме веднага! — изписка тя и понечи да одраска брадатото лице, но той обхвана здраво китката й, стисна я болезнено и съпротивата стихна. Тялото й се отпусна и тя внезапно усети пулсиращата жар, която излъчваше гръдта му. Само тънката копринена риза и нищо не значещите остатъци от роклята й разделяха нейната и неговата плът.
— Моля ви, махнете се от мен… — изпъшка девойката.
— И къде смятате да идете, милейди? — при тези думи ръцете му я обгърнаха още по-здраво. — Може би при екипажа? Не мисля, че сте решили да ощастливите всичките ми люде! Или пък искате да намерите покой в океана? В мокрия, студен гроб, така да се каже? Хич не ми се вярва. — Най-неочаквано той я пусна, а тя се свлече обратно на леглото. В този миг през главата й не минаваха никакви мисли за бягство, просто лежеше и дори дъхът й замря. Не помръдна дори, когато той деликатно прокара ръка по всички извивки на гръдта й, изпъкнала над пристегнатия корсаж.
Не пожела и да извика — докосването бе тъй бегло, тъй нежно.
— Не се страхувайте, лейди Кинсдейл. Ще се върна. — Гласът му бе тъй нежен и благ, че тя успя да възвърне част от своята самоувереност. Подиря се на лакти и просъска:
— Горчиво ще се разкайвате за това, че се отнасяте към мен така подло. Баща ми ще отмъсти за мен. А годеникът ми…
— Наистина ли? — Подпря ръце на хълбоци и наведе глава.
— Естествено… — поколеба се за миг и додаде:
— Скоро се омъжвам за лорд Кемерън. Точно той ще ви закара на бесилото.
— Ау, колко интересно! Ще ми се да се надявам, че у този човек чувството за чест е напълно безкористно. И знаете ли защо, милейди? Защото цял Уйлямсбърг знае, че публично сте се заклели никога, ама никога да не се венчаете за него.
Скай запримига напълно объркана. Как е възможно информацията да е стигнала в колонията преди самата нея!
— Той… той е човек на честта — потвърди тя нервно.
Пиратът просто не обърна внимание на думите й.
— Казват, госпожице, че и той не се натиска твърде да става ваш съпруг. Но от уважение към баща ви, лорд Кинсдейл, поне на първо време и от кумова срама нямало официално да се противи на обещанието, дадено от баща му, когато настоящият лорд Кемерън е бил десетгодишен, а вие, милейди, все още сте подмокряли пелените.
— Как се осмелявате… — започна тя и гласът й затрепери.
— Съвсем скоро ще разберете, госпожице, че едва ли има нещо на този свят, което да не се осмелявам да сторя. Сега обаче ще ви помоля да ме извините…
— Няма извинение за отвратителното ви присъствие на този свят!
По лицето му се изписа мила, дружелюбна усмивка.
— Adieu, милейди.
— Почакайте малко!
Учуден, той се обърна.
— Да, госпожице, какво има?
— Аз… аз не мога да остана тук.
— Но това е най-представителната каюта на целия кораб. Тук сте в безопасност.
— Няма що! — изкрещя тя.
— Искам да кажа, че тук бурята няма да ви засегне. Доскоро! — Поклони се учтиво и си тръгна. Вратата се хлопна зад гърба му и се чу щракване на резе. Тя се почувства ужасно — заключена, обгърната от мрак и безименен страх.
Стените на каютата сякаш се накланяха една към друга. Скай лежеше неподвижна и се вслушваше във воя на вятъра, който като плачеща и стенеща жена искаше да заглуши плющенето на дъжда. Нито за секунда корабът не преставаше да се люлее и пленничката се вкопчи панически в чаршафите и завивката.
Светкавици постоянно осветяваха каютата. За кораб това помещение й се стори твърде просторно — в него имаше място за широко легло, книжни лавици, маси и столове, печка, ракли и различни сандъци, вграден шкаф. Макар да просветваше само за миг, Скай успяваше да запечата в паметта си много неща — полираното махагоново писалище, масивните столове от дъбово дърво, облечени в брокат, придърпаните кадифени пердета. Тази елегантна каюта подхождаше по-скоро на уважаван и заможен капитан от добро потекло, а не на някакъв си нецивилизован пират.
Явно, че корабът е бил заграбен от някой достоен за оплакване човек. Сокола беше разбойник от най- лошия вид, убиец, долен похотливец и изобщо бич на моретата. И като капак на всичко щял да се върне скоро.
Дали да не остане завинаги пленничка на мрака!
Страхът й нарастваше с всеки изминал миг. Помъчи се да се изправи, но резките и силни поклащания на кораба я хвърлиха обратно върху леглото. Опита се отново да стане, като се придържаше в дървената рамка, но залитна, запрепъва се и накрая се удари болезнено в заключената врата. Изход не се виждаше.
Ами ако корабът започнеше да потъва, докато тя стои заключена в каютата? Притисна длани в слепоочията си, панически страх пробягна по тялото й като ледена вълна. Това, което изпитваше в този миг, беше още по-страшно от пиратите, от наточените им саби. Още като дете, от деня, в който майка й напусна този свят, я владееше ужасът от мрака, от затворени тъмни пространства.
Тя затрополи с юмруци по вратата и запищя, докато гласът й подрезгавя. По лицето й се стичаха едри сълзи, а пронизителните писъци сякаш искаха да заглушат воя на бурята. От ударите ръцете й се разраниха. Олюля се и се свлече полузамаяна на пода.
Внезапно някой бутна силно вратата. Пред нея застана млад, тъмнокос мъж в къси панталони. По гърдите му се стичаха дъждовни капки.
— Какво става с вас, милейди… — започна той и млъкна смаян в мига, в който тя скочи от мястото си и изтича покрай него навън, под проливния дъжд. Отвсякъде прииждаше грохотът на вълните, налитаха я виковете на моряците, които се бореха за оцеляването на кораба. Но истинската мощ на бурята изпита едва тогава, когато вятърът я поде, завъртя и запрати на палубните дъски.
Някъде над нея прозвуча гневна ругатня. Погледна нагоре, като с ръка заслони очите си от дъжда. Към нея се протегнаха две силни ръце, които я изправиха бързо.
— Какво прави тази жена тук? — обърна се Сребърния сокол към чернокосия.
— Изпуснах я за момент, капитане.
— Поемете кормилото, а аз ще я заведа обратно в каютата.
— Не — прошепна тя, но той я завлече до вратата и я блъсна грубо на пода на каютата.
— Патка такава! — сряза я той, но тя изобщо не осъзнаваше какво става. Седеше неподвижна на пода с разбъркани коси, мръзнеща, трепереща, мокра — истинско въплъщение на страданието. В отблясъка на една светкавица пред нея се откроиха черните, измити от дъжда ботуши на Сокола. Подигна бавно глава към него. Панталоните и ризата му бяха плътно прилепнали към тялото. Понечи да се обърне и да си тръгне отново, но, останала без дъх, девойката промълви умолително:
