Моля ви, останете тук!
Ранена ли сте?
Не.
— Какво има тогава?
— Пуснете ме да изляза оттук.
— Няма да стане, госпожице! Сама виждате какво е навън.
— Моля ви, пуснете ме. Моля!
Треперещият глас на момичето никак не отговаряше на смелата фехтувачка, която се осмеляваше да се дуелира с него. Жена-боец като нея не бе виждал никога през живота си. Нима и като артистка бе тъй добра? В отговора му се долавяше нетърпение:
— Не може, лейди Кинсдейл! Оставате тук! — обърна се и се отправи наново към вратата.
— Вземете ме със себе си! Моля ви!
— Слушайте, да не сте полудели?
— Не, не, само че…
— Не стига, че бурята за малко да ви отнесе зад борда, ами… И освен това за мен вие представлявате ценност. Не мога да допусна да ви сполети такава участ.
— Умолявам ви, не ме изоставяйте точно сега!
Той се вгледа удивен в пребледнялото й лице. С празен поглед тя гледаше през него.
— Това, което искате, е невъзможно, госпожице — отвърна той.
— Донесете ми тогава поне лампа.
— Милейди…
— Ако изпълните молбата ми, обещавам…
— Какво странно, какво очарователно момиче!
— Да, милейди? Обещавате какво?
— Обещавам да ви се отплатя.
Веждите му се извиха нагоре.
— Моля ви да се изразявате по-ясно. Ние пиратите, знаете, сме малко тъпи и несъобразителни. Трудно се оправяме с разпи мъгляви намеци. Та какво искахте да кажете с това
Да имаше как, би го ритнала. Той като че ли предусети нейното намерение, защото приклекна, прегърна раменете й и я притегли към себе си. Дъхът му, ухаещ на мета, премина по страната й. Имаше хубави, бели, равни зъби, които проблясваха при всяка от неговите опасни усмивки. Зад гъстата му брада очевидно се криеха правилни, красиви черти на лицето… Само че какво имаше тук да му мисли? Мъжът под нея бе долен пират, който щеше да я изнасили и след това ще я освободи срещу богат откуп. И още по-лошо — готова беше да му обещае всичко на този свят, само и само да не остане затворена на тъмно.
— Е, лейди Кинсдейл? — попита я той тихо.
— Ще сторя всичко, което пожелаете — процеди тя с усилие, — стига да не остана сама в това тъмно помещение. — след което додаде с колеблив глас:
— Аз… аз ви обещавам това.
Предложението й по-скоро го разгневи. Блъсна я грубо, изправи се и отиде до библиотечката. Върху нея стоеше фенер, ограден от дървена рамка, така че да не пада на пода при постоянното поклащане на кораба. Хвърляйки от време на време бдителни погледи към Скай, той измъкна отнякъде огниво и подпалки, наведе се към печката и запали въглищата в нея. Едва когато живителната топлина изпълни каютата, Скай осъзна колко много е мръзнала до този момент.
След като запали фенера, той го върна на мястото му.
— Не пипайте лампата, и печката също. Не си струва човек да се пребори с бурята, за да загине след това сред пламъци.
— Непременно ще внимавам, обещавам ви.
— Твърде щедро раздавате обещания, милейди. Ще ви се наложи да ги изпълнявате до едно.
Скай само кимна с глава. Необходимо бе да спечели малко време. На светло и топло смелостта й се върна.
Най-неочаквано Сребърния сокол пристъпи към нея, хвана я за китките и я изправи на крака. Тя без да иска изписка, но мъжът пред нея не й обърна внимание на вика й и я притисна към себе си.
— Не! — запротестира девойката в мига, в който той заразвързва шнура на разпокъсания й корсаж. — Недейте!
— Спомнете си вашето обещание, милейди!
— Но нали трябваше да си тръгнете и да се погрижите за кораба?
— Дяволите го взели кораба!
— Да, но можем да се издавим!
— Не можете да си представите какво щастие е човек да се спомине във вашите прегръдки…
Корсажът падна и разкри гърдите й. Обля я жар, страните и поруменяха, но пиратът не отдели особено внимание на нейните заоблените й форми, а я обърна с гръб към себе си и започна да маха мокрите остатъци от роклята. Тя започна да се дърпа, но се заплете в тях. В резултат на съпротивата остана по гащички, жартиери и чорапи. Заобиколена отвсякъде от цяла планина дрехи, тя погледна към лицето на Сокола, които я изучаваше внимателно. Очите му бяха ледени, затова тя и не помисли да се покрие с нещо или пък Да скръсти ръце пред гърдите си. Това, което видя, изглежда не му направи никакво впечатление. В погледа му се четеше едва ли не презрение. Този човек ме мрази, помисли си Скай. Внезапно той отново направи крачка към нея и тя отново нададе вик на ужас.
Този път обаче дори не я докосна. Вместо това взе плетената завивка от леглото и й я подаде. Тя се покри, свела очи.
— Ако не се подсушите, милейди, ще умрете от белодробно възпаление. А сте ми нужна жива! — Тя не каза нищо, не искаше да вдигне глава; видя само ботушите му, които се отправиха към вратата. Там те се спряха, а той добави с кадифен глас: — Не се самоизмамвайте, лейди Кинсдейл. Не мисля да забравям обещанието ви и ще се погрижа да го спазите, макар и да го дадохте малко лекомислено.
Вратата хлопна и тя придърпа завивката още по-плътно към себе си. В каютата ставаше все по-топло и по-топло, а фенерът пръскаше мека светлина. Престана да трепери и запроклина жалкия страх, който я беше накарал да се унизи дотолкова, че да обещае на един пират да изпълни всяко негово желание. Внезапно обаче потрепери отново. Спомни си неговия поглед — поглед на човек, който я презира, който сякаш знае нещо противно за нея. Сигурно щеше да се върне скоро, а презрението му ще го направи вероятно още по-зъл. Добре поне, че зъбите му не бяха неприятни. Тялото му също не издаваше неприятен мирис, а когато шепнеше, се долавяше аромат на мента… Боже, нима бе възможно да си мисли за такива неща?
Скай се завтече към писалищната маса и заотваря чекмеджетата. При един пират не можеше да няма скрит грог, но така и не се намери никакво питие. Изведнъж корабът се разтресе, тя загуби равновесие и седна на пода. Изруга тихо и мислите й я отнесоха в Лондон. За разлика от светския живот в младия Уйлямсбърг, в столицата човек можеше да се развлича истински. Лондон предлагаше балове, театрални представления, оперни спектакли. Не бяха за изпускане и изискани дворцови празненства. Вярно, че и там се срещаха мошеници, но дори и те бяха цивилизовани хора. Освен това една дама не губеше току-така своята чест, а само ако тя самата поискаше това. Не, не, в Лондон опасност от пирати не съществуваше.
Разбира се, по-рано тя обичаше родната си страна, красивите, грижливо прокарани улици на Уйлямсбърг, града, който измести Джеймстаун и стана столица на колонията Вирджиния. Неговите къщи бяха светли и чисти, с внушителни бели огради. Скай си спомни с топло чувство как градът и дворецът на губернатора израстваха пред очите й. Баща й бе писал, че мистър Спотсууд вече е на път да се премести в готовата сграда. Да, навремето Уйлямсбърг беше красив град. Да имаше как, дори и сега би заменила Лондон с родния си град, не на последно място и заради мисис Пойндекстър и нейното училище. И какво, сега искаха да я принудят да се омъжи за напълно непознат човек. Трябваше с него да обитава някаква плантация, забравена от бога и хората, а столицата щеше да бъде някъде далеч, далеч!
Не. Беше забравила за момент в каква ситуация се намира. Пленница на пират, който изобщо не
