Любовницата на корсаря

такелажа и нагласяха платната според посоката на вятъра, за да не намалее скоростта и подвижността на кораба. Приближаваха остров Ню Провидънс, оживеното пристанище, управлявано от мошеници и разбойници.

Често бе идвал тук и познаваше пристанището много добре. Внезапно потрепера, сякаш току-що бе излязъл от сгорещената баня сред студа на зимен ден. Разкърши рамене и бързо отърси от себе си това усещане. И все пак опасността ни дебне, помисли той.

Отдавна бе осъзнал колко бе рисковано да сключи този договор с дявола. И все пак — заради момичето сега нещата изглеждаха по различен начин.

Трябваше да отплувам направо за Боун Кей, дори и пътуването да бе продължило по- дълго, заразсъждава той. От собствената си територия би могъл да изпрати послания и да преговаря относно връщането на кораба и на заложниците. Наложи му се обаче да дойде тук, понеже на това място капитаните планираха своите курсове и си разпределяха трофеите.

По дяволите момичето!

Съвсем скоро тя щеше да бъде на сигурно място, заключена в подходяща стая. Възнамеряваше да я изпрати на брега с лодка и да възложи на Жак Дьо Бре да я охранява. Здравенякът-французин беше пословичен с майсторството си в благородното фехтовално изкуство. Този мъж щеше да изпълни задачата.

Сокола извади от джоба си далекоглед и заизучава сцената, към която се бяха отправили. Пред взора му преминаха жалките къщурки на иначе тъй пъстрото пристанище, каците с барут на кея, сушените риби, прострени между тях. На носа на малък ветроход беше застанала чернокоса уличница със запретнати поли и опалени от слънцето крака. Тя си вееше мързеливо с ветрило и се вслушваше в разговора на двама мъже, който кърпеха рибарски мрежи. По-навътре в града имаше някои сгради, който наподобяваха къщи, голямата част от пристанището се състоеше обаче от западнали бараки и складови помещения.

Крайно неподходящо място за една лейди…

Той сне далекогледа от очите си и нареди на Рутгер Гунар да смени Ероусмит на кормилото. Предстоеше да хвърлят котва.

— Кажете на Робърт, че след час трябва да сме на брега!

Рутгер закима с глава.

— Слушам, капитане.

Сокола се отправи бързо към каютата си. Макар и ядосан, той се спря пред вратата, преди да дръпне резето. Решението му да доведе на това място лейди Кинсдейл си беше чиста лудост. Но храбростта й и изкусното боравене със сабята го предизвикаха да разбуди демоните на страха в душата й. По-рано той и не подозираше, че същите тези демони вече са се вселили там, а още по-малко — че самият той ще приеме нещата дори още по-болезнено от нея.

Скай седеше до прозореца. Завесите бяха вдигнати и в каютата струеше светлината на деня. Носеше бяла муселинова рокля с корсаж от брокат и дълбоко изрязано деколте, от което се подаваше част от разкошната й гръд. Полата се диплеше върху няколко ката обемисти фусти. Когато я видя, че кърпи една от неговите ризи, се намръщи. Красивата й коса падаше свободно на раменете.

Да, това са багрите на залеза. Какви вълни от злато и коприна! Пръстите му сами поискаха да ги погалят — и още нещо му се прииска, но… Тя погледна към него, усмихна се благо и морскосините й очи заискриха с цвета на Карибско море. Да имаше как, би я сграбчил в прегръдките си, би изиграл съвършено ролята на пирата, като разкъса красивата й рокля, не оставяйки и капчица съмнение в намеренията си и в парещия го копнеж.

Каква самоувереност излъчваше тази жена и колко естествена беше едновременно с това.

Трябваше да преглътне един-два пъти, за да укроти връхлетелите го чувства, седна на масата, изпружи високо крака и скръсти ръце зад главата си. В тази риза беше облечен, когато се срещнаха за пръв път. С тънките си изискани пръсти тя закърпваше скъсаната яка. Пред него бе точно жената, която, стройна и изискана, бе намерила през нощта утеха на гръдта му…

— От вас ще излезе чудесна съпруга — нападна я той с враждебност, която изненада и самия него.

Тонът му очевидно я развесели.

— Както виждате, държа се чинно, както подобава на заложник, а вие продължавате да недоволствате, мистър Сребърен сокол. Не чупя нито кафения ви сервиз, нито пък размазвам мармалад по пода. Просто си убивам времето, като привеждам в порядък вашия гардероб.

Той я заплаши с пръст.

— Не преигравайте, милейди!

Тя само наведе усмихната глава. Трижди проклета да е, но тя вярваше на този мъж! След шест дни и нощи на съвместни преживявания й се струваше, че е прозряла, що за човек е той. Нещо изпука, бе счупил една от перодръжките. С въздишка хвърли двете парчета, стана и се отправи към Скай. Пръстите й продължиха да редят бод след бод и тя изобщо не го погледна.

Тон повдигна брадичката й и погледите им се срещнаха.

Каква смущаваща красота! Не се бе родил художникът, който да възпроизведе отсенките на синьото и зеленото, които се смесват в очите й или пък златисто-червения цвят на косите й. Дори и най-изявените скулптори на Ренесанса не биха успели да изваят фините черти на нейното лице, скулите й, контурите на брадичката, тъй решителна, тъй своеобразна. Никой не бе в състояние да пресътвори създаденото от Бога — Ева, изпратена от грешния рай на този кораб, със стройната си талия, крехко и гъвкаво тяло, сочни кръгли гърди и неописуема предизвикателност. А и кожата й галеше като коприна.

Отгоре на всичко тази усмивка… Присъствието му изобщо не я смущаваше. А страхът? Необходимо бе поне мъничко да се бои от него.

Той издърпа грубо ризата от ръцете й и я захвърли встрани. Тя го погледна изплашено и независимо от съпротивата й той я изправи на крака.

— Там пред нас е островът — проговори тя.

— Виждам. — В този миг обаче той виждаше единствено очите й.

— Не трябваше ли да…

— Милейди, не са ли ви казвали, че сте една от най-красивите жени на този свят? Мисля, че го знаете, защото не ви липсва самоувереност.

Скай навлажни устните си и понечи да се отскубне от ръцете му, но това не й се удаде.

— Какво искате от мен? — попита тихо.

— Да си кажа честно, и аз не знам съвсем точно — отвърна той с усмивка. — Струва ми се, че мога да ви опитомя. Възможно е да не поискам за вас откуп, а да ви задържа при себе си.

— Не се шегувайте, моля ви! — проплака тя и се опита да открие истината в очите му.

Пръстите му се впиха в ръцете й.

— Защо мислите, че се шегувам, милейди? Ние, пиратите, сме пословични с необузданата си разпуснатост и развратност. Най обичаме да пленяваме жени. Корабите връщаме на собствениците им, жените обаче — не! — Главата му се наведе към нейната и последните му думи преминаха като топъл полъх по нейните устни. И тогава той я целуна, притисна я към себе си, изпълнен със страст и копнеж. Устните й бяха най-сладкото нещо на света, а бесният пулс на сърцето го влудяваше.

В главата му биеха тъпани и той осъзна внезапно, че в тази жестока и изнурителна битка ще загуби не само контрола над себе си, а може да погуби дори и душата си. Езикът му сякаш престана да се интересува от нейната уста и се спусна по врата й чак до набъбналите й играещи гърди.

Тя все още не се съпротивляваше. Но изведнъж нададе яростен вик, отскубна се от хватката му, която междувременно бе отслабнала, и изтри устните си с ръкав сякаш бе яла нещо отровно.

— Негодяй такъв! — изписка и се нахвърли с юмруци върху него. Преди да го достигне обаче, той хвана китките й.

Да върви по дяволите, помисли той, и аз да вървя по дяволите. Останал без дъх, той я притегли отново — желанието му не бе угаснало, напротив, разпалваше се все повече. В прегръдките си държеше самия пулсиращ живот, енергията на слънцето, вълнението на морето, А твърдеше, че го ненавижда… Но не й ли трябваше твърде много време, докато започне да протестира срещу целувката му? Пък и сега дори го гледаше втренчено с искрящи очи! Не прилича съвсем на омраза. Или може би е наистина омраза, но страстна омраза, която изгаря тялото и го кара цялото да трепти, омраза, която ще разпали докрай копнежа