за Скай. Сигурно бе напълно съсипан от многото тревоги по нея.
Скай се загледа в треперещите си пръсти, облечени в дантелени ръкавици. Да, трябваше да се маха оттук и да забрави колкото се може по-бързо случилото се. Тя е лейди Кинсдейл, гордата щерка на лорд Кинсдейл, която не може да се обвърже току-така доброволно с някакъв си пират.
Но въпреки това, когато Робърт Ероусмит се появи, за да я заведе при годеника й, я обзе чувството, че я водят на дръвника.
— Лорд Кемерън ви очаква на борда на своя кораб „Лейди Елена“. Надява се да отпътува с настъпването на отлива.
Тя преглътна мъчително, но все пак успя да не издаде чувствата си.
— Ще видя ли господаря ви още веднъж?
— Не знам, милейди. Сега елате с мен, моля. Персоналът ще се погрижи за багажа ви.
Тя го последва до стълбището, благодари му за неговата служба и отново я обзе усещането, че е осъдена на смърт.
Робърт я изведе от дома. Синьор Ривас бе застанал на двора до кола с впрегнати понита. Той щеше да я закара до пристана. Ероусмит й помогна да се качи и седна до нея.
— Ще ви изпроводи на борда, милейди.
Тя се обърна към замъка и погледна към неговата стая. Стори й се, че завесите се раздвижиха. Дали Сокола я гледаше как отпътува? О, колко глупаво бе всичко… Позабавлява се с нея, а след това взе пари, за да се маха. Би трябвало да го ненавижда. Сълзи напираха в гърлото й, но трябваше да се овладее. Изпъна решително рамене. В края на краищата тя бе дъщеря на баща си и трябваше да се държи на положение.
Когато колата се приближи до кея, съзря два величествени кораба — „Лейди Елена“ и „Сребърен сокол“, пиратския кораб. Едва сега осъзна, че корабът носи името на капитана.
Фигурата на носа на „Лейди Елена“ представлявайте индианка с дълги прави коси. Какъв странен избор, помисли Скай.
На пристана цареше оживление. Някакви мъже влачеха припаси на „Лейди Елена“. Моряци търкаха палубата и навързваха въжета. Колата спря и Робърт помогна на Скай да слезе. Синьор Ривас я поздрави от капрата, като докосна шапката с пръсти. Тя се сбогува усмихната с него и последва Ероусмит към широката корабна дъска.
„Лейди Елена“ бе по-голям кораб от пиратския. Бе въоръжен с четиринадесет оръдия, а корпусът му бе тесен и се издигаше високо над водната повърхност. Вероятно не бе тъй бързоходен като „Сребърен сокол“, но при нападение в открито море, със сигурност би показал своята боеспособност. Доколкото й бе известно, лорд Кемерън се занимаваше с търговия. В плантациите му вирееха тютюн, памук и царевица. Корабите му непрестанно кръстосваха океана между родината Англия и Новия свят. Бе се подготвил и въоръжил за евентуален сблъсък с пиратите — точно както и нейният баща. Което обаче не попречи на пиратите да превземат „Силвър месенджър“.
Робърт прекъсна внезапно мислите й.
— Ето, това е той!
Дъхът й спря, сърцето й задумка болезнено. Не, не се страхувам от лорд Кемерън, помисли тя, но не бе в състояние да укроти нервността си преди тази първа среща. Все още не бе наясно какво да каже, не знаеше изобщо как ще протече животът й в бъдеще. Този конфликт и без друго я измъчваше — още преди да се запознае със Сребърния сокол. А сега се превърна за нея в някаква пародия.
— Къде е? — промълви тя с неприязън.
— На кормилото — отговори Робърт. — Разговаря с мистър Морли, своя кормчия, и с мистър Нийвън, първия помощник.
— Той сам ли командва кораба си?
— Винаги, когато е на борда.
Облечен в скъпа брокатена дреха и светлокафяви къси панталони, лорд Кемерън все още бе с гръб към нея. На шапката му се вееха орлови пера, а под нея се подаваха напудрени къдри на перука.
— Милейди? — Скай едва в този момент забеляза, че се е спряла на корабната дъска. Тя пое бързо ръката на Робърт и той я изведе па палубата.
— Милорд! — извика той. — Лорд Кемерън!
Високият мъж се обърна, но в този миг Скай бе навела поглед към пода, за да не се спъне в стъпалата пред кормилото.
— Да ви помогна ли, милейди? — запита дълбок глас с благозвучен тембър и една ръка, облечена в мека кожена ръкавица, се протегна към Скай.
Тя я пое, повдигна бавно глава и дъхът й спря. Разбира се, той изглеждаше съвсем различно от Сребърния сокол — гладко избръснат, облечен изискано, с изсечени черти на лицето. Но очите, сребристосивите очи…
Той забеляза смайването й, тъмните му вежди се повдигнаха под снежнобялата перука.
— Не се страхувайте, милейди, аз съм Питрок Кемерън — поел съм задължение към вас, а не към нечестивия си братовчед. За голямо мое съжаление ние двамата с него си приличаме много, нещо, което често ми е носило неприятности. Но никога толкова, колкото в момента — като виждам, че това обстоятелство буди вашето неодобрение.
— Сър… — едва успя да каже тя.
— Милейди… — стори й се дори, че долавя някаква топла нотка в гласа му. Хвана двете й ръце и я заразглежда изпитателно. — Добре ли се чувствате?
— О, да.
— Слава на Всевишния! — След което продължи, обърнат към своите хора: — Мистър Морли, мистър Нийвън, предавам моята лейди Скай във вашите ръце. Скъпа моя, всички ние сме на вашите услуги. Ще се опитаме да дадем всичко от себе си, за да забравите ужаса на последните няколко дни.
Не можа да издаде нито звук и кимна само на помощника и кормчията. Мистър Нийвън бе млад, рус, синеок, със сериозно изражение, съответстващо на моментната ситуация, но погледът му излъчваше дружелюбност. Скай реши, че сигурно ще се разбира добре с този младеж. Мистър Морли изглеждаше по- строг, по-улегнал. И той като капитана, носеше перука.
— Мистър Морли ще ви заведе във вашата каюта, милейди — поясни лорд Кемерън. — При първа възможност ще дойда и аз. А сега се налага да се погрижа за кораба.
Тя кимна, обърна се и понечи да се сбогува с Робърт Ероусмит. Но него вече го нямаше — бе напуснал „Лейди Елена“, без да каже нито дума. Сигурно щеше да й липсва.
Мистър Морли я докосна по лакътя.
— Ще ме последвате ли, милейди?
Не изпитваше желание да направи това. Моряци прибраха корабната дъска, други се катереха по такелажа и нагласяха платната според вятъра. Пред носа се струпаха лодките на „Сребърен сокол“, с чиято помощ корабът на лорд Кемерън щеше да премине покрай опасните рифове и пясъчни плитчини.
— Милейди?
— Бих предпочела да остана на палубата, мистър Морли.
Той запристъпя с неудоволствие от крак на крак.
— Негова светлост се разпореди да ви заведа в каютата.
— Не съм съгласна лорд Кемерън да ми заповядва.
— Сметнал е вероятно, че ненавиждате този остров, на който бяхте пленничка, и че не искате изобщо да го виждате повече.
Скай се усмихна мило, прикривайки усещането си за вина.
— Нали съвсем скоро ще отпътувам оттук, а и ветрецът на палубата е тъй приятен.
„Лейди Елена“ започна да се отдалечава от пристана. Отвсякъде долитаха команди, наоколо гъмжеше от забързани мъже. Един от тях се спря пред нея и се поклони.
— Извинете, милейди…
— О, разбира се. — Тя отстъпи встрани и той се хвърли с цялата тежест на тялото си върху такелажа на
