главното платно. Той повика някой от другарите си на помощ и веднага към него се присъедини още един моряк. С обединени усилия двамата успяха да издигнат платното.
— Моля ви, милейди, елате с мен! — настоя мистър Морли.
Но тя все още не можеше да се отдели от палубата. Затича се покрай него към кърмата и се загледа назад към Боун Кей. На пиратския кораб, закотвен близо до брега, тя видя да стои неподвижна фигура.
Островът, „Сребърен сокол“ и каналът сякаш се потапяха в огнените багри на залязващото слънце. Скай погледна към очертанията на крепостта и внезапно я задавиха сълзи.
Той е застанал на борда на своя кораб, помисли си тя. Макар „Лейди Елена“ да се придвижваше бързо и силуетът на мъжа да се смаляваше с всеки изминал миг, Скай не се съмняваше, че това е той — облечен целия в черно, от шапката с перото до ботушите. И тогава тя видя още нещо — той вдигна ръка за поздрав.
За свой голям ужас тя извика силно. Обърна се рязко и за малко не се сблъска с видимо объркания мистър Морли.
— А сега ме заведете в каютата ми, моля.
Той я подхвана и двамата тръгнаха към каютата. Заслепена от напиращите сълзи, тя сигурно нямаше да се справи без неговата помощ. Когато достигнаха до едни тесни, стръмни стълби, той я прикани да се придвижва внимателно, но тя просто не го чуваше. Намирайки се вече под палубата, двамата тръгнаха към задната част на кораба. Тук някъде мистър Морли отвори една врата. Каютата бе доста просторна и обзаведена елегантно. Имаше широко легло, библиотека с книги, умивалник, тоалетна масичка.
— Лорд Кемерън скоро ще ви навести — обеща мистър Морли. — Веднага, щом оставим рифовете и плитчините зад гърба си, вечерята ще бъде сервирана в неговата каюта.
— Благодаря. Още отсега се радвам, че ще имам възможността да го опозная по-добре — излъга тя, надявайки се кърмчията по най-бързия начин да я остави сама. Най-сетне той се поклони и си тръгна. Затвори бързо вратата след него и се хвърли на леглото. Сега вече можеше да си поплаче на воля. — Дяволите да го вземат! — извика тя. Колко глупаво от нейна страна — да се сближи дотолкова с някакъв пират, че да остави сърцето си в неговите груби, мазолести ръце…
Но… искаше ли всъщност да живее с него, да загуби баща си завинаги, всеки ден отново и отново да се пита дали този разбойник и мошеник, за когото е пожертвала честта и гордостта си, не се връща при нея след поредната си авантюра? Не! Някой ден той непременно ще увисне на бесилото или ще загине от вражеска сабя. Не…
Но на този кораб също не искаше да бъде, не при лорда, който я спаси.
Постепенно сълзите й пресъхнаха.
Обзеха я неприятни чувства, когато установи, че в каютата става все по-тъмно и по-тъмно. И Сокола, нейният светъл лъч в толкова нощи, и той не бе тук.
Изправи се и избърса очите си. Лампа и свещи нямаше никъде наоколо. Под масичката на умивалника, до някакви калаени чаши, откри обаче гарафа с коняк. Изобщо не си направи труда да напълни една от тях, просто издърпа запушалката и отпи голяма глътка. Алкохолът се разля като огън из цялото й тяло. Почувства се малко по-добре и по-силна.
На вратата се почука. Тя отвори вратата и изгледа смаяна момчето, застанало пред нея.
— Дейви — юнгата от „Силвър месенджър“, който я боготвореше… Зарадвана, тя сложи ръце на раменете му. — Слава Богу, ти си жив и здрав.
— О, да, милейди. Капитан Сребърния сокол не бе никак жесток.
Тя го дръпна в каютата.
— Къде беше през цялото това време? Какво стана с теб?
— Бяхме на кораба на вашия баща, справихме се с бурята и накрая хвърлихме котва при Кейп Хатерас. Мисля, че там се размениха някакви послания. После дойде „Лейди Елена“ и пиратите ни предадоха на екипажа на лорд Кемерън.
— Грижеха ли се добре за вас?
— О, да, милейди. Един лекар се погрижи за ранените. И тъй като Сокола не обича да вижда пленници в окови, ние можехме да се движим сравнително свободно и дори честичко да излизаме на палубата и да дишаме чист въздух. Наистина не се чувствахме зле. — След кратка пауза той попита: А вие, лейди Кинсдейл? Всеки ден се молех за вас. Вие добре ли сте?
Скай преглътна няколко пъти.
— Да, Дейви, добре съм, благодаря.
Момчето се дръпна смутено назад.
— Всъщност дойдох само да ви попитам дали нямате нужда от нещо. На негова светлост сигурно няма да се хареса, че стоя тук с вас и си говорим.
— Лорд Кемерън няма право да ми предписва с кого мога да си приказвам и с кого не… — Тя замлъкна насред дума, понеже погледът и падна на мъжа, който в този момент се появи зад гърба на Дейви. Момчето се стресна и пребледня.
— Е, момчето ми, приключи ли вече със задълженията си тук? — запита Питрок Кемерън.
Тъй вярно, сър.
— Е, върви тогава. — Лорд Кемерън не гледаше към Дейви, а над русата му глава към Скай. В този момент тя ненавиждаше тези сребристи очи, приликата със Сокола… — Рифовете и плитчините са вече зад нас, милейди — продължи той, докато Дейви изчезна, — и съм дошъл при вас, за да ви заведа да вечеряме.
Тя сплете пръсти.
— Много мило от ваша страна, но се чувствам твърде изтощена и…
— Всичко това няма да ви отнеме много време, лейди Скай, уверявам ви. И освен това не бива да заспивате, без да сте се нахранили. Естествено, аз проявявам разбиране към вашето състояние, но ви моля все пак да споделите трапезата ми. Дори настоявам да го сторите.
В гласа му се прокраднаха стоманени нотки. Очевидно и той като братовчед си беше свикнал да раздава заповеди и да налага постоянно волята си.
— Милейди? — Той й предложи ръката си и тя колебливо я подхвана. Не искаше да бъде нелюбезна и затова, без да има друг избор, го последва в съседната каюта. — В случай, че ви трябват мистър Нийвън или мистър Морли, те и двамата живеят от другата страна на коридора, а помещенията на екипажа са на долната палуба.
Скай кимна с глава и се опита да се усмихне. Кабината му бе по-скоро практична, отколкото луксозна. Обзавеждането й обаче бе направено с вкус. На полираното писалище бяха натрупани различни книжа и морски карти. Тъмносините завеси от кадифе и семплата покривка на леглото си подхождаха. На масата имаше бяла покривка, сребро и красив порцелан с цветни орнаменти.
— Милейди? — Лорд Кемерън затвори вратата и придърпа един стол за Скай.
— Благодаря — отвърна тя тихо и седна.
Той отиде до масата и взе оттам някаква гарафа.
— Вино? — обърна се към нея със странна усмивка на лицето. — Или вече сте пийнали някоя и друга глътка?
Възмутена, тя пое дълбоко въздух:
— Моля?
— Простете лошите ми маниери — добави той извинително, а тя отклони погледа си от неговия, защото не бе в състояние да понесе повече блясъка в сребристите очи.
— Няма нищо.
— Насъбраха ви се много неща и със сигурност имате правото да се… подкрепите мъничко. — Как ли успяваше този човек да придаде на една напълно безобидна думичка като „подкрепи“ такова звучене? Той постави пред нея чаша с червено вино. Изкушението да я изпразни на един дъх бе твърде голямо, но не биваше да позволява на този мъж да я изнервя. Та той не бе пират, а човек на честта от благороднически произход — със сигурност не трябваше да се бои от него.
Отпи премерено от виното си и си наложи да го погледне право в лицето.
