— Каквито и да са причините, пиратите, които днес затрудняват живота ни, един ден ще увиснат на бесилката, можете да ми вярвате.
— И Сребърния сокол ли?
— С удоволствие ще дойда с вас на неговата екзекуция, Скай.
Тя замълча със свито сърце. Фазанът бе чудесен на вкус, но тя нямаше апетит.
— Не сте ми разказвали още, какво ви се случи в последните няколко дни — додаде Рок. — Отнасяха ли се добре с вас?
— Да.
— Наистина ли? Не бихте ли могли да бъдете малко по-подробна. Искам да знам всичко, а и губернаторът сигурно държи да получи най-пълна информация.
— Аз…
— Първоначално корабът бе нападнат от Едноокия Джек и неговата банда, нали?
— Да.
— Добре. И след това дойде втори пират и отне скъпоценния трофей на първия.
— Така беше.
— И разбира се, Сокола веднага е разбрал какво съкровище държи в ръцете си.
— Да, предполагам, че е така.
Лорд Кемерън се поглади но брадичката.
— Странно. А след това е решил да ви освободи без откуп. — Той се приведе силно напред. — Опознахте ли го по-отблизо?
— Горе-долу.
— И ви държаха отделно от другите пленници?
— Да.
— Къде?
Главата й се замая от канонадата въпроси, които той задаваше. Вече не издържаше. Скочи тъй рязко от мястото си, че чак стола й се преобърна.
— Престанете най-сетне! Не желая да говоря за това.
— Но нали са се отнасяли добре с вас! — припомни той казаното от самата нея.
Тя го прониза с леден поглед.
— Лорд Кемерън, не искам да говоря повече на тази тема. Нито сега, нито по-късно. Без съмнение някой ден губернаторът Спотсууд ще проследи всички пирати и ще ги направи на пух и прах. Но от мен лично няма да получи никакви сведения. Ясна ли съм, сър?
Той стана от мястото си, заобиколи масата и вдигна падналия стол.
— Моля ви, Скай, седнете. Не исках да ви причинявам болка.
— Не сте ми причинили никаква болка.
— Радвам се. Отсега нататък няма да говорим вече за тези неща. Пред нас е бъдещето и нека забравим миналото.
Тя седна бавно на стола и погледът й се задържа върху лицето му.
— Лорд Кемерън, безкрайно съм ви благодарна, че успяхте да ме спасите бързо. Но аз няма да стана ваша жена.
Питрок Кемерън смръщи вежди.
— Няма да се омъжите за мен ли?
— Не.
— Баща ви е дал дума.
Тя поклати нетърпеливо глава.
— Знам, че и вие не одобрявате тези женитбени планове, точно, както и аз…
— Може да съм променил мнението си — прекъсна я той.
— Но аз не! — процеди тя през зъби.
— Боя се, че не ме разбирате правилно. Аз съм човек с изключително силна воля.
— А моята пък е от стомана.
— Това, което вече е решено, не може да се промени.
— Разберете, отказвам…
— Обиждате името на рода ми, милейди — прекъсна я той с усмивка, но в сребристите му очи проблесна недвусмислена заплаха.
— Бащите ни са сключили това идиотско споразумение, когато с вас сме били още деца — аз още в люлката, и по тази причина не се чувствам задължена да го спазвам. — Скай се изправи. — А сега ще ме извините, сър… Доста съм уморена.
Той направи няколко крачки и й препречи пътя към вратата.
— За съжаление все още не мога да ви извиня, милейди.
— И защо не? Смятам, че има какво още да се желае относно маниерите ви, милорд.
— Извинете моята настойчивост, но преди да напуснете каютата ми, трябва да узнаете още нещо.
— И кое е това нещо?
— Протестът ви е закъснял, милейди.
— За какво говорите вие? — неясно лошо предчувствие пропълзя в нея. Искаше да избяга, за да се спаси от тези сребристосиви очи, но нямаше измъкване. Елегантното му сетре очертаваше твърде широки рамене.
— Пред закона ние с вас сме мъж и жена.
— Какво?
— Баща ви бе много загрижен, когато напуснахте английските брегове. Ден след вашето отпътуване ни венчаха във ваше отсъствие. Лорд Кинсдейл смяташе, че по този начин ще ви предпази от опасности. За съжаление това се оказа заблуда.
Той очакваше някаква реакция от нейна страна, но тя мълчеше, изгубила ума и дума. Как може любимият й баща да е направил това… Рок Кемерън въздъхна силно.
— Харесва ли ви или не, мадам, вие сте моя съпруга.
— Не!
— Да.
— Ще обжалвам пред съда.
— Няма да ви разреша.
— Но вие не ме обичате, сър! Трябва да ме освободите от това задължение!
— Не. — Думата прозвуча толкова категорично, че по гърба на Скай премина ледена тръпка. Той се отдръпна, отвори вратата и се поклони. Тя премина вдървено покрай него, но той я задържа за миг за ръката. — Никога няма да ви пусна, мадам. Трябва да приемете фактите такива, каквито са.
— Никога! О, милорд, правите и двама ни нещастни!
— Е, значи и двамата ще бъдем нещастни и толкоз. Лека нощ, скъпа. — Той затвори вратата след нея и тя остана сама в коридора.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Скай връхлетя вбесена в каютата си — направо сред най-гъстия мрак. Въпреки това тя хлопна вратата. Опря се на нея, запреглъща с усилие и притвори очи.
Ех, защо се случи така, че Едноокия Джек съзря „Силвър месенджър“ и Сребърния сокол го последва… На бащиния си кораб тя бе господарката. Заобиколена от лампи и свещи, нямаше защо да се страхува от нощта, а тук я заплашваха тъмнината и ред други неща. Просто нямаше никакво значение какви чувства изпитва към мъжа в съседното помещение — принудена бе да го следва навсякъде, където той пожелае…
Мракът около нея започна да се сгъстява и студен ужас пропълзя по тялото й. Не се ли размърдаше веднага, то…
Тя побърза да се отмести от вратата и в този миг някой я отвори. Тя се обърна уплашена. На прага бе застанал лорд Кемерън, със запалена лампа в ръка. Подаде й я с вежлив поклон.
