— Разбира се, това е стаята на лорд Кемерън. Каза ми да ви доведа тук, лейди Кемерън.
— Но аз всъщност не съм… — Скай не продължи думите си. Явно не си струваше да спори с прислугата. Хората, които й носеха багажа, се усмихваха толкова мило и доброжелателно — всички те видимо бяха убедени, че новата им стопанка е щастлива. Разкриеше ли яда си, щяха да я помислят за луда. Битката бе между нея и лорд Кемерън, а не между нея и персонала. Тя се отправи със свити юмруци към Питър. — Къде е господарят ви?
— В момента има работа, милейди.
— Не ви питам дали има работа, Питър. Питам ви къде е!
— В кабинета си, милейди. Но… как да ви кажа, на ваше място не бих…
— Разбира се, че вие не бихте… — прекъсна го тя с мила усмивка, — но аз сигурно имам право да смутя покоя му. — Тя напусна решително спалнята, изтича по галерията на предците и след това надолу по стълбището. В залата тя блъсна една от вратите вляво и съзря някаква официална трапезария. Над перваза на камината висяха кръстосани мечове, а на персийски килим бе разположена маса, на която можеха да седнат поне двадесет души. Гербът на рода Кемерън украсяваше отсрещната стена, а през прозорците се разкриваше красива гледка към зелени хълмове.
Скай хлопна силно вратата и продължи нататък. Зад следващата врата се намираше стаята за музика с удобни кресла и орнаменти по тавана. Друг салон пък бе обзаведен в стил Луи XIV.
Откри лорд Кемерън зад първата врата от другата страна на залата. Той седеше зад грамадно бюро, а до него на земята имаше глобус. Безброй книги изпълваха стенната библиотека.
Смръщил чело, той вдигна поглед към нея. Не я покани да влезе. Заразглежда я изпитателно, а тя стоеше на прага и се чудеше какво да направи и какво да каже. Дали пък не беше по-добре, вместо да подплашва персонала, да се съгласява безпрекословно с всичко и след това, в удобен момент, да се промъкне в конюшнята, да възседне някой кон и да избяга в Уйлямсбърг.
— Имате да ми кажете нещо ли? — попита Питрок Кемерън. — Или сте дошли с едничката цел да ме погледате?
— Не, разбира се, че не.
— Ами, елате тук тогава.
Скай затвори колебливо вратата и седна в креслото пред бюрото.
— Наредили сте да ме настанят във вашата стая.
Той й се усмихна невинно.
— Така е, нали сте ми жена.
— Протестирам! Не съм ваша жена.
— По същата логика вие, мадам, можете да оспорите и съществуването на слънцето, само че то, въпреки всичко, ще продължи да си изгрява всеки Божи ден.
Тя ядосано тропна с юмрук по масата.
— Казахте, че баща ми ще бъде тук.
— Така е, очаквам го всеки момент. — Това си беше чиста истина и той, както и Скай, не разбираше защо Тио още не е пристигнал.
При тези думи очите й се смалиха.
— Ако той беше тук сега, вие нямаше да ме настанявате във вашата стая.
— Мадам, едно трябва да ви е ясно. Дори тук да бяха бащата на баща ви или дори бащата на бащата на вашия баща, аз пак щях да ви настаня в своята спалня. Защото сте моя съпруга!
— Но…
— На кораба аз все още щадях чувствата ви, милейди. Ситуацията бе малко деликатна. Сега обаче сме си у дома, здраво стъпили на земята, и нямам намерение да чакам повече.
Думите му очевидно трябваше да се приемат сериозно. Не успееше ли да избяга още същия следобед, по-късно едва ли щеше да й се удаде сгоден случай. Стомахът й се сви. Какво ли ще стори този човек, когато разбере, че не е недокосната? Дали няма да я пусне на свобода? Скай се боеше от гнева му, след като откриеше каква е истината. А и тя едва ли щеше да понесе някаква по-интимна близост — този мъж объркваше чувствата й.
— Не мога — отвърна тя, скочи от креслото и се заразхожда напред-назад.
— И кое е това, което не можете да направите?
Гореща болка прониза сърцето й, защото трябваше да предаде любовта си, любовта си към Сребърния сокол, който бе успял да разпали в нея неподозирани чувства — буйна страст и ефирна нежност.
— Не мога да бъда ваша съпруга, защото…
— Защото? — повтори Рок Кемерън.
Скай се обърна с гръб към него и приближи прозореца.
— Аз не съм такава, каквато изглеждам, защото той… той ме насили.
— Той ви е… какво? — Столът му се срути с трясък на пода. Рок се отправи бързо към Скай и я сграбчи за раменете. — Какво?
— Той е пират, знаете това, нали? Жесток разбойник…
— И той ви е изнасилил?
— Да! — Тя бутна неприязнено ръцете му от себе си и се облегна на ръба на масата.
— Боже мой! Значи той ви… е подчинил на похотта си и то против волята ви?
— Естествено. — Тя приведе глава и започна да бърше страните си, сякаш се обливаше в сълзи на най-дълбок срам.
— И вие премълчахте това!
— В началото не исках да говоря по този въпрос. Сега обаче трябваше да го узнаете, лорд Кемерън, за да не се обременявате повече с този абсурден брак. Освобождавам ви от обета ви, за да си намерите невинна невеста. А аз лично ще подпиша, разбира се, всички необходими документи…
— Не, скъпа моя — прекъсна я той с тих глас.
— Какво?
В момента, в който тръгна към нея, тя вдигна очи, загледа се в сребристите му очи и се запита какво ли мисли той.
— Вашата… честност е достойна за възхищение, милейди. Но, питам се, наистина ли имате толкова лошо мнение за мен? Пред Бог и човеците вие сте моя съпруга. Въпреки щедрото ви предложение, няма да ви отхвърля. Върнете се обратно в нашата стая, любима. Веднага щом приключа с делата си, ще дойда при вас.
Тя го гледаше невярваща. Очите му направо горяха насред трептящите сенки, който хвърляше лампата. Главата му се наведе бавно към нея и в стъписването си тя дори и не помисли да се съпротивлява. Устните му се сляха страстно с нейните, а езикът му опозна всяко кътче от устата й. Сякаш пламъци обхванаха тялото на Скай.
Тя успя да се освободи от обятията му, презирайки себе си и страстта, която изпита. Опрял ръце на кръста, той я наблюдаваше с всезнаещ поглед. Усмихна й се като въплъщение на сатаната.
— Отидете сега в нашата стая, скъпа. Ще ви последвам веднага, щом се освободя.
Най-охотно би изригнала право в лицето му, че го ненавижда. Само че това нямаше да отговаря на истината, затова замълча. Вече не желаеше да се бори с него — единственото, което все още искаше, бе да избяга.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Спря се за няколко секунди пред вратата на кабинета. Трябваше да бяга. Друг избор нямаше. Къде, за Бога, се губеше баща й?
Затича се нагоре по стълбите. В спалнята се зае да рови в раклите си, докато накрая откри връхна дреха и пола, по-подходящи за целта, от роклята, която носеше. Облече се нервно, като не изпускаше от очи вратата. Слава Богу, лорд Кемерън не се появи.
Не можеше да вземе нещата си със себе си. Излетя от стаята и се спусна по стълбището. В залата тя долови гласовете на Рок Кемерън и иконома и се притисна до стената. Шмугна се бързо в трапезарията. Навън, по паважа отекнаха стъпки, които постепенно заглъхнаха. Скай хвърли поглед през процепа на
