някаква врата и като видя, че няма никой, се затича към външната врата и оттам — на верандата.
Не беше много трудно да открие конюшнята — просторна сграда, през чиито порти нахлуваше светлината на следобедното слънце. Скай влезе вътре. Младият коняр, който събираше сено на купчина, вдигна поглед към нея.
— Трябва ми кон — обясни тя. — Вие сте Реги, нали?
Момъкът кимна утвърдително, видимо зарадван, че го е запомнила.
— Лейди Лав е много добродушна и кротка…
— О, не, не! — прекъсна го Скай със самоуверена усмивка на лице. — Доста опитна ездачка съм. Искам кон, с който да наобиколя повечко места наоколо докато е светло.
— Е, тогава най-добре да вземете жребеца на лорд Кемерън Щурм — буден, силен кон — загледа я скептично, а на нея пък й дожаля за момчето. До този момент е трябвало да служи само на един господар, а сега в живота му се появи и господарка. Явно, че не беше още съвсем наясно дали да й се подчинява, или не. Дали пък няма с това да разгневи негова светлост?
— Много добре, Реги. Доведете тогава Щурм — подкани го тя ласкаво. — Мисля, че това е конят, който ми трябва.
Дружелюбният й поглед бе много убедителен. Той изведе едър сивобял кон — един от най-красивите, които Скай бе виждала. С него можеше да се мери единствено белият жребец на Сокола. При тази мисъл Скай прехапа долната си устна. Трябва по-бързо да забрави и Сокола, и Боун Кей. Погледна нервно към къщата с надеждата, че поне още известно време лорд Кемерън ще се занимава със своята кореспонденция. Момъкът оседла Щурм и тя му подари най-очарователната си усмивка.
— Благодаря. Колко сръчно успяхте да се справите с всичко! Сигурна съм, че съпругът ми ще оцени по достойнство вашата работа.
Момчето поруменя от удоволствие, последва я в двора, водейки коня за юздата и й помогна да го възседне. Огледа се неуверено на всички страни и се опита да се ориентира. Все по реката, на североизток… По този път щеше да стигне за три часа Уйлямсбърг — така бе казал лорд Кемерън.
Вдигна неспокойно поглед към светлосиньото небе и се помоли нощта да не настъпва, преди да стигне до Уйлямсбърг. Хвана по-здраво юздите, кимна за сбогом на младия Реги и пое надолу между две редици от високи дъбове към главния път. Приведе се към шията на коня и прошепна:
— Лети, Щурм, лети, колкото се може по-бързо! — Конят реагира незабавно и се понесе в галоп, от който дъхът й спря. Земята се разтресе под копитата му, а редицата дървета бягаше някъде назад, назад. Когато излязоха на главния път, тя отпусна юздите и остави коня сам да определя темпото. Хладният, свеж вятър я шибаше по лицето и сякаш въплъщаваше лелеяната свобода. Скоро, съвсем скоро ще си бъде у дома — далеч от пирата, далеч от негова светлост.
Двадесет минути по-късно тя забави ход, страхувайки се, че конят може да се нарани. Преминаваха покрай малки дървени къщи със сламени покриви, покрай пищни зелени поля. От едната страна на пътя пасяха крави и коне, а от другата се издигаше мрачен лес. В отминали времена тази територия бе собственост на конфедерацията Паухатън. Сега обаче бяха останали твърде малко индианци. Броят им бе силно намалял в резултат на войни и болести, а и белите постоянно ги изтласкваха все по на Запад.
Мисълта, че може да я нападнат индианци, я изплаши почти толкова, колкото и падащият мрак. Здрачаваше се значително по-бързо, отколкото очакваше. Не след дълго отвсякъде щеше да я заобиколи нощната, самотна гора. Скай се надяваше, че няма да бъде затворена в леса. Луната и звездите щяха да осветява пътя й.
— Освен това имам и теб — обърна се тя към Щурм, който наостри уши, — така че няма да остана сама. Свободна съм вече и всичко ще бъде наред…
Гласът й обаче замря, когато долови някакво шумолене в гъсталака. Погледна в посока на реката. Сигурно там някъде има къщи, все пак Тайдуотър Вирджиния е гъсто населено място. Някъде наблизо трябва да беше и домът на лорд Лъмли, добър приятел на баща й.
Сенките започнаха да се сгъстяват. Скай запря жребеца и се загледа в слънцето, което потъваше бързо на запад, без да хвърля многобагрени отблясъци. Съвсем скоро мракът щеше да измести здрачевината…
Внезапно в храсталака нещо се размърда. Обзета от паника, тя заби пети в слабините на животното и Щурм се понесе напред с развяна грива.
Някаква клонка я шибна през лицето и тя разбра, че вече не се движат по пътя. Конят бе навлязъл в гората, в чернозеления гъстак, който сякаш бе безкраен.
Не! — изкрещя тя и дръпна рязко юздите. Едва сега й стана ясно защо Реги се колебаеше дали да й повери жребеца или не. Конят бе много по-силен от нея и тя не успя да го овладее.
— Щурм, миличък! — умоляваше го тя. Дрехите й се закачаха по клонаците, страните й се разраниха. Щурм се понесе към едър ствол на дъб. Това ли е краят, помисли си тя ужасена. — Стой, Щурм…
Някъде изпод дърветата се чу нов шум, конят се изправи на задните си крака. Напразно Скай се опитваше да се задържи някак на седлото. Строполи се тежко на земята и съзнанието й се замъгли. Въпреки това успя да избегне летящите копита на побеснелия кон и се намери в храстите.
Щурм се срути на земята, но веднага се надигна и полетя нанякъде. Скай остана сама сред тъмнината. Известно време просто лелееше, парализирана от страх. Чуваше пращенето на съчки и някакви други шумове, докато конят се отдалечаваше. После пък долови тихичко шумолене някъде в храсталака.
— О, проклето животно! — простена тя, притискаше ръка към сърцето си и отправи поглед към небето с надеждата, че луната ще засвети по-силно.
В шумака пъплеха някакви насекоми, опита се да се успокои. Или може би змии? Трябваше да се маха от това място. Раздвижи предпазливо крайниците си. Слава Богу, всичко си беше на мястото. Притвори очи за няколко секунди, наложи си да преодолее страха, след това се изправи и почисти полата от залепналите листа и клонки. Тръгна в посока, която трябваше да я изведе до пътя за Уйлямсбърг, но видимо навлизаше все по-навътре и по-навътре в леса. Неочаквано някъде край нея забуха бухал и тя се свлече с ридания на колене. Не можеше вече да издържа на страховития мрак, нещастна и сама в нощта.
С много усилия успя да възвърне самообладанието си и се заслуша в тишината. Кой ли обитаваше тази пустош освен злокобният бухал? Наистина ли повечето индианци са напуснали тези места? А мечките — кафявите мечки със смъртоносни нокти…
Какво ли е накарало рода Кемерън да се засели на място, забравено от Бога? Само да стигне веднъж до Уйлямсбърг! Никога няма да напусне този град. Но първо трябваше някак да се добере до там. Изправи се с олюляване. Долови зад себе си някакво раздвижване и се хвана за гърлото. Наостри уши. Мечка! Сигурно е мечка, която бавно и целеустремено се приближава към нея. Отвори широко уста, но не можа да издаде нито звук. Ослепяла от страх, тя се извъртя а побягна.
В мрака нещо я преследваше — неумолимо, хищно…
В един миг се спря и пак се заслуша. Нищо. Тишина… Всъщност не, лесът дишаше. Кръвта биеше в ушите й, бесният бяг на сърцето заглушаваше шумоленето на храстите. Опасността бе навсякъде покрай нея и нямаше никакъв изход.
Загубила всякаква ориентация, тя се движеше непрекъснато в кръг. Злокобните шумове се засилваха все повече и повече. Нима върви точно срещу звяра, който я е избрал за жертва?
Внезапно изкрещя и вдигна инстинктивно ръце, за да предпази лицето си от връхлитащите я копита на изникнал, отнякъде галопиращ кон. Ездачът задърпа юздите и животното се изправи на задните си крака. Гневна ругатня придружи отдалечаването на кон и ездач, които потънаха в гъстака.
Скай се завтече в обратната посока. Не можеше да си поеме дъх. Клонки оплитаха косата й като пипала на паяк, корените па дърветата се виеха пред нея като живи змии и я препъваха. Тежки облаци скриха луната, сякаш и небето, злобно и безмилостно, искаше да я потопи в непрогледен мрак.
Някакъв вик проби нощта, ръце се запротягаха към нея. Свлече се на земята, но все пак намери малко сили да се съпротиви на демона, който я връхлетя.
— Скай!
Не разпозна нито собственото си име, нито пък мъжа, надвесил се над нея. Само пищеше, удряше, биеше. Нищо, че нещото ще я победи. Мъжът успя все пак да я притисне към горската земя и да задържи здраво китките й.
— Скай!
