И в този миг луната отново изпълзя иззад облаците. Черните паяжини пред очите й се разпиляха, разумът започна бавно да се възвръща.
Върху нея бе легнал Рок Кемерън. Загледа го втренчено и бавно изпусна задържания въздух. Не див звяр я преследва, а мъжът, за когото уж е омъжена. По-добре да се бе натъкнала на мечка!
— За Бога, Скай, какво правите тук?
— Какво правя ли? — нападна го тя гневно. — Питате ме какво правя, след като ме изплашихте до смърт?
— Мадам, за малко да умрете, когато изтичахте точно пред кобилата ми — и то не само след като избягахте от мен, а и като откраднахте най-добрия ми кон.
— Щях да върна Щурм.
— И себе си ли щяхте да върнете?
— Казах ви, че не съм ваша собственост.
— Моя сте.
— По това може да се спори.
— Няма място за спор — отвърна той тихо.
Тя отново понечи да отвори уста и да протестира, но в този миг луната наново се скри зад някакъв облак и в тъмнината Скай вече не виждаше нищо друго освен сребърното сияние в очите на Рок Кемерън. Разтрепери се цялата и когато той се накани да се изправи, тя инстинктивно се вкопчи в него. Мъжът внимателно отстрани ръцете й.
— Успокойте се, скъпа. Трябва да запаля огън.
Докато той събираше съчки и чаткаше с кремък по огнивото, Скай седеше свита под някакво дърво като въплъщение на нещастието. Скоро от клонките се заизвиваха тънки пламъчета, които осветиха лицето на Рок. Беше се преоблякъл междувременно. В простите си кожени панталони и памучна риза приличаше по- скоро на горски работник. Беше без перука, лента придържаше тъмната коса на врата. В този си вид приличаше повече от всякога на Сребърния сокол.
Тя го наблюдаваше със свити крака и брадичка, опряна на коленете. Когато приседна до нея, го запита:
— Защо тръгнахте след мен? Щях да се оправя и без вашата помощ.
— Много се съмнявам. За щастие разбрах къде може да сте в момента, когато Щурм ме пресрещна. Тръгнали сте в съвсем погрешна посока, милейди.
— Да, загубих се. Сигурна съм обаче, че скоро щях отново да открия пътя.
— Естествено. Макар че в паниката си се изпречихте точно пред коня ми. И двамата сме пленници на гората, защото глупавата кобила със сигурност е поела към дома, а Щурм, като я види, ще разкъса юздите, с които го завързах, и ще я последва. Умен жребец, но все пак ще я подгони слепешката…
— Както и вие ли ме подгонихте?
Той я изгледа пронизващо, но като разбра, че е твърде изтощена, реши да не изостря разговора. Усмихна се снизходително и отговори:
— Да, както и аз ви подгоних, милейди — отметна нежно кичур коса от челото й. — Защо решихте да избягате?
— Исках да се върна при баща си.
Рок стана, за да добави още дърва в огъня, а след това седна до нея.
— И аз съм загрижен за него. Смятах още утре да ви заведа в Уйлямсбърг.
— Утре ли? — прошепна тя неприветливо.
Той само докосна страната й.
— Наистина ли ви внушавам такъв страх, че предпочитате по-скоро да се изложите на мрака, отколкото на осветените от брака съпружески ласки?
Руменина изби по страните й и тя наведе очи.
— Не… аз…
— Е, каква е причината?
— Аз… аз…
— Лъжете, мадам.
— О, не знам как да го кажа — така, че да ме разберете. Аз не ви мразя.
Кемерън отново се изправи.
— Нямаме никаква храна. В торбите на седлото имаше нещичко, но нали конят избяга… Ще се опитаме все пак да си потърсим. Тук наблизо тече и вода, чувам някакво поточе.
— Така ли? — Скай повдигна глава и се заслуша. — Не чувам нищо.
— Можете да ми вярвате, мадам. Не съм отраснал в град и познавам добре тези шумове.
— Наистина ли не сме далеч от това поточе?
— О, не — подаде й ръка. — Елате, ще ви го покажа.
Тя се изправи с негова помощ, но инстинктивно се загледа в пламъците и Рок отгатна мислите й.
— Не се бойте, няма да се отдалечаваме много от огъня. Ще можем да го следим през цялото време.
— Възможно ли е да стигнем пеша оттук до Уйлямсбърг?
Той само поклати глава.
— Ще ни трябват няколко часа, а през нощта е опасно.
— Значи, оставаме в гората, така ли?
— Да, тук сме в безопасност. Огънят ще гори до зазоряване.
Рок бе прав. Дори след като се отдалечиха, заревото на огъня се виждаше. Сигурно нямаше да остави огъня така, без надзор — все пак съществуваше някакъв риск от пожар. Скоро стигнаха до потока. Тя коленичи на брега и пи от бистрата вода с шепи. Рок също не пропусна случая да се освежи.
Докато се връщаха към лагера, луната отново изплува от облаците и Скай въздъхна с облекчение. Седнаха до огъня и по едно време Рок попята:
— Кажете ми, защо всъщност се страхувате от тъмнината?
Освен мен, баща ми, Хети и Гретел и камериерката ми в лондонския интернат никои друг не знае причината.
— И каква е тя? — настоя той.
— Наистина ме е яд, че не мога да преодолея този страх. Толкова е глупаво… — призна тя смутено. — Стъмни ли се, изпадам в паника и ставам напълно беззащитна.
— И на какво се дължи този ваш страх?
Скай се поколеба дали да отговори, но след това пое дълбоко дъх. След всички тези усилия, които лорд Кемерън беше положил, може би бе длъжна все пак да му даде някакво обяснение.
— Баща ми притежава обширни имоти, също и на север.
— На територията на ирокезите ли?
Скай кимна утвърдително.
— Когато това се случи, бях едва петгодишна. Напук на родителите си и на семейната традиция баща ми се оженил за мама, макар че била обикновена келнерка. Тя наистина е била много красива. На сватбата се заклела да го обича вечно и ако трябва, да го следва и накрай света. Никога няма да я забравя. От нея се излъчваше толкова топлина и вътрешна сила.
— Много да обичахте майка си?
— С цялата си душа. И така — придружавахме баща ми, докато правеше оглед на имотите си в областта на ирокезите. Беше зает с измервания на терена, а ние двете с мама го чакахме в някаква къщурка. Бяхме взели със себе си само една прислужничка. Мама си пееше, доволна, че поне за известно време може да се държи естествено и няма да се налага да играе ролята на дама от обществото. Внезапно обаче тя замлъкна, вдигна някакъв капак на пода и ме бутна надолу в избата, в която през лятото се съхраняваше вино и ейл. Там долу нямаше никаква светлина и пръстеният под издаваше мирис на плесен.
Тя се поколеба дали да продължи. Не можеше да си поеме дъх. Ненавиждаше тази своя слабост точно толкова, колкото и необходимостта да я споделя с някого. Но лорд Кемерън знаеше вероятно всичко. Баща й едва ли е препуснал да го осведоми за страха й от тъмното.
— И какво стана след това? — продължи да пита Рок.
