Тя се изправи възмутена на крака, понечи да го удари, но той усети намеренията й и я хвана за китката. След това я издърпа за краката в сянката на пиниите. Започна да я целува, въпреки че тя се съпротивляваше отчаяно. Притисна безмилостно устните си в нейните. Не можеше да си поеме дъх, не можеше да се движи, не можеше да сподави буйния пламък, който пролази по жилите й. Престана да се съпротивлява, отвърна на устните му, на езика му, а в очите й бликнаха парещи сълзи.
Най-накрая той се откъсна от нея, изруга гневно и с върха на един от пръстите си нежно изтри сълзите от бузата и.
— Ще ме чакате тук с Робърт, ясно ли е? Днес само ще се огледам насам-натам. Може да ида и на празненството. При всички положения ти не бива да мърдаш оттук. Разбра ли ме?
Тя кимна мълчаливо и той си тръгна, за да даде някои указания на хората си. Пет души останаха да охраняват Скай, а останалите последваха Сокола.
Скай приседна на пясъка до Робърт и внезапно се разрида. Той сложи братски ръка на раменете й и се опита да я утеши.
— Казах му. Така съжалявам…
— Какво сте му казали?
— Че трябва да ви остави на мира. Не можете да разберете всичко това, милейди… Но в крайна сметка всичко ще се нареди. Можете да ми вярвате.
Тя кимна безмълвно. Изведнъж обаче той скочи на крака и се загледа в небето.
— Какво има? — попита тя.
— Буреносни облаци. Това хич не ми харесва.
Беше притъмняло. Откъм морето задуха силен вятър.
— Трябва да се върнем на борда — каза Робърт.
— Да, но не можем да оставим Сокола ей така.
— Ще ви заведа на кораба. Той ще вземе някоя от другите лодки.
Светкавици разсякоха небето, а веднага след тях въздухът се разтресе от гръмотевици. Робърт изправи бързо Скай на крака. Останалите също побързаха да се присъединят към тях, защото заваля дъжд.
Скай и Робърт се затичаха ръка за ръка към лодките, където ги настигна и Сокола. Петимата идваха след него.
— Тук са се събрали всички — Логан, Тийч и цял куп други — съобщи той на първия си офицер. — Утре нападаме. Сега обаче трябва да изчезваме. Очаква ни май доста неприятна буря. — Вдигна Скай и я сложи в една от лодките. Робърт и още двама се качиха след него и всички заедно се отдалечиха от брега.
Сокола не обръщаше внимание на Скай и гребеше наравно с хората си. При всяка гръмотевица тя трепваше. Прел очите й вълните заливаха брега, а дърветата се огъваха до земята от силния вятър.
— По дяволите — изруга Робърт, — не мога да държа кормилото изправено!
— Направете, каквото можете! — нареди Сокол.
Скай се извърна и погледна към кораба, който сякаш не се приближаваше и със сантиметър. Вълнението заплашваше да върне лодката обратно на брега
— Пазете се от скалите! — изрева Сокола. Едва изрекъл тези думи, се чу отвратително скърцане. В първия миг Скай не можа да осъзнае какво се е случило. Помисли си, че този шум се дължи на бурята, така както и тътнежът на гръмотевиците, и неистовия писък на вятъра. — Дайте някакъв знак на останалите! — изкрещя Сокола, който полагаше максимални усилия да удържи лодката под контрол. И в този миг тя видя водата, която нахлуваше от дъното. Лодката се бе натъкнала на скала.
— Фултън ни видя! — извика Робърт. — Връща се назад.
— Скачайте във водата, аз оставам при Скай. Със своите поли тя не е в състояние да плува.
— Няма да ви изоставя така…
— Ако останете, ще се издавим всичките. Трябва да намалим теглото на лодката. Тайлър, Хейвънсуърт — да ви няма!
Мъжете се съгласиха с него и наскачаха в морето. Скай притисна ръка до устата си, тъй като разцепените вълни сякаш погълнаха и тримата. Но в един момент се показа главата на Робърт. Веднага след това тя видя и останалите двама, плуващи след него към лодките.
Междувременно водата в краката й се покачваше.
— Готова ли си? — попита Сокола.
Тя се усмихна храбро.
— Това, от което се боя, е тъмнината, а не водата.
— Тогава напред, миличко. — Спасителната лодка бе вече близо, но все пак трябваше да доплуват до нея, тъй като в противен случай двете лодки можеха да се сблъскат. Хванати ръка за ръка, двамата със Сокола скочиха през борда.
Още в първия момент студената, черна вода я затегли надолу. Дробовете я заболяха и тя се опита да изплува, но дрехите й тегнеха. Сокола успя да я хване за ръката и лицето й излезе на повърхността. Едва дишаше. Дъждът ги шибаше, а свистящият вятър я дърпаше насам-натам и й отнемаше въздуха.
— Плувай! — заповяда Сокола.
В този миг ги обля огромна вълна и ги раздели един от друг. Стори й се, че някаква гигантска ледена ръка я подхвърли насам-натам. Солената вода подпали очите й и пълнеше устата, щом се опиташе да поеме въздух. Направи усилие с присвити очи да види нещо в мрака. Обзе я паника, а лодката бе тъй далеч.
Сокола се беше вкопчил вече в лодката. Хм щеше да се спаси, а тя…
Отново вода заля главата й. Започна да потъва, а дробовете й сякаш експлодираха. Ще умре, тялото й ще остане на морското дъно като плячка на акулите и разни други риби. Животът, този сладък живот, си отиваше. Едва ли смъртта е тъй противна както болката в дробовете, не може да бъде и толкова ужасяваща като тъмнозелените дълбини и студа.
Чувала бе, че когато човек се дави, през вътрешния му взор за секунди преминава целият му живот. Видя лицето на любимия и не можа да разбере това Рок ли е или Сокола…
Отново се опита да поеме въздух и отново устата й се напълни с вода. И в този момент нечии пръсти се впиха в косите й, затеглиха я към повърхността и накрая лицето й се показа сред сивата пелена на дъжда.
— Плувай! — изкрещя Сокола.
— Не мога. Полите ми…
Той я притисна към себе си, затрамбова мощно във водата и във въздуха проблесна ножът му. Може би иска да ме заколи, за да не се удавя, помисли си тя, невярваща на очите си.
Намеренията му, разбира се, бяха други. Острието разряза дрехите й, полата и останалите фусти паднаха от нея. Най-сетне можеше свободно да движи краката си във водата.
— Свали си обувките! — извика той. Докато я придържаше над водата, тя откачи катарамите на обувките си и след това ги изу. Сокола заплува напред, като я теглеше за косите.
— Вече мога и сама! — изпъшка тя.
Той не плуваше срещу течението, а се бе оставил на вълните да го отнесат до брега. Скай го следваше. Надеждата, че ще се спасят, избуя в нея и почти в същия миг отмря. Брегът изглеждаше тъй близо, но винаги, когато сивите вълни я заливаха, се отдалечаваше от взора й. Сокола се върна назад и я сграбчи отново за косите.
— Остави ме… — простена тя. — Боли! Плувай ти… Аз няма да успея…
— Ако не престанеш веднага да се съпротивляваш, ще те заболи още повече — сряза я той и продължи да плува към сушата, като я теглеше за косата. Тя престана да се бори с него. Дъждът бе сив като небето, черен като морето. В бурята не можеше да се различи вече нищо. Небе, дъжд и море се смесиха в неделимо цяло, а Сокола и Скай бяха негови пленници.
— Дръж се здраво за мен! — заповяда й гой, а тя вече не можеше да осъзнае дали изпълнява нарежданията му или не. Обгърна я непрогледен мрак, тялото й се отпусна и тя започна да потъва.
Не след дълго дойде на себе си. Лежеше просната на пясък, а Сокола се бе навел над нея и потискаше устните си в нейните, за да вкара въздух в дробовете й. Тя изпъхтя, след което задиша свободно.
— Живи сме…
— Да, живи сме — прошепна той и се свлече до нея.
Не усещаше вече дъжда. Огледа се и видя, че се намират под някаква надвесена скала. Явно Сокола бе
