газове. Независимо от тежката атмосфера, подсилена от лятната горещина, аз попивах всяка подробност, която забелязвах. Смъртта на Бьом ми изглеждаше отдалечена на светлинни години.
В бележките си Бьом обясняваше, че Жоро Грибински е шофьор на такси на централната братиславска гара. Лесно открих стоянката. Шофьорите на шкоди и трабанти ме уведомиха, че Жоро работи до деветнайсет часа. Посъветваха ме да го изчакам в малкото кафене срещу гарата. Седнах на една маса на тротоара, поръчах си чай и помолих сервитьора да ме предупреди, щом забележи Жоро. Бях доволен, че съм далеч от предишния си живот. В Париж живеех в голям апартамент на четвъртия етаж в сграда на булевард Распай. Използвах само три от шестте стаи — дневната, спалнята и кабинета. Но обичах да се разхождам из празното и тихо жилище. То ми бе подарено от осиновителите ми. Още един техен щедър жест, който ми улесняваше съществуването, без да пробуди у мен и най-малката признателност. Ненавиждах двамата старци.
В моите очи те бяха просто анонимни буржоа, които бдяха над мен, но от разстояние. За двайсет и пет години бях получил от тях само няколко писма и ги бях виждал четири-пет пъти. Държаха се като хора, които са обещали на родителите ми да се грижат за мен и изпълняват дълга си чрез подаръци и чекове. Отдавна вече не очаквах каквато и да е проява на нежност от тяхна страна. Бях ги зачеркнал, като се ползвах от парите им със скрита горчивина.
За последен път ги видях през 1982 година, когато ми връчиха ключа от апартамента. Бреслерови бяха невзрачна двойка. Петдесетгодишната Нели, дребна и суха, носеше синкави перуки и бе пияна от сутрин до вечер. Жорж, бивш посланик на Франция и приятел на Андре Жид и Валери Ларбо, предпочиташе компанията на своите сиви жерави пред тази на човешките същества.
Самият аз живеех самотно. Нямах жена, нито приятели, никъде не ходех. Във възрастта, когато хората прекарват времето си по купони, аз водех аскетично съществуване, отдадено на учението.
Единствената ми страст бяха дрехите. Винаги ми е било трудно да опиша външния си вид. Лицето ми е някак смесено: от една страна фини преждевременни бръчици, изпъкнали скули и високо чело, от друга — увиснали клепачи, едър нос и четвъртита брадичка. И тялото ми е такова — високо и елегантно и заедно с това набито и мускулесто. Затова особено държах на облеклото си. Винаги носех сака със строга кройка и панталони с безупречни ръбове. Но пък си позволявах известна дързост в цветовете и мотивите. Изпипвах всяка подробност. Бях от мъжете, които смятат, че носенето на червена риза или на сако с пет копчета е акт от първостепенно значение. Всичко това сега ми изглеждаше толкова далеч!
В седем и половина вечерта пред мен застана дребен мъж.
— Луи Антиош?
Станах, за да го поздравя, но не извадих ръцете си от джобовете. Впрочем мъжът не ми подаде ръка.
— Жоро Грибински, предполагам?
Той навъсено кимна. Трябва да беше около петдесетгодишен. Носеше жалки дрехи, но нищо не можеше да прикрие блестящите му очи, гордата извивка на устните, благородството на чертите и жестовете му.
Обясних му защо съм в Братислава. Лицето му просветна. Разказа ми, че от повече от двайсет години наблюдава белите щъркели и познава всяко кътче в областта, където могат да се срещнат. На мой ред го информирах за спътника, който щеше да ги локализира.
— Нямам нужда от спътник, за да открия щъркелите. Елате — каза ми той.
Качихме се в шкодата му и потеглихме. Прекосихме вонящи индустриални зони, минахме покрай засети с пшеница и царевица нивя, накрая поехме по каменист черен път, за да стигнем до брега на лагуна със спокойни зелени води. Видяхме чапли, жерави, кани, но не и черно-бели птици. Жоро се намръщи. Отсъствието на щъркелите изглеждаше необичайно. Седнахме на земята и зачакахме. Попитах го:
— Слагате ли пръстени на щъркелите?
— Не, защо? За какво им са? Знам къде гнездят и толкова. Всяка година всеки щъркел се завръща в гнездото си. С математическа точност.
— По време на миграцията виждате ли опръстени птици?
— Разбира се. Дори си записвам номерата им. Както и мястото, деня, часа. Плащат ми за това. Един швейцарец.
— Макс Бьом?
— Точно.
Орнитологът не ми беше казал, че Жоро е един от „часовоите“ му.
— Откога ви плаща?
— От десетина години.
— Защо прави това според вас?
— Защото е луд.
Жоро повтори: „Луд е“, като завъртя показалец на слепоочието си.
— През пролетта, когато щъркелите се завръщат, Бьом ми се обажда всеки ден: „Мина ли еди-кой си номер? А еди-кой си?“ Не е на себе си в такива моменти. През май, когато всички птици преминат оттук, най-после се успокоява и повече не ми се обажда. Тази година беше ужасно. Почти нито един щъркел не се завърна. Мислех, че ще получи удар. Както и да е. Плащат ми и аз върша работата.
Жоро ми вдъхваше доверие. Обясних му, че и аз работя за Макс Бьом, без да му казвам, че швейцарецът е мъртъв. Това ни посближи. За Жоро аз бях французин, човек от Запада, следователно богат и достоен за презрение, фактът, че работим за един и същи човек, го освободи от комплексите му и той започна да ми говори на „ти“. Извадих снимките на щъркелите и го попитах:
— Имаш ли представа къде са изчезнали?
— Само един вид щъркели изчезнаха.
— Какъв вид?
— Само опръстените щъркели. И по-специално онези, които имаха по два пръстена.
Тази информация беше много важна. Жоро взе фотографиите.
— Гледай. Повечето от тези птици имат по два пръстена на десния крак над ставата. Това значи, че са били залавяни.
— Тоест?
— В Европа слагат пръстен на щъркелчетата, когато още не могат да летят. За да им сложат втори пръстен, трябва да се залови птицата, което значи, че е болна или ранена. Виж тук.
Жоро ми подаде снимката. Виждаха се датите върху двата пръстена: април 1984 и юли 1987. Три години след раждането си този щъркел е бил лекуван от Бьом.
— Изчислил съм го — продължи Жоро. — Шейсет процента от изчезналите щъркели са с два пръстена.
— На какво се дължи това според теб?
Жоро сви рамене.
— Може би има някаква епидемия в Африка, в Израел или в Турция. Може би пръстените им пречат да ловуват свободно. Знам ли.
— Говори ли за това с Бьом?
Но Жоро вече не ме слушаше. Бе залепил бинокъла до очите си и мърмореше:
— Ето, ето, ей там…
Но не бяха щъркели, бяха кани.
Жоро отново седна на земята и остави бинокъла.
— На колко си години?
— На трийсет и две.
— Къде живееш във Франция?
— В Париж.
— А, Париж, Париж… Бьом ти е платил да проследиш щъркелите, така ли?
— Точно така.
— Сладка работа. Мислиш ли, че ще разбереш какво им се е случило?
— Надявам се.
— И аз се надявам. Заради Бьом.
— Бьом е мъртъв, Жоро.
