— Почакай, какво ще кажеш за Глупчо?
Ричард се извърна и видя насреща си подигравателно усмихнатото й лице. Сега и сам той не можа да не се засмее.
— Ще го кръстя Черен пипер.
Докато яздеха покрай брега, Ричард й показваше различните забележителности. Двамата минаха покрай Лестър Хаус, отделена само с едно стълбище от Аръндел Хаус. Отдясно беше дворецът, където бяха живели Едуард VI и Джейн Грей — по различно време, разбира се. Пред тях се издигаше Уестминстър Хол и Уестминстърското абатство, където един до друг бяха погребани старият крал Хенри и любимата му, кралица Джейн Сиймор.
При Чаринг Крос Ричард и Кийли свиха надясно и влязоха в Лондон. Наоколо ставаше все по-оживено, така че те се видяха принудени предпазливо да си пробиват път из тесните улички.
Често се случваше някой любопитен минувач да спре и извърне глава след тях. Кийли се чувстваше все по-неловко. Тя поглеждаше крадешком към графа, но Ричард, изглежда, ни най-малко не се безпокоеше от любопитните погледи на лондончани. Напротив, сякаш изобщо не ги забелязваше.
— Да живее Мидас! — провикна се един по-дързък зяпач.
Ричард се засмя и хвърли на мъжа една монета.
— Бог да пази кралицата — извика той.
При катедралата „Сейнт Пол“ Ричард и Кийли свиха наляво. Улицата ги изведе право на Темз Стрийт. Кийли нямаше никаква представа къде отиват, тя просто следваше графа.
— Първата ни цел е извън Лондон, на изток — обясни той. — Тауър е най-прочутият символ на Англия. Представлява нещо средно между дворец, гарнизон и затвор. Елизабет никога не отсяда там, защото й напомня за не особено радостни времена. Но нощта преди коронацията прекара там, както изисква традицията. Тогава още бях съвсем малък, но родителите ми присъстваха на коронацията.
В края на Темз Стрийт се издигаше мрачният Тауър. Ричард спря коня си и заразказва:
— Баща ми лежа в кулата по нареждане на стария крал Хенри.
— Той е оживял и ти е разказвал за това? — изненадано попита Кийли. Дори до затънтения Уелс бяха достигнали ужасните истории за английските крале и техния зловещ Тауър.
Ричард се усмихна на наивността й.
— Съкровище, Тауър не е нито тъмница, нито килия за мъчения. Много е лесно да избяга човек, ако има достатъчно пари, за да подкупи пазачите, или смелост, за да скочи в Темза.
— Баща ти е избягал?
Ричард поклати глава.
— Баща ми най-спокойно си излязъл през вратата, когато гневът на Хенри преминал.
— За какво е лежал?
— Оженил се за майка ми без позволението на краля.
Когато минаха през портите на замъка, по гърба на Кийли полазиха тръпки.
— Над този замък тегне проклятие — каза тя. — Уилям Завоевателя сипвал драконова кръв в хоросана.
Ричард й хвърли развеселен поглед.
— Няма никакви дракони, съкровище, освен в живата фантазия на такива като теб.
След тези думи той скочи от коня и помогна на Кийли, която не се отделяше от него. Тук се чувстваше потисната.
Каквото и да говореше графът, дълбоко в себе си Кийли знаеше, че из замъка обикалят прокълнати да не намерят покой до края на света, души. Кой християнин притежаваше знанията и дързостта да помогне на тези изгубени души да намерят пътя към отвъдното?
Двама гвардейци в аленочервени мундири се спуснаха към тях, за да се погрижат за конете им. Ричард хвърли на всеки от тях по монета.
— Ще останем за службата в църквата — обясни им той. — Не ни трябва ескорт.
Някакво необикновено ръмжене проряза въздуха. Кийли хвърли към графа изпълнен с ужас поглед.
— Тук има призраци!
Ричард се подсмихна, но загрижено я взе в обятията си. Стражите се ухилиха един на друг.
— Това са лъвовете на кралицата — обясни Ричард. — По-късно ще минем покрай тях.
Той улови Кийли за ръка и я поведе надолу.
— Оттук — посочи една врата той.
Кийли не го чу. Цялото й внимание бе привлечено от една друга врата, малко по-надолу.
— Какъв е този вход? — прошепна тя.
— Казва се „Портата на предателите“.
Кийли потръпна. На душата й легна тъмен облак на отчаяние, който притъпяваше сетивата й и тя потърси закрита в прегръдката на графа.
— Не мога да понеса безнадеждността на това място. Изведи ме оттук.
— Съкровище, само предателите трябва да се боят от Тауър — усмихнато я увери Ричард. Изглежда славата на замъка бе стигнала чак до Уелс. — Това е просто един замък, нищо повече.
— Всяко място притежава определена аура — настоя Кийли. — Аз съм по-чувствителна от теб и чувам ужасяващите писъци на душите, погребани до края на света в тези стени. Вие, англичаните, не виждате по-далече от носа си.
— Мъртвият си е мъртъв — подразнен отвърна Ричард. — Който веднъж е легнат в гроба, не може да ни говори.
— Ужасно се заблуждавате, ваша светлост.
— Нима уелсците се водите само по страха, а не по разума си?
— Не ми е добре — обясни Кийли — Покажете ми пътя, може би ще успея да помогна на някоя от тези бедни заблудени души.
— Само не започвай пак твоите езически заклинания — остро я сряза Ричард, когато излязоха в обраслия с трева вътрешен двор. — Постройката насреща е параклисът „Сейнт Питър“. Всеки ден в единадесет часа дворцовият свещеник отслужва свещена меса.
Във вътрешния двор цареше необичаен покой, сякаш сивите стени държаха тишината в плен. Във въздуха висеше хладен полъх.
Кийли имаше чувството, че е попаднала в друг свят. Шумното множество, изпълващо лондонските улици, сякаш бе останало на милиони мили разстояние. Тя потръпна, а фините косъмчета по врата й се изправиха. Когато се огледа, видя някаква тъмнокоса жена да се разхожда насам-натам покрай прозореца на офицерското помещение.
— Кой е това? — прошепна тя и погледна годеника си.
Ричард хвърли поглед през рамо, но не видя никого.
— За кога говориш?
— Там, горе… — Кийли отново вдиша поглед към прозореца, но жената бе изчезнала. — Ах, забрави.
Докато пресичаха постлания с калдъръм двор, Ричард се поколеба дали да разкаже на Кийли зловещата история на този двор, но се отказа. Годеницата му, изглежда, не се наслаждаваше особено на този излет и той вече бе започнал да съжалява за решението си да я доведе тук.
Крал Хенри VII бе построил параклиса в ранен тюдорски стил. Подът бе покрит с каменни плочи, а пейките бяха от полирано дърво. Проникващата през високите прозорци светлина падаше върху олтара и караше месинговите предмети да блестят. Покривът над главите им бе от скъпо кестеново дърво.
Камбаната на кулата удари единадесет часа. Кийли трепна и се огледа уплашено.
— Спокойно, съкровище. Не се бой — прошепна Ричард. Какво, за бога, толкова я разстройваше? Откакто бяха влезли през средната порта, Кийли бе нервна като млад войник преди първата си битка. Дали състоянието й имаше нещо общо със странните й вярвания? Ричард искрено се надяваше да не е така. Кралица Елизабет настояваше придворните й да я съпровождат по време на литургия. Можеше един-два пъти да измисли извинение за жена си, но ден след ден — беше просто немислимо.
След като ударите на камбаната заглъхнаха, се появи кралският каплан. Пищно облечен в одеждите на дворцов свещеник, той кимна на Кийли и Ричард — единствените богомолци тази сутрин.
