вятъра, които си играят с дъбовата шума.
Смарагдено зелените очи на Ричард блеснаха развеселени.
— Обичаш тези предвестници на зимата?
— Такъв е естественият ход на нещата — обясни Кийли. — Как бихме се радвали на раждането на пролетта, ако не е споменът за зимата?
— Да не съм сгоден за поетеса? — подразни я той.
— Не, аз съм просто една езичница — сериозно отвърна Кийли. — Докато гори огънят на Самуийн, мога да се свържа с всички онези, които са си отишли от нас и които тепърва ще дойдат.
Ричард се бореше със себе си, за да не се разсмее. Годеницата му бе побъркана по един много сладък начин.
— Как мислиш да поддържаш огъня цели три дни, скъпа?
— Одо и Хю обещаха да го наглеждат през нощта. — Изтлее ли огънят, разваля се и магията на празника Самуийн, а булото между нашия и отвъдния свят пада за още една година.
— А ако вали? — попита Ричард.
— Великата богиня майка е милостива и никога не праща дъжд по време на Самуийн.
Той не можа да не се засмее на сериозността, с която Кийли бе изрекла последните думи.
— Наистина ли вярваш във всичко това?
— А ти, нима не вярваш в живота след смъртта? — отвърна момичето.
— Има ли още много други като теб? — попита Ричард, без да отговори на въпроса й. — Имам предвид друиди.
Кийли сви рамене.
— Честно казано, не зная.
— А би ли ми казала, ако знаеше?
— Не.
Отговорът й не го смути ни най-малко.
— Защо?
— Никога няма да се доверя напълно на един мъж — призна тя. — Все още ли искаш да се ожениш за мен?
— Един ден ще ми се довериш — обеща й Ричард и я взе в обятията си. Тъкмо се канеше отново да я целуне, когато зад гърба му се разнесе някакъв шум.
— Ти ли си това, Кийли? — извика Хенри. — Влизаме вътре да печем кестени.
— Идвам веднага — извика Кийли. Тя погледна графа и го покани: — Ще дойдеш ли с нас?
Ричард поклати глава.
— Може би по-късно. На писалището ми ме чака много работа.
— Защо работиш толкова много?
— Обичам да работя.
— Предпочиташ да работиш, вместо да ядеш печени кестени? — пошегува се тя.
Ричард се ухили.
— Запази ми няколко, съкровище, и ми дай един час, за да си довърша работата.
Два часа след полунощ, когато безлунната нощ беше най-тъмна, Кийли седеше на ръба на леглото си и се ослушваше. Талбот Хаус бе притихнал. Външно Кийли изглеждаше спокойна, но вътрешно едва издържаше напрежението. Сърцето й щеше да се пръсне от вълнение. Тънкото було между света на живите и отвъдното скоро щеше да се повдигне малко за нея и майка й.
Кийли бе възпитана да вярва в непрекъснатия кръговрат на живота и не се боеше от мъртвите. За нея смъртта бе също част от живота, както и раждането. Това, че сега двата свята се свързваха, беше чудесно, вълнуващо и караше сърцето й да ликува.
Стори й се, че часът, който толкова дълго бе чакала, настъпва. Тя стана и облече черната си наметка върху панталона и ризата, които все още носеше. Взе вързопчето с магическите камъни и златния сърп и се отправи боса към вратата. Ослуша се, а след това безшумно се промъкна в тъмния коридор.
Все покрай стената, Кийли се добра до стълбището, фоайето изглеждаше безлюдно. Долу поспря за малко, но не забеляза нищо необичайно.
Внимателно отвори вратата и излезе в двора, където дълбоко си пое въздух.
Неочаквано усети да я сграбчват чифт силни ръце. Опита се да извика, но нечия длан запуши устата й.
— Не се бой, малката.
Беше гласът на Одо. Когато Кийли се успокои, той я пусна.
— Не искахме да събудиш цялата къща — опита се да й обясни Хю.
Кийли се обърна и прошепна:
— Свещени камъни! Какво правите тук в този час?
— Чакаме те — отвърна Одо.
— Искаме да стоим на стража, докато се молиш — добави Хю.
Кийли не бе сигурна дали духът на майка й ще се появи в присъствието на други хора. Не искаше да пропусне възможността да се свърже с нея.
— Не е необходимо да ме пазите — увери братовчедите си тя.
— Това решаваме ние — отвърна Одо.
— Този път той е прав — добави Хю. Одо плесна брат си по тила.
— Решавай, малката — решително каза Одо. — Или ще стоим на стража, или ти се връщаш в стаята си.
Кийли се предаде.
— Добре тогава. Но обещайте да не се намесвате, каквото и да се случи.
Тримата забързаха по алеята, водеща през парка на Талботови в градината на графа. Когато стигнаха имението на Девъро, Кийли спря.
— Чакайте ме долу при къщата — нареди им тя. — В никакъв случай не се намесвайте. Разбрано?
Одо и Хю кимнаха усърдно като две големи деца.
Кийли проследи с поглед как се скриха недалече от Девъро Хаус, след което вдигна качулката на наметката си и се насочи към мястото, където сплитаха клони брезата, елата и дъбът.
— Здравейте, приятели — прошепна тя на трите най-свещени измежду дърветата. — Радвате ли се на Самуийн?
Кийли извади десет камъка. Бе избрала девет черни обсидиана за подсилване на позитивните енергии и един бял ахат.
С осем от обсидианите описа кръг, който остави отворен само на запад. След като влезе през отвора, тя затвори свещения кръг с деветия обсидиан, изричайки думите:
— Смущаващите мисли остават отвън.
След това извади златния сърп и описа с него въображаема окръжност. Застана в средата, душата на кръга, завъртя се три пъти и спря с лице на североизток — свещената посока на предците. Остави белия ахат до себе си на земята.
Със затворени очи се концентрира върху дишането си, докосвайки с пръсти украсения със сапфири, смарагди и диаманти медальон. По гърба й пробяга неволна тръпка.
— Древните са тук, те чакат и ни гледат — проряза нощната тишина звънкият глас на момичето. — Звездите говорят чрез камъните, а светлината прониква през най-гъстите дъбове. — Гласът й стана по- силен. — Земя и Небе са едно царство.
Кийли направи дълга пауза, докато се съсредоточи, така както природата си почива, за да събере силите си. След това падна на колене и вдигна ръце за молитва.
— Дух, ти, който ме водиш по моя път, помогни ми да разбера езика на дърветата. Дух на моите предци, помогни ми да разбера езика на вятъра. Дух на моя род, помогни ми да разбера езика на облаците. — Отпусна ръце, затвори очи и прошепна: — Душите, които са добронамерени, могат да влязат в този кръг. Отворете сърцето ми, за да погледна зад хоризонта.
Времето сякаш бе спряло. Тогава пред вътрешния й взор изникна видение…
