— Там има душа, която не може да намери покой — отвърна Кийли.
— Духове има само за мечтатели като теб — тросна й се Ричард. — Обеща ми да сложиш край на тези глупави суеверия.
Кийли го стрелна с очи.
— Това, че смяташ вярата ми за глупава, не значи, че тя наистина е такава. Зная какво съм почувствала. Ти си… неверник! — Тя понечи да избяга, но Ричард я задържа.
— Какво си мислиш, че правиш? — скара й се той. — Докато ние с теб спорим тук, графинята и баща ти сигурно вече са пред олтара. Как да обясня отсъствието ти?
— Обяснявай го както искаш — не по-малко грубо отвърна Кийли и се освободи от хватката му. — Баща ми ме приема такава, каквато съм си. За разлика от теб! — След тези думи тя се втурна по коридора и го остави сам.
Проклятие — изруга Ричард, гледайки след нея. Дълго се колеба какво да стори. Дали да я последва? Приличието изискваше поне единият от тях да присъства на ритуала. Ричард се обърна и се отправи през Дългата галерия към кралския параклис.
През това време Кийли тичаше през лабиринта от коридори, но вече напълно бе изгубила ориентация и не знаеше как да стигне до покоите, в които бяха пренощували. Нищо наоколо не й се струваше познато, а и нямаше жив човек, когото да попита. Постепенно я обземаше паника и тя тичаше все по-бързо. Свивайки зад един ъгъл, се сблъска с някакъв мъж.
Нечии силни ръце я стиснаха здраво, за да не падне. Кийли вдигна поглед и видя познато лице.
— Добър ден, графиньо — поздрави я барон Уилис Смит.
— Графиньо? — смутено попита тя.
Смит се ухили.
— Нали сега сте графиня?
Недоумяващият израз изчезна от лицето на Кийли, заменен от очарователна руменина, която изби по страните й.
— Бях забравила — промърмори тя.
Баронът се засмя гръмко. Тогава погледът му падна върху деколтето й. Очите му заблестяха похотливо, но Кийли бе прекалено невинна, за да го забележи.
— Забравихте ли клетвата си за вярност, госпожо? — тихо попита Смит.
Кийли се престори, че не е чула безсрамния му въпрос.
— Знаете ли, мисля, че се изгубих — призна тя. — Бихте ли могъл да ми покажете пътя към покоите на съпруга ми?
— Къде е Ричард?
— Изпратих го на сватбата на баща си — обясни тя. — Самата аз не се чувствам много добре и бих желала да се оттегля.
— Попадналите в затруднение млади дами са моя специалитет — отбеляза Смит и я улови под ръка. — Позволете да ви съпроводя.
Когато стигнаха покоите на граф и графиня Базилдън, Кийли се обърна към него, за да му благодари. Баронът пристъпи заплашително близо и й целуна ръка.
— Желаете ли да ви правя компания, докато графът се върне? — предложи Уилис, опитвайки се думите му да прозвучат възможно най-изкусително.
— Не! — Кийли потърси спасение в стаята и затръшна вратата, за да я залости веднага след това. Чу барона да се смее отвън, докато се отдалечаваше.
Щастлива, че се е отървала от Смит, Кийли се облегна на вратата и си пое дълбоко дъх. Не харесваше Уилис Смит. Над него витаеше аурата на насилствена смърт, а в очите му виждаше мрачен блясък, който не можеше да се обясни със злобния му хумор.
Кийли започна да кръстосва стаята. Вътрешно кипеше от гняв към съпруга си. Преди да се ожени за нея, графът знаеше каква е. Защо сега се опитва да я промени? Така или иначе нямаше да му се удаде. Вярата й не беше във властта на никого. С по-голям успех можеше да заповяда на птиците да престанат да пеят. Защо не я бе послушал, когато го предупреждаваше, че никога няма да свикне с живота в двора? Бяха женени едва от вчера, а бракът им бе вече сериозно разклатен. Дали съдбата не й бе отредила да си остане вечната чужденка, никога да не намери мястото си в живота?
Кийли си наложи да не мисли повече за обречения си брак. Сега обаче мислите й се насочиха към лабиринта от коридори на Хемптън Корт и невидимите духове в Дългата галерия. Там трябва да се бе случила някоя ужасна трагедия, също както и в Тауър. Нечия клета душа се луташе наоколо и диреше покой. Що за хора бяха тези англичани?
На вратата се почука и Кийли замръзна от ужас. Изтръпна при мисълта, че барон Смит се е върнал.
— Кой е?
— Един паж, госпожо.
Кийли отвори вратата и видя облечено в кралска ливрея момче.
— Да?
— Граф Базилдън ме помоли да ви съпроводя до залата — обясни момчето. — Готова ли сте?
Кийли кимна и го последва по коридора. Графът изглежда й бе ядосан и бе изпратил да я доведат. В случай че той поне малко приличаше на Мадок, гневът му щеше да трае с дни. Как щеше да си възвърне благосклонността му?
Когато достигнаха залата, пажът се поклони и изчезна, а Кийли колебливо прекрачи прага. Разкрилата се пред нея гледка бе внушителна. Стотици пищно облечени придворни се тълпяха в балната зала на кралицата. Кийли се стъписа от навалицата и остана на входа.
Залата беше огромна. Най-добрите музиканти на Англия не сваляха нито за миг своите инструменти. Кралица Елизабет седеше срещу входа на покрит с екзотични килими подиум. Средата на залата беше оставена свободна за танците.
Тук, в двора на Тюдорите, външността бе най-важна. В това отношение мъжете превъзхождаха жените. Пъстри дрехи и украшения от златен брокат, сребриста коприна или кадифе с цвят на къпина се съчетаваха във всевъзможни цветни симфонии. На ушите им висяха инкрустирани със скъпоценни камъни златни обеци, а някои от мъжете бяха сложили и руж.
Роклите на благородните дами имаха толкова дълбоки деколтета, че това на Кийли изглеждаше направо благопристойно. Дамите бяха отрупани с бижута, сякаш носеха на себе си всичките скъпоценности, които притежаваха, и Кийли не можеше да си обясни как успяваха да стоят изправени под цялата тази тежест.
Докато наблюдаваше тези надути от гордост пауни, Кийли все повече губеше смелост. Никога нямаше да я приемат в този свят, а и тя не би свикнала с упадъчния начин на живот, който й предлагаше дворът.
Кийли реши да се върне в стаята си. Тъкмо се канеше да се обърне, когато бе спряна от един познат глас.
— По-добре ли си, съкровище?
Кийли се извърна и видя насреща си единствения облечен в черно мъж сред цялата тази феерия от цветове — своя съпруг. Тя кимна и го попита:
— Къде е баща ми?
— Ще те заведа при него — усмихнат й отвърна той.
Ричард я улови за ръка и я дръпна сред множеството. Докато си пробиваха път, придворните, край които минаваха, се покланяха, а дамите кимаха или се усмихваха. Кийли беше горда, че мъжът й се радваше на такава голяма почит. Наближиха подиума и Кийли видя госпожа Даун и баща си.
— Ричард ни каза, че си неразположена — рече херцогът и я целуна по бузата.
— Вече се чувствам много по-добре — увери го Кийли — и ужасно съжалявам, че пропуснах сватбената церемония. Моля да ме извините.
— Няма за какво, дете мое. — Херцогът намигна на графа и се пошегува: — Може би внучето ми вече е на път.
Кийли пламна от срам, а Ричард се ухили — повече на срамежливостта на съпругата си, отколкото на думите на тъста си.
— Ужасно се радвам за вас, ваша светлост — поздрави мащехата си Кийли и я прегърна сърдечно.
