огледат.
Роклята й бе от сапфиреносин кашмир и имаше много строго деколте. Към нея носеше син шал и подходящи обувки. И, разбира се, медальона си с изображение на дракон.
— Изглеждате чудесно! — възкликна Мей и плесна с ръце.
— Най-красивата дама в целия двор — съгласи се Джун.
— Всичко това дължа на всеотдайната си камериерка — върна комплимента Кийли.
— Камериерки — поправи я Джун.
Мей ощипа сестра си по ръката и я смъмри:
— Добрите камериерки не си позволяват да поправят господарките си.
— Простете, госпожо Кийли — извини се Джун и потърка ощипаното място. — Красотата ви ще засенчи всички останали дами.
— Съмнявам се — отвърна Кийли и се запъти към вратата. — Пожелайте ми късмет.
— Късмет! — в хор изчуруликаха Мей и Джун.
Кийли пое по един коридор, който трябваше да я отведе до крилото, където се намираха личните покои на кралицата. В голяма платнена торба Кийли носеше ленените кърпички, които бродираше за съпруга си.
Това бе първата й покана в личните покои на кралицата, където щеше да прекара предиобеда. Кийли си блъскаше главата над въпроса, на какви ли теми щеше да се говори там. Освен с майка си, никога не бе общувала с жени. Какво ли занимаваше тези англичанки и за какво ли си говореха?
След края на последния коридор Кийли се оказа на входа на Дългата галерия. Младата жена потрепера. Какво да прави? Галерията беше единственият известен й път до кралските покои. Кийли не бе страхлива, не се боеше и от мъртвите, но безнадеждността на лутащите се из галерията души направо я поболяваше.
Кийли събра смелост, отвори вратата и влезе в галерията. Тежката врата се захлопна след нея.
Спря и се огледа, но не забеляза нищо необикновено. Направи няколко крачки и усети в гърба си леден полъх.
Вдигна поглед към свещите, които не трепваха.
Кийли не смяташе да се предава, така че събра сили и продължи. Имаше чувството, че на раменете й е легнало чудовищно бреме и че сърцето й ще се пръсне всеки момент. Неочаквано в съзнанието й изникна едно непознато име: Кет Хауърд.
Кийли спря. Тук трябва да се бе случило нещо невиждано жестоко, а жертвата беше жена на име Кет Хауърд.
Това й дойде в повече. Кийли изгуби самообладание и хукна с всички сили назад. Спря едва навън в коридора. Сега Кийли направи опит да се успокои. Възвърнала си самообладанието, тя прехапа устни. Какво да прави? Не можеше да мине през Дългата галерия, но само някой безразсъден глупак не би се отзовал на покана на нейно величество. Освен това Ричард със сигурност щеше да побеснее, когато научеше, че съпругата му не е посетила кралицата.
Някак трябваше да се добере до кралските покои. Със сигурност имаше и друг път.
Тя изправи рамене и тръгна обратно по коридора. Свивайки зад ъгъла, забеляза един паж в кралска ливрея.
— Почакай, момче — извика Кийли. — Можеш ли да ми кажеш как да стигна до кралските покои?
Обсипаното с лунички лице на момчето се разтегна в усмивка.
— Трябва само да минете по Дългата галерия, госпожо.
— Искам да кажа, няма ли друг път? — поправи се тя.
— През тайната градина.
Кийли дари момчето с пленителна усмивка и го попита:
— Как се казваш?
— Роджър Дебре.
— Покажи ми пътя към тайната градина, Роджър.
— С удоволствие, лейди Девъро.
Роджър я изведе от двореца. Сега тръгнаха по огромната морава, която гъмжеше от придворни. Десетки мъже и жени минаваха покрай тях на път към двореца или конюшните.
Кийли забеляза дори баща си, който говореше с граф Лестър, и му помаха. Най-сетне Роджър спря в една усамотена част на парка.
— Пристигнахме — рече той.
— Но това е една каменна стена — отвърна Кийли.
— Тайната градина е оттатък стената.
Кийли погледна най-напред Роджър, а след това зида. Тогава погледът й попадна на величествен дъб, който се извисяваше до стената като някой страж.
Кийли се усмихна и пристъпи към дъба.
— Помогни ми да се кача! — извика тя през рамо.
— Не е много умно да се прескача в градината на кралицата — предупреди я Роджър, който вече съжаляваше, че бе довел тук красивата графиня Базилдън. Милееше за живота си, щеше му се да бръкне под полите на още някое и друго хубаво момиче.
— Кралицата ме покани да прекарам следобеда с нея — обясни му Кийли.
— Защо тогава просто не минете през Дългата галерия?
— Там има призрак.
Момчето я зяпна с отворена уста.
— В Дългата галерия има призрак?
Кийли кимна съвсем сериозно.
— Сега ще ми помогнеш ли?
Роджър бе раздвоен. От една страна, се боеше да не си навлече гнева на кралицата, но от друга, се изкушаваше час по-скоро да разгласи, че лейди Девъро вярва в призраци.
Дяволито ухилен, той коленичи и сплете пръсти така, че младата жена да може да стъпи в дланите му. След миг тя беше горе.
Кийли предпазливо се придвижи по най-дебелия клон на дървото и скочи върху стената. Роджър й хвърли торбата.
— Благодаря за помощта — извика тя.
— Винаги на вашите услуги, лейди Девъро — ухили се Роджър и се поклони дълбоко. Изчака още малко, за да се увери, че тя няма да се нарани, скачайки от стената.
Кийли хвърли чантата си на тревата, преди бавно да се спусне надолу.
— Наред ли е всичко, лейди Девъро? — извика момчето.
— Да, Роджър. Много благодаря.
Кийли припряно оправи роклята си, преди да тръгне към двореца, но вдигайки поглед, замръзна на място.
Само на няколко крачки от нея стояха трима души и я гледаха слисано. Кралица Елизабет и граф Бъргли изглеждаха шокирани, но Ричард беше направо бесен.
Кийли прокле глупостта си. Трябваше предварително да изрече заклинание, което да я направи невидима. Но вече беше късно. Когато тримата приближиха към нея, тя направи дълбок реверанс.
— Какво правиш тук? — попита Ричард.
Кийли отмести поглед от съпруга си към кралицата, а след това към Бъргли. Не бе в състояние да издаде нито звук.
— Отговорете на съпруга си — заповяда Бъргли. — Какво правите в градината на кралицата?
— Нейно величество ме покани да прекарам следобеда с нея — обясни Кийли.
— Да, но защо прескачате през оградата? — попита Елизабет развеселена. Нищо не бе в състояние да й развали настроението след чудесните новини, които й бе донесъл нейният скъп Мидас
