— Лек път, госпожо. — Роджър се поклони официално и излезе от стаята.
Денят преди коледната нощ бавно отиваше към своя край и вече се свечеряваше. От изток на запад по небето пълзяха виолетови и тъмносини сенки. В кристално чистия зимен въздух се долавяше мирис на пушек от къщите по брега на Темза. Над реката се стелеше гъста мъгла, която бавно пълзеше нагоре по брега.
Надолу по Темза безшумно плуваха две лодки. Кийли седеше, загърната в коженото си палто. При нея бяха Мей и Джун. Във втората лодка бяха Одо, Хю и жребецът на графа. Дори животното стоеше тихо и неподвижно, сякаш усетило трагедията, надвиснала над господаря му.
Госпожа Даун вече бе изпратила в Девъро Хаус един от вестоносците на херцога, който да съобщи на родителите на Ричард за сполетялото го нещастие и да извести прислугата за пристигането на господарката им.
Когато наближиха Девъро Хаус, Кийли разпозна на кея брат си Хенри и Дженингс, икономът на графа, които ги очакваха. Зад тях се виждаха няколко прислужници.
След акостирането на двете лодки, Дженингс пристъпи напред и я поздрави. След това нареди:
— Побързайте, момичета, пригответе стаята на господарката си.
Мей и Джун повдигнаха голите на роклите си и се затичаха към къщата.
Дженингс хвърли поглед през рамо и кимна на лакеите на графа, които трябваше да се погрижат за багажа.
— Готвачът е приготвил лека вечеря — обясни Дженингс. — Да ви я донеса ли в стаята, госпожо?
— Не, бих предпочела да вечерям в кабинета на графа — отвърна Кийли, след което се обърна към брат си.
Хенри я целуна по бузата и я отведе от кея, за да могат Одо и Хю да свалят жребеца на графа на брега.
— Хол и Луиз отпътуваха нагоре по реката към Тауър, за да занесат на Ричард най-необходимото — разказа й Хенри. — След това заминават за Хемптън Корт, за да помогнат при разследването.
Кийли кимна с облекчение.
— Кийли! — Одо се опитваше да привлече вниманието й. — Ще отведем коня в конюшните, за да може да се наспи.
— А след това и ние ще си легнем — добави Хю. — Ако имаш нужда от нещо, изпрати да ни извикат.
— Благодаря, мили мои. До утре.
Хенри я поведе към къщата и обясни:
— Ще остана с теб в Девъро Хаус, докато си сама.
— Много ти благодаря за предложението — каза Кийли, — но не е необходимо.
— Напротив, необходимо е — настоя Хенри и сбърчи нос. — Откакто Моргана я няма, Ашмол не ме оставя на мира. Старата вещица ужасно ми ходи по нервите.
Кийли преглътна една усмивка и се престори, че не разбира:
— Но как така, братко?
— Непрекъснато ми чете конско за неморалните ми любовни похождения, а освен това мисля и че ме шпионира.
— Е, добре тогава, много ще се радвам на компанията ти — обясни Кийли. — Не искаш ли да вечеряш с мен?
— Вече вечерях — извини се Хенри и се усмихна смутено. — Освен това имам една важна…
— Не искам да зная — прекъсна го Кийли, питайки се коя ли е щастливката. — Ще се видим утре сутринта.
Кийли завари работния кабинет на графа точно такъв, какъвто го помнеше. Под прозореца стоеше писалището от масивен английски дъб. Две от стените бяха заети от лавици с книги, а на четвъртата се намираше камината, в която в момента пращеше примамлив огън. Креслата, в които графът и тя за пръв път бяха седели заедно, все още си стояха пред камината.
Кийли въздъхна. Беше й тежко на сърцето. Колко празен й се струваше кабинетът без завладяващото присъствие на мъжа й. Как щеше да се справи без него? И което бе още по-важно, какво трябва да стори, за да му помогне да излезе на свобода? Бяха я изпратили тук, докато убиецът спокойно се разхождаше из двореца.
Мислите й отново се насочиха към Ричард. Спомни си деня, в който той й беше разтривал ходилата, а след това й бе откраднал една целувка — тяхната първа целувка. Видя го да коленичи пред нея в залата на баща й, за да иска ръката й.
По бузите й се търкулнаха две големи сълзи, но Кийли бързо ги изтри. Плачът нямаше да помогне на мъжа й. Сега Ричард ще нужда от закрилата на богинята и по изгрев слънце Кийли щеше да се помоли.
Тя загърби писалището и се настани в едно от креслата пред камината. Бебето отнемаше голяма част от силите й. Затвори очи и чу прислужниците да подреждат масата с вечерята й.
— Милейди? — прошепна Дженингс. — Вечерята е сервирана.
Кийли отвори очи, кимна и му позволи да я отведе до масата.
— Благодаря, Дженингс — освободи го тя, но икономът остана в стаята, в случай че тя има нужда от нещо.
Масата беше застлана с покривка от най-фин лен. Имаше супа от грах с фасул и лук, печено пиле с шам-фъстък и малка купичка компот от дюли.
— Масата е сервирана само за един човек — установи Кийли, поглеждайки майордома.
— Да, милейди, казахте, че ще вечеряте сама.
— Графът може да се върне всеки момент — отвърна Кийли и се насили да се усмихне, въпреки че едва сдържаше сълзите си. — Винаги трябва да имаме прибори за него.
— Разбира се, милейди. Простете. — Дженингс излезе, за да донесе прибори, които — както добре знаеше — щяха да останат неизползвани с месеци.
Погледът на Кийли спря върху един букет от челебитки, който Дженингс бе сложил на масата. При вида на сините цветчета, Кийли усети, че в гърлото й е заседнала буца. Да се сдържа, вече беше свръх силите й и сълзите, които цял ден напираха в очите й, сега рукнаха на воля.
— Не плачете, милейди — опита се да я утеши завърналият се с приборите за графа Дженингс. — Кралицата има нужда от господаря. Сигурен съм, че много скоро той ще се върне при нас.
— Зима е. — Кийли с благодарност пое подадената й носна кърпичка. — Откъде са тези челебитки?
— Графът нареди на най-добрия шивач в Лондон да ги изработи от коприна. — Дженингс се усмихна. — Невероятно е колко истински изглеждат.
— Да — съгласи се Кийли. Този жест на съпруга й я трогна. След вечеря Кийли освободи Дженингс и се приближи до прозореца. Тя вдигна поглед към кръглата луна и се замисли за мъжа си.
Пълната луна, осветяваща угриженото лице на Кийли, грееше и няколко мили нагоре по реката, на изток от Лондон, където се издигаха кулите и внушителните стени на Тауър.
Ричард стоеше угрижен до прозорчето си в кулата Бийчам и гледаше нагоре към луната. Жена му вече трябва да бе пристигнала в Девъро Хаус. Там щеше да бъде в безопасност, колкото и дълго да решеше кралицата да го държи тук.
Ричард дочу стъпки. Обърна се и видя трима мъже да слизат по витата стълба, водеща към втория етаж.
— Леглото ви е готово, милорд — обясни първият от пазачите. — Със завивката и всичко необходимо.
— Огънят в камината е запален — добави вторият. — Има достатъчно дърва, а на сутринта ще донеса още.
