на разположението на плантацията точно при един остър завой на река Джеймс. Реката опасваше къщата от три страни и постройката изглеждаше като рядък скъпоценен камък. Величествена тераса, повдигната на колони, се простираше от предната фасада към двете страни на сградата и осигуряваше панорамен изглед към реката и околните поля. Теди се запита колко ли английски военни кораби са минавали край великолепната плантация с готови за стрелба оръдия. Тези кораби са се виждали от всеки прозорец на къщата и сигурно — предположи тя — са представлявали зловеща гледка на фона на околната красота.
Приятелите на леля Едуина имаха и друг обект за коментари — конюшните на Мирамер. Ако се изключат няколкото първокласни жребци, собственост на Рейнолдс, славата на Уинчестър като притежател на най- хубавите коне в околията беше безспорна. А и двамата мъже си бяха спечелили репутацията на комарджии, особено ставаше ли въпрос за облози при конни надбягвания. Според леля Едуина съперничеството между Уинчестър и Рейнолдс напоследък се бе разпалило сериозно и това обстоятелство щеше да донесе доста забавления за местните жители, тъй като предстояха много надбягвания. Самата тя — със страст към залаганията, а и с любов към конете — обеща на Теди да бъдат най-редовни посетителки на състезанията, ако не за друго, поне да покажат поддръжката си за Джул Рейнолдс. Именно от него Джордж Фаръл бе купил черната арабска кобила Клио, която подари на съпругата си преди няколко години. А Теди сама се бе убедила, че Рейнолдс е първокласен познавач на коне: при последната й среднощна среща с Кокбърн Клио доста умело се изплъзна от взвода американски войници — самите те с бързи коне — и хукна по огрените от луната поля, без да покаже и най-малък признак на безпокойство.
В този момент обаче на Теди много й се искаше, заради Деймиън Коул, конюшнята на Уинчестър да разполага с не по-лоши екземпляри.
Още в първата клетка намери точно каквото търсеше; жребец, тъмен като нощта, от чийто очи сякаш я гледаше самият Луцифер.
— Чудесно — промърмори тя, плъзгайки одобрителен поглед по добре оформените мускулести хълбоци и гърди — сигурен знак за бързината и издръжливостта на коня.
Северното пасбище, както бе успяла да научи, се намираше най-малко на около три километра от основната сграда, а зората почти се бе пукнала.
Бързо мина край яслите, но не пропусна да забележи повече от дузината коне, затворени в клетките. Стигна до задната стаичка, обзаведена оскъдно с легло и малка печка, и се насочи към такъмите. Сръчно подбра юзда и се върна при жребеца.
— Чудесно момче, чудесно момче — повтаряше тя напевно, което би успокоило и най-темпераментния кон. Ушите на животното щръкнаха, а ноздрите му се разшириха, опитвайки се да надуши миризмата й. — Слава Богу, че никой не те пази, миличък — измърка тя, доволна от късмета си. Бавно влезе в клетката и протегна ръка към ноздрите му. Топлина сгря пръстите й, когато той издиша в дланта й. — Толкова си красив — пророни тя, като непрестанно наблюдаваше ушите му. Те още стърчаха, но конят не направи никакво движение, с което да я окуражи да продължи. — Добро момче си ти — прошепна тя и прокара ръка по врата му.
Животното веднага наведе глава и побутна ръката й, сякаш я подканяше да я плъзне по муцуната и между ушите. Теди се усмихна и бръкна в джоба на роклята си, измъкна две бучки захар и му ги даде.
— Трябваш ми, момчето ми — отново прошепна тя и го тупна нежно по якия врат.
С лекота надяна юздата. Той съвсем покорно я последва от яслата и излезе навън в сутрешната мъгла.
— Господарят ти добре те е тренирал — отбеляза тя. Хвана се за гривата и се метна на широкия му гръб. Придърпа, доколкото й бе възможно, полите на роклята си над голите си крака. Успя да се покрие едва до коленете — надолу се виждаха стройни мускулести прасци, с каквито малцина от познатите й дами можеха да се похвалят. — Добре. А накъде ли е север? Дали…
— Ей! Ти там, спри! Чу’йш ли ме?
Теди бързо се озърна. При страничната врата на плевнята стоеше висок строен негър; с една ръка, стегната в юмрук, гневно махаше, а с другата вдигаше тирантите си към раменете.
— Едничък господарят язди Див вятър! — извика той и отново замахна с юмрук. — Даже и Саймън не го яха!
Див вятър неспокойно се разтъпка на място — очевидно бе нетърпелив да тръгне. Теди усети огромната му сила и обви юздите два пъти около китките си, преди здраво да ги стисне с две ръце. Този жребец сигурно е достоен за Клио? Тя вдигна вежди и попита чернокожия мъж:
— А къде е господарят му?
Човекът я гледаше удивен и бавно се приближаваше към нея; тялото му бе напрегнато.
— Лошо е да яздите в таз мъгла. Много опасно, дори за господаря опасно. И на туй отгоре на гърба на Див вятър. Слезте, госпойце, инак ще се нараните. Пък ако господарят Майлс ви види на гърба на най- хубавия му кон, ще ви гръмне.
Тя едва дръпна юздите и Див вятър реагира, като отстъпи няколко крачки назад.
— А къде е господарят му? — попита повторно тя, без въобще да обръща внимание на предупрежденията. Бе яздила слепешком в най-тъмна нощна доба, по непознат за нея терен, върху гърба на буйната кобила. Мъглата не я плашеше. Нито мисълта за гнева на Майлс Уинчестър. Съмняваше се, че би я застрелял. Присви очи и отново се обърна към мъжа: — Не е ли в къщата?
Ако не го наблюдаваше извънредно внимателно, щеше да й убегне неволният му жест. Нямаше никакво съмнение — главата му едва забележимо се наклони надясно; очевидно нататък бе север. Не успя да се въздържи, усмихна се и широко дръпна юздите на Див вятър.
— По дяволите, къде сте тръгнали, госпойце? — изкрещя мъжът.
— Да спася всички, разбира се — извика Теди през рамо и заби пети в хълбоците на жребеца, като същевременно отпусна леко юздите.
Див вятър мигом премина в галоп. От неочаквано силния устрем раменете на Теди за малко не изскочиха от ставите. Притисна плътно гърди към врата на животното; едва успяваше да диша. Опита се да си възвърне седящата стойка, но тутакси усети вливането на кожените юзди в китките й. Мъглата веднага ги обгърна. Тя продължи да се бори с юздите, но Див вятър ускоряваше, ускоряваше ли темпото.
Теди потисна първите признаци на паника. Очите й неволно се напълниха със сълзи. Развяваната от вятъра грива шибаше бузите й; тя зарови лице във врата на Див вятър. Сякаш огън изгаряше ръцете и краката й, докато се опитваше да се задържи на коня. Нямаше да издържи още дълго; не можеше да мери сили с развилнелия се жребец.
През сълзи зърна неясните очертания на дървета сред мъглата. Парите като че ли се вдигаха или поне изтъняваха достатъчно, за да й дадат възможност някак да направлява коня си. Ако той й позволи, разбира се. Под копитата на Див вятър вече се чуваше шум от утъпкана пръст. В прилив на нова надежда тя отново се опита да овладее юздите. Животното бе избрало пътека, която вероятно отиваше към северното пасбище.
В следващия миг се убеди, че е така. Див вятър бе съвършено наясно накъде я води. Той търсеше господаря си. Наистина беше забележително добре трениран и обучен. Само да успееше да се задържи на гърба му.
Ръцете й изтръпнаха, ала най-сетне Див вятър намали темпото. Теди надигна глава. На лекото възвишение недалеч от реката мъглата вече се бе вдигнала чувствително. Отдавна се бе зазорило. Беше закъсняла.
— Не… — развика се тя, но молбата й застина на устните. Изстрел раздра тишината наоколо. — Не…
Преди Див вятър да спре, тя се плъзна от гърба му. Краката й не я удържаха и тя се свлече на колене върху влажната трева. Мъглата сякаш погълна отчаяния й вик.
— Недейте, моля ви…
С мъка се изправи и се взря в дрезгавината. В следващия миг го видя да тича към нея през мъглата: невероятно висок, с издути от вятъра бели ръкави, а лицето му — мрачно, изкривено от гримаса. В ръката си държеше пистолет с все още димящо дуло.
Привлече я в обятията си точно преди краката й отново да омекнат. Лицето му побледня и стана безизразно като смъртта.
