— Мила моя госпожо Уинчестър, никой мъж няма да приеме мълчаливо опозоряването на семейното име от когото и да било. Особено ако това е жалък арогантен тип, тънещ в самоомраза.
— Деймиън, моля те… — прошепна Теди, осъзнавайки как се разтреперва от предчувствие за нещо ужасно, което ще се случи в сватбения й ден край изисканата маса на леля й, а тя не е в състояние да го предотврати. Как, по дяволите, стана така? — Веднага ме придружи навън, Деймиън — настоя тя, сложи длан върху неговата и дръпна стола си назад.
Той се освободи от ръката й, а гласът му прозвуча още по-високо поради обзелата го злоба. Поведението му накара някои от гостите да погледнат към тях.
— Подигравка е да седи тук, сред нас. Тъпче корема си и брои парите си. Не му пука, че оставя други мъже да загинат, докато бранят неговите земи и неговата свобода.
Теди остана неподвижна в очакване да чуе бруталния отговор от Уинчестър. Едва успя да прошепне:
— Той няма да позволи да го нападаш. Престани, преди да…
— Преди да… какво? — присмехулно попита Деймиън и захвърли бродираната салфетка. Краката на стола му се плъзнаха по пода, докато той се отблъскваше от масата. Всички в помещението застинаха и се смълчаха. — Не мога да изложа името Уинчестър повече, отколкото той успя да го направи. Да, ние всички наистина сме глупаци, щом позволяваме това да продължава. Самото му съществувание е подигравка за нас. Той трябва да бъде хвърлен в затвора и там да изгние! Трябваше да бъде кастриран заради онова, което ти причини, а не да му се дава възможност да те има отново и отново, да напълни утробата ти със сатанинското си семе…
Теди скочи на крака. До себе си усети как и Уинчестър е станал прав. Без да се замисли, се извърна към него и сложи ръце на гърдите му. Под бялата ленена материя на ризата му усети разгорещената му кожа. От него се излъчваше силна енергия, която той сякаш не можеше да удържа повече. Как ще упражни каквото и да е влияние върху него, след като не се справи дори с Деймиън Коул?
Вдигна очи към неговите — дъхът й секна. Самият дявол щеше да се стъписа от свирепото му изражение. Наоколо им цареше пълна тишина.
— Недей — промълви тя простичко.
Прехапа треперещите си устни, когато очите му се впиха в тях.
— Дори аз няма да отмина такова нещо с мълчание — промърмори той, а мекотата в гласа му не съумя да прикрие гнева, който клокочеше в гърдите му. — Никой няма да разговаря по подобен начин със съпругата ми и да му се размине.
Теди усети как стомахът й странно се сви.
— Но аз вече му простих.
Студените му очи се взряха в нейните.
— А на мен прости ли?
Душата й се разтърси; там се надигаше нещо свирепо и непознато. И то съвсем неочаквано. Ноктите й се забиха в дланите и тя спусна свитите в юмруци ръце от гърдите му. Сведе очи, напълно объркана.
Зад гърба й Деймиън се провикна:
— Хайде да довършим онова, което започнахме на полето на честта, братовчеде. Не си спомням да ми бе предоставена възможност да дам своя изстрел. Ако не ме лъже паметта и тогава се скри зад полите на съпругата си.
Уинчестър така бързо реагира, че Теди загуби усещането за пода под краката си, когато той я грабна с една ръка през кръста и я прикри зад гърба си. Неразбираща какво става, тя се извърна и се опря на ръката, която все още стоеше върху извивката на талията й. Надигна се на пръсти и се опита да надникне през рамото му. Щракването от затвор на пистолет изведнъж смрази кръвта й.
Деймиън стоеше с широко разтворени, обути в ботуши крака, а пистолетът му бе насочен към гърдите на Майлс. От подобно разстояние, при такава голяма мишена, дори мъж, замаян от прекалено много вино, нямаше начин да не уцели. Моментът на смайване отмина — чуха се женски писъци, от челото на масата чичо Джордж скочи от стола, а ръката му тутакси посегна към късата му сабя. Няколко младши офицери постъпиха по същия начин, но всички застинаха, щом Майлс вдигна ръка.
Странна, вълча усмивка се появи върху лицето на Деймиън.
— Изплаших ли те, братовчеде? — Размаха пистолета по посока на хората наоколо. — Тези поне са изплашени. Стоят мълчаливи като риби, понеже знаят, че и най-малкото движение ще ме накара да натисна спусъка. Или просто с нетърпение очакват да свърша тази работа вместо тях? Тук няма човек, който да не ми благодари, ако те убия. А новата ти булка — вероятно най-много от всички.
— Остави пистолета — обади се Майлс спокойно и така уверено, че Теди изпита истинско облекчение. — Остави го и можем да си вървим у дома в Мирамер.
— У дома? — изсумтя Деймиън. — Отивам в морето, братовчеде, както ще постъпят всичките ми съотечественици. Ще излезем от Балтимор, за да освободим страната ни от тиранията. Аз поне не мога да пресметна в пари цената на робството на заловените ни моряци, на разложения ни национален дух! За това заслужава да се бие човек. За нашата свобода! Без нея животът не си струва да се живее. Непосредствената заплаха за нашата свобода обединява всички ни и въпреки това ти дръзваш да се разграничиш от нас. Преди да поемеш сетния си дъх, братовчеде, ни кажи защо така презираш предците си и страната си. Кажи ни, по дяволите! Или, за Бога, ще сторя непоправимото, защото в момента ненавистта ми към теб няма граници. Говори!
Последните думи на Деймиън почти не се чуха — той сепнато извика, когато пистолетът бе избит от ръката му. Оръжието се плъзна по пода и Майлс го настъпи с ботуш.
— Съвсем навреме се появи, Рейнолдс — отбеляза Уинчестър, обръщайки се към високия, русокос мъж, който сякаш изникна от въздуха зад стола на Деймиън.
Мъжът се разсмя и разкри ред удивително бели зъби на фона на загорялото си от слънцето лице. В сините му очи проблясваха закачливи пламъчета.
— Все още никой не е в състояние да ме обвини, че не се появявам навреме, стари приятелю. Радвам се, че успях да ти помогна.
С елегантен жест той вдигна бастуна си с дръжка в перлен цвят. Теди си даде сметка, че именно с него е избил пистолета от ръцете на Деймиън. Докосна с ръка, обвита в безупречна ръкавица, рамото на младежа и това бе напълно достатъчно да възпре Деймиън от по-нататъшни действия. Както и силното смущение, предположи Теди, ако съдеше по избилата руменина върху страните на Деймиън, причинило внезапната му неспособност да погледне когото и да било в очите. Нахакаността и дързостта му изцяло се бяха стопили.
— Хайде, продължавайте с веселбата! — подкани Рейнолдс с подкупваща усмивка, на която гостите не можеха да устоят: повечето приеха сцената като обичайна свада между братовчеди.
Властното присъствие на Рейнолдс и брилянтният начин, по който обезоръжи Деймиън възвърнаха увереността на присъстващите, че всичко вече е наред. Леля Едуина нареди да се донесе още вино и оръжията да бъдат прибрани.
Теди не си даваше сметка, че силно притиска корема си с ръка, докато съвсем неочаквано не се озова под мишницата на Уинчестър. Той я придърпа близо до себе си. Дъхът в гърдите й отново секна. В прегръдката му се долавящо подчертано собственичество. Жеста му Теди, кой знае защо, свърза с Рейнолдс. Колкото и странно да й се стори — предвид на смразяващото й предчувствие отпреди малко — някакво скромно задоволство стопли кръвта във вените й. Или това бе просто топлината, която я обливаше винаги щом Уинчестър се окажеше близо до нея?
— А аз си помислих, че си си тръгнал — заяви Уинчестър на Рейнолдс.
— Не и преди да се запозная с булката. — Магнетичният поглед на младия мъж се насочи към Теди и се задържа върху нея. — Съвсем непредвидено ме забавиха в розовата градина на леля ви, госпожо Уинчестър. Извинете ме, че пристигам със закъснение на обяда.
— Извинен сте, господине.
Теди не успя да възпре разцъфтяването на една усмивка върху устните си. Нямаше представа до каква степен тя се дължи на съперническото другарство, което долови, че съществува между двамата мъже. Вероятно просто попадна под омаята на неотразимия му чар и красивото му лице. Съмняваше се дали някоя жена е в състояние да му устои, дори в сватбения си ден.
