знаем колко съм права. Да не би случайно да ме изпитваш?
Изведнъж той сякаш стана с няколко сантиметра по-висок. Свъси вежди.
— Да те изпитвам? За Бога — не. Не ми е хрумвала подобна мисъл. Просто ми е любопитно, по дяволите. На жените им е трудно да отказват на Рейнолдс. Това е всичко.
Теди изпита желание да увеличи временното си надмощие:
— И ти му завиждаш, така ли?
Погледна я свирепо:
— Глупости. — Прокара ръка през косите си, а веждите му се смръщиха още по-силно. Направи неопределен жест към трапезарията, но очевидно се въздържа да не се насочи натам. Отново я изгледа сърдито, преди да добави: — Искаш ли да знаеш истината? Ни най-малко не ме интересува дали щеше да решиш да му правиш компания на дансинга през цялата останала част от следобеда.
— Разбирам.
— Не ти вярвам. Жените вечно си въобразяват какво ли не.
— А ти очевидно си имал неприятности с женските надстроения и преди.
Веждите му отново се сключиха. Тикът стана по-видим.
— Опитът ми с жените, преди да те срещна, в никакъв случай не ме е подготвил да се справя с тебе, съпруго.
Теди усети как устните й неволно се извиха в усмивка.
— Благодаря ти, Уинчестър.
Отговорът й сякаш още повече го озадачи.
— Ти си жена, която обърква.
— Защото отказах на Джул ли? — Смехът й бе непринуден. — Уинчестър, в това няма нищо мистериозно. Отказах му, защото не мога да танцувам.
Той я погледна смаяно.
— Не можеш да танцуваш?
— Точно така. Никога не се научих. Вероятно е по-добре да знаеш още от самото начало: никак не ме бива в женските занимания. Неумението ми да танцувам или да свиря на пиано са сред най-дребните ми недостатъци. Искрено се надявам, че не очакваш дълги, спокойни следобедни събирания, през които ще ме слушаш как свиря или извивам глас в песен, защото не мога и да пея. А ти пееш ли?
Той се поколеба за миг, преди да отвърне:
— В Мирамер не е звучала музика, откакто майка ми почина. По онова време бях десетгодишен. Нямам спомен някога да съм пял. Освен това не разполагам с време за подобни занимания.
— Извинявай, Уинчестър. — Даде си сметка колко тихо прозвучаха думите й. — Естествено, че не би очаквал подобни неща. А Джул вероятно би разтърсил гредите с дълбокия си глас.
Не се въздържа и го погледна с присвити очи.
— Ако желаеш, не се съмнявам, той ще те научи да свириш на пиано. Способностите на този мъж да търси развлечения и да им се наслаждава са неизчерпаеми.
— Мисля си, че на всеки от нас малко забавления от време на време биха се отразили добре.
Погледът на Уинчестър стана по-дълбок и тя се напрегна, напълно убедена, че ако му предостави и най-малка възможност, той ще срине всяка преграда, която тя възнамерява да издигне помежду им. Наистина, коментарът вероятно е прозвучал странно, като се има предвид в какъв разкош живее и как безцелно си прекарва времето, откакто преди по-малко от месец се появи в къщата на леля си. Независимо от цялата си проницателност, на Уинчестър никога не би му дошло наум, че тя няма и минутка отдих или облекчение, изтормозена от затвора, в който се бе превърнал нейният живот и този на Уил.
Докато стоеше там, поради съвсем неясна за нея причина, за миг я обзе желание да стори нещо немислимо. Какво ли в маниера на Уинчестър трогна някаква самотна частица в душата й, та тя изпита внезапно желание да сподели товара си. Дали пък този мъж не би я разбрал?
Силно прехапа устни и мислено си заповяда да се стегне. Как така й хрумна, че е безпомощна и не е в състояние сама да се справи? Безобразие! Как въобще й мина през ума, че е възможно да поеме подобен риск? Вярно, Уинчестър е така впечатляващ — човек лесно би предположил способности за велики и героични постъпки. А и пулсът й наистина се ускоряваше всеки път, когато застанеше до нея. Доколкото й бе известно обаче привлекателният външен вид на един мъж и способността му да причинява сърцебиене на жените никога не са допринасяли за превръщането му в герой. Ако й е останала и капчица разум, ще помни, че той е последният човек, към когото може да се обърне за помощ. Уинчестър се интересува единствено от себе си. Това тя знае със сигурност. Тогава защо й е толкова трудно да го има предвид в момента? Вероятно защото досега инстинктите й никога не са диктували на разума й.
Не трябваше да гледа повече Уинчестър. Божичко, какво ли не си въобразява, че съзира в тези дълбоки очи! А и още по-лошо: не е изключено да се издаде какво изпитва, а това пък съвсем не желае.
— Трябва да вървя — заяви тя и извърна поглед.
Наистина, трябва да побегне от него или ще загуби част от себе си на това стълбище. Обзета от тревога и смущение, тя вдигна поли и се накани да продължи нагоре, но замръзна — ръката му обви талията й.
— Почакай.
Изключено е да не си е въобразила скритата молба в гласа му. Уинчестър никога не би умолявал никого — най-малкото нея — за каквото и да било. Дяволите да ги вземат романтичните мисли. Очевидно е станала жертва на сватбените приготовления, поддаваше се на аромата на рози и жасмин, усеща влиянието на топлината, виното и музиката. Всичко се бе съюзило, за да забрави здравия си разсъдък. Уинчестър продължава да е все същият черен негодник. А тя е шпионка на Кокбърн. Женитбата им е фарс. Уил е още затворник. Това, че е станала съпруга, не променя нищо.
Не се извърна, дори когато освободи ръката си от неговата и побягна по стълбите като бяло копринено облаче. Той не откъсна очи от нея, докато тя не изчезна в коридора на втория етаж.
Чувствайки се изненадващо нелепо, Майлс се отдръпна и се пребори с внезапно обзелото го силно желание да хукне след нея и да я разтърси, за да изкопчи истината. Очевидно нещо неочаквано я бе разтревожило. Не че не познаваше способността на жените да се разстройват от какво ли не. Някои от познатите му превръщаха целия си живот в тревоги и им се наслаждаваха непрекъснато. Но просто не му се вярваше Теди да се разстрои, освен ако няма основателна причина. И, по дяволите, въобще не му идваше наум каква би могла да бъде тя.
Почеса се по врата, за да облекчи напрежението от стегнатата яка; неволно пак се намръщи. Тази проклета жена го караше да се чувства като съвършено неопитен мъж. А това напълно го объркваше.
Няма да се поддава на подобно настроение! С широки решителни крачки се отправи към трапезарията; приближавайки се, музиката зазвуча по-силно. Намръщи се, облян от обилните летни аромати. По дяволите тази музика и виното. По дяволите бялата й копринена рокля. По дяволите и нейния непринуден смях. Така спонтанно се разсмя. И така омагьосващо. Допусна да му замае главата. Точно както бе позволил Рейнолдс да му влезе под кожата, без да има ни най-малка представа защо. През всичките години на тяхното познанство, при всичките спечелени облози или загубени надбягвания, при цялото им съревнование един с друг, Рейнолдс никога не бе такъв трън в очите на Майлс, както този следобед.
Именно затова той изобщо не смекчи резкия си тон, когато завари Рейнолдс да помага на Деймиън да се надигне от стола.
— Остави го! — изръмжа Майлс. Гневът му веднага направи впечатление на чувствителния Рейнолдс. — Нека сам се оправя.
Русокосият се засмя дружелюбно.
— Не го ли засрамихме достатъчно за един следобед? Най-малкото можем да му помогнем да се настани в каретата.
— Той си е виновен — сряза го Майлс. — Да не е пил толкова.
— Събитието смая всички ни, стари приятелю. Нищо лошо не се е случило.
Майлс изсумтя нещо неразбираемо и насочи ядосан, безмилостен поглед към братовчед си.
— Дори да трябва да го вържа за седлото, той ще язди до мен през целия път до Мирамер. Съп… Искам да кажа — Теодора, ще разполага с цялата карета.
Без да обръща внимание на смаяното „Аха“ на Рейнолдс, хвана Деймиън за реверите и го изправи на крака.
