Рейнолдс наклони глава и заговори тихо с кадифения си глас:
— Наричайте ме Джул, мила. Всички приятели ми казват Джул. — Сините му очи се стрелнаха към Уинчестър. — Като изключим съпруга ви. Но пък представа нямам за какъв точно ме смята. Впрочем, изглежда никой тук не знае какво е отношението му към когото и да било. Готов съм да се обзаложа, че не ме смята нито за приятел, нито за враг.
— Спасихте живота на съпруга ми. — Гласът й прозвуча дрезгаво — той, естествено, го долови безпогрешно, — което недвусмислено издаваше, че сърцето й е пленено по някакъв начин. Да не би от Уинчестър? Дяволите да я вземат, но започва да си въобразява какво ли не. Просто не желаеше този мъж да бъде убит. Не искаше никой да бъде убит. Този път усмивката й се разля по цялото лице. — Смятам ви за мой скъп приятел, Джул.
— Виждаш ли, стари приятелю. Казах ти, че хората адски ме харесват. Трябва съвсем скоро да ви посетя в Мирамер.
— Настоявам да го сторите — изчурулика Теди и остана страшно доволна, долавяйки видимото раздразнение на застаналия до нея Уинчестър. — Вие сте истински герой, Джул — добави тя сладко.
Рейнолдс засия.
— Той не се готвеше да ме убие — изръмжа Уинчестър. — В следващия миг щеше да ми подаде проклетия пистолет. Никога не е можел да пие, без да му се замае главата.
Рейнолдс, загледан в Теди, вдигна русите си вежди.
— Виждате ли? Това е благодарността, която получавам, че спасих живота му и опазих хлапето да не попадне в затвора. — Рейнолдс дружески потупа Деймиън по рамото, което накара младежа отново да се изчерви и да потъне още по-ниско в стола си. Като изглеждаше напълно смаян Рейнолдс продължи: — Старият ми приятел сега ще ме обвини, предполагам, че по някакъв начин съм нагласил всичко, за да изпъкна като герой и то единствено, за да спечеля сърцето ви, мила моя.
— Мина ми подобна мисъл — призна Майлс също вперил поглед в Теди. — Ще кажа на прислугата да донесе багажа ти.
Тонът му не търпеше възражение. Нито хватката на горещата му ръка върху нейната. Повелителните му думи стопиха желанието й да му се противопостави. Той не изглеждаше ни най-малко смутен от разигралата се сцена. Излизаше, че Уинчестър не е склонен да спори с никого, независимо от обстоятелствата. Ледена тръпка пробяга по тялото й при мисълта, че се е омъжила за човек, готов от упоритост да рискува оловен куршум в гърдите, само за да постигне своето.
— За Бога, нали не се готвиш да я откъснеш от мен така бързо — възрази Рейнолдс, видимо обиден. Вдигна вежди, преди да продължи: — Чуй ме, стари приятелю. Лелята на съпругата ти се справи блестящо с разигралото се бедствие, отвеждайки набързо гостите в големия салон, където оркестърът ще засвири менует всеки момент. Не ми казвай че не чуваш божествените звуци. Нали не се готвиш да откажеш на съпругата си да потанцува в сватбения си ден?
Уинчестър видимо стисна зъби, но погледът му не се откъсна от Теди.
— Не танцувам.
— Жалко, стари приятелю. Не вярвам да се изненадаш особено, ако узнаеш колко добре се справям с менуета.
— Ни най-малко, Рейнолдс. Яздиш кон по-добре от всеки, когото познавам. — Черните вежди над бездънните тъмни очи се стрелнаха нагоре, заличавайки всякаква следа от похвала, каквато на Теди й се стори, че долавя в тона му. — Скъпа моя, изборът, естествено, е твой.
Теди хвърли поглед към Рейнолдс. Усещаше съсредоточеното внимание на Уинчестър върху себе си.
— Съпругът ми иска да съм щастлива, Джул.
— Разбирам го — една щастлива жена придава смисъл на живота. Не очаквах, че старият ми приятел го е осъзнал. Но осъзнаването и осъществяването са две съвършено различни неща. Дълбоко се съмнявам, че отчита това. О! Засвириха нов менует. Да опитаме ли, мила моя?
Теди се загледа в протегнатата ръка на Рейнолдс и се учуди как въобще допусна да се озове в подобна ситуация. Двама съвършено неприличащи си мъже, всеки властен по своему. Някои от познатите й жени биха извършили убийство, за да са на нейно място.
— По-добре друг път — отвърна тя с искрена усмивка. — Страшно сте чаровен, Джул. Непременно ни елате на гости в Мирамер.
С една ръка подхвана полите си и се опита да изтегли другата. Малко се изненада, че Уинчестър й позволи. С вирната брадичка се спря, колкото да докосне рамото на Деймиън, после мина енергично край смаяния Джул Рейнолдс. Във фоайето се отправи към извитото стълбище и започна да се изкачва, ала гласът на Уинчестър я закова на място.
— Теди.
Леко се извърна и стомахът й се сви, щом погледът й се спря върху него: стоеше в подножието на стълбището с ръка върху парапета. Каква, за Бога, е причината за това вътрешно безпокойство? Ако бе романтична по природа, вероятно щеше по-бързо да намери обяснението. Звучността на плътния му тембър щеше да е достатъчна, за да омекнат краката й. Никога досега не се бе обръщал към нея по име. В това се проявяваше нещо смущаващо интимно. И, естествено, никак не й помагаше фактът, че в момента изглеждаше така привлекателен в добре скроения си костюм; буквално привличаше погледа като магнит. Всяка жена би се замаяла от вида му.
И въпреки всичко набитото, неромантично око на Теди долови, че цялото му поведение някак се противопоставя на общоприетото. Сякаш чрез изисканото си облекло всъщност се надсмиваше на присъстващите. През цялото време изразът на лицето му оставаше дистанциран и някак безразличен, а в тона му постоянно се прокрадваше сарказъм. Побелелият от напрежение белег на бузата му само засилваше впечатлението от арогантното му държание.
Осмисляйки всичко това, би трябвало да не харесва този мъж, а още по-малко да се интересува дали ще бъде застрелян, или не. Би следвало лесно да повярва и в най-лошите приказки за него. Нямаше причини стомахът да я присвива така. Вълнението, което я обземаше, съвсем не я успокои. Доста се гордееше, ако не с друго, то поне с това, че добре се познава, разбира мислите си, наясно е с желанията си. Фактът, че изобщо не схващаше какво става с нея, я разтревожи. А когато погледът на Уинчестър се закова върху откритата част от гърдите й, си помисли дали не е по-добре да беше затворничка на кораба на Кокбърн. Тогава поне разбираше врага насреща си.
Инстинктивно вдигна ръка и направи отчаян опит да се закрие. От мястото на Уинчестър в подножието на стълбата вероятно изглеждаше, че всъщност му предлага по-добър изглед към женските си прелести. Дълбокото деколте, идея на леля й, разбира се, никак не й помагаше. Хладните й пръсти докоснаха пътечката между гърдите, която изчезваше в деколтето. Тъмни огньове проблеснаха в очите му. Погледът му не се откъсваше от нея и я парализираше; бе невъзможно да побегне. Тялото й откликна въпреки волята й и се обля с такава топлина, че краката й отмаляха, а връхчетата на гърдите издуха тънката копринена материя.
Част от нея изцяло се наслади на това състояние. Бурно, с радост. Макар и за кратък миг.
Хвана се за парапета и стиска зъби, преди да промълви:
— Ще бъда готова след минута.
Гласът й прозвуча задъхано, сякаш погледът му й пречеше да говори.
Най-после очите му се вдигнаха към нейните. Някакъв тик пробяга по бузата му.
— Не се налага да бързаш излишно.
— Искаш ли нещо от мен?
— Просто ми стана любопитно. — Устните му се извиха в бегла усмивка, лицето му придоби приятелски и обезоръжаващ израз, но Теди подсъзнателно прецени, че така е по-опасен отколкото в най-намръщения си вид. Звуците на цигулки около тях само увеличаваха объркването и неудобството й. — Мисля, че си първата жена — омъжена или не, която отказва нещо на Рейнолдс. Стои напълно смаян и зяпа през прозореца на трапезарията.
— И ти би искал да му дадеш приемливо обяснение така ли?
— В собствените си очи той се смята неотразим за жените.
— Напълно разбираемо е. Той е великолепен. — Веждите му се вдигнаха нагоре и тя му отвърна със същото. — Няма да съм искрена и ще изглеждам като глупачка, ако не го призная, Уинчестър. И двамата
