Остави я и бързо закрачи през полето. Сърцето в гърдите му биеше лудо. Душата му ликуваше, чувстваше с ведър, радостен и възвисен като слънцето в небесата.
Глава 14
— Одеяла, одеяла… — Като затръшна вратата на шкафа, Теди огледа малката стаичка. — Къде ли са?
Остави бинтовете върху койката и погледна под нея после затършува по полицата отгоре и накрая съзря очукан морски сандък в ъгъла. Изглеждаше достатъчно дълбок да побере доста одеяла.
Коленичи, дръпна резетата и вдигна капака. Застояла миризма на сол и плесен погъделичка носа й. Напомни й за месеците, прекарани на борда на
Обзе я чувство на вина. Докато безгрижно бе позволила на Майлс да разтваря дрехите й край поточето, нейният брат, окован във вериги в трюма на Кокбърновия кораб, се намираше на косъм от смъртта.
А Уинчестър си мислеше, че само той крие тайни. Изведнъж я обзе студена паника. Загледа се в сандъка, обзета от желание да разголи пред него душата си, както той оголи гърдите й край брега. Но последствията от подобна постъпка я възпираха. Как да му признае всичко, как да довери измамната си игра, да остави живота си и този на Уил изцяло в ръцете му?
Мисълта, че е готова да го стори без никакво колебание, я скова.
Неконтролируемият копнеж на тялото й завинаги щеше да си остане неразбираем за нея. Почти бе сигурна, че това е инстинктивна, естествена и елементарна потребност, нещо като смяната на сезоните; не се подчинява на разума, не се поддава на внимателен анализ или контрол. Ако отдава тялото си без съпротива, означава ли, че трябва да предаде по същия лесен начин и тайните си? В състояние ли е да стори едното без другото? Как да прояви мъдрост, когато става въпрос и за двуличие?
По-точно — за предателство. Причините за постъпките й нямат особено значение, щом националната сигурност е в опасност.
Едва не потрепери, припомняйки си думите на Уинчестър:
Възможно ли е да я дарява с такива шеметни ласки, а после да я предаде на властите и да наблюдава с горчиво задоволство как я осъждат на смърт чрез обесване? Нима е възможно един мъж да е така невероятно нежен, така пленително страстен и същевременно да й обърне гръб?
Да. Уинчестър е в състояние да постъпи така, ако реши, че отново е измамен от коварна жена. Ще бъде безжалостен, няма да прости.
Никога няма да й даде шанс да го убеди в противното.
Сълзи замъглиха очите й.
— По дяволите — задавено изруга тя и бръкна в сандъка.
Измъкна широкопола шапка и с безразличие я метна настрана; сълзите вече се стичаха по бузите й. Шапките, прецени тя, са съвсем неподходящи, за да избършат сълзите. Пъхна ръце по-дълбоко, откри някакво одеяло и зарови лице в него.
Обърка всичко, като позволи на чувствата да я завладеят. Но откъде да знае, че ще стане така? Как да заподозре, че сърцето й ще бъде разкъсано между задължението към брат й и любовта й към…
Сърцето в гърдите й спря. Не.
Отново зарови лице в одеялото, което — учудващо — не миришеше на сол и плесен, а на Уинчестър. Притисна го към изпълнените си с болка гърди и за пръв път през живота си позволи на сълзите да бликнат на воля.
Даде си сметка, че й остава само един път. Независимо от увеличаващия се риск да я заловят, няма да изостави Уил. Отново ще се маскира като Нощния ястреб и ще изкопчи освобождаването на брат си, като предаде истинския Нощен Ястреб в ръцете на Кокбърн. Дотогава ще стисне зъби и ще продължи делото си, уверена в способностите си, оправдана за коварството си. Ще трябва да преодолее изкушението да предаде тайните си заедно с тялото си. Боеше се, че ще го стори, ако пак се разтопи в ръцете му. Не умееше да прави нещата наполовина.
Следователно, налагаше се да стои далеч от Уинчестър. Няма да й е съвсем невъзможно. Просто не бива да губи здравия си разсъдък, а ако се наложи, да му напомни за брачното им споразумение.
Така и така постъпи безразсъдно, като се влюби в него, макар да съзнаваше какво рискува. Със сигурност ще задълбочи трагедията, ако сподели леглото му.
Целият маскарад, който досега поддържаше със съвсем леко чувство на вина, сега й натежа като надгробен камък. А когато всичко свърши и Уил е на свобода — тогава какво? Ще може ли да гледа Уинчестър в очите и да живее с лъжата през останалата част от дните си? Или ще му каже истината, макар да се страхува, че ще го изгуби? Ами ако побегне от него?
Никога не бе бягала от нищо през живота си. Но и никога не бе обичала мъж. А и той има нужда от нея…
Той има нужда и от одеялата.
Прогони всякакви мисли и отново бръкна в сандъка. Извади купчината одеяла, притисна ги към корема си и се изправи. Едно обаче се изплъзна от ръцете й и падна на пода. Крепейки останалите върху бедрото си, се наведе и го вдигна, ала неволно се стъписа — пръстите й напипаха малката метална закопчалка, зашита към плата.
Странно. Одеялата обикновено нямат закопчалки. Вероятно е някаква дреха. Но защо Уинчестър ще държи дреха — особено направена от такава хубава вълна — в стар морски сандък в задната стаичка на конюшнята, не успя да си обясни тя в момента. Реши да не задоволява любопитството си точно сега и върна дрехата в сандъка. После се сети и постави там и широкополата шапка.
Без повече да се замисля, се извърна, грабна бинтовете от койката и забързано излезе от конюшнята, за да се отправи към жилищата на слугите.
Майлс избърса последните остатъци кръв от ръцете си в чиста кърпа, седна на стол с права облегалка и най-сетне позволи на мускулите си да се отпуснат. Зад гърба му имаше разпален огън, който изпълваше малката стаичка със задушаваща топлина. Подгизналата от кръв риза плътно прилепваше към тялото му. Пот се стичаше по лицето му. Всичките му мускули го боляха от часовете напрежение. Умората се бе просмукала в костите му. И въпреки това се чувстваше възнаграден; не бе възможно да се чувства по-доволен или спокоен, отколкото в момента.
Странно за него усещане. Почти не го разпозна.
След ада, който преживяха следобеда, тъмнината, нахлуваща през тясното прозорче, действаше изключително успокояващо. А в леглото Лизи спеше с малкото си бебе, сгушено до нея.
При гледката на младата майка и нейния син някаква невидима ръка хвана сърцето му и го стисна. През замъгления от опиат сън тя бе заплакала, когато най-накрая той положи повитото бебе в ръцете й. Всички бяха плакали. Дори въздържаната Уини, която продължаваше да негодува от присъствието му при ражданията, пък било то и трудни. Старата акушерка не приемаше аргумента му, че съвременната медицинска наука може много да помогне при ражданията. Той се запита какво ли си е помислила, когато прецени, че трябва да извади бебето на бял свят чрез разрез.
Ако не го бе сторил и майка, и дете щяха да умрат.
Някой тикна чаша в ръката му. Вдигна поглед и кой знае защо очакваше да зърне Теди. За последен път я видя до главата на Лизи, с широко отворени очи и силно пребледняло лице, когато направи разреза. Искаше сега да е при него и да чуе първите вдишвания на бебето.
— Саймън — пророни той.
— Уини рече да изпийте т’ва. — Саймън се наведе над леглото и дългите му пръсти внимателно отметнаха завивката над главата на бебето. — Милостиви Боже, та вий спасихте момичето ми, Лизи. Много добър човек сте. Дядо ви щеше да се гордее с вас.
— Просто свърших това, което се очаква от мен — отвърна Майлс и изпита неясно неудобство, че го смятат за добър.
Особено след като мнението изразяваше Саймън — познавач на мъжете от рода Уинчестър от няколко
