Остатъка от следобеда прекара с леля си на южната веранда, обърната към река Йорк. Наблюдаваше как слънцето бавно се спуска във водите, докато отпиваше изстудена лимонада и слушаше спомените на леля си за младостта й в Англия. Напевният несекващ говор й действаше успокоително.
Нито една от двете не спомена Уинчестър през целия ден. Теди се постара да не мисли какво изпита, когато той целуна ръката й в каретата. Ако съдеше по настроението му не й бе ни най-малко сърдит. Тайната й, поне засега, очевидно беше запазена.
Онова, което бе останало от целомъдрието й обаче бе със сигурност застрашено. Усети го още по-силно, когато приближи входната врата на къщата. Къщата на Уинчестър. Според английските закони, Теди бе също негова собственост и той имаше право да прави с нея каквото поиска, когато поиска и където поиска.
Вместо да се изпълни с негодувание, характерно за жена с нейното образование, логичен ум и здрав разум, Теди усети как пулсът й се учестява и коленете й омекват.
Вратата се отвори точно в момента, когато тя изкачи и последното стъпало. Джили застана в светлината на двете газови лампи, поставени симетрично на входа. Със скръстени върху гърдите ръце и стиснати устни тя се загледа в приближаващата се Теди, както лъвица гледа задаваща се към бърлогата й опасност. Теди леко вирна брадичка, ускори крачка и впи очи в Джили. Но колкото повече я приближаваше, толкова по- силно изпитваше тревожно усещане. Стомахът й се сви. Нещо не бе наред. Досещаше се от начина, по който бяха стиснати устните на Джили, от погледа й: там се четеше някакво отчаяние, макар и прикрито зад безстрастното поведение.
— Ето ви и вас, госпожо — обади се прислужницата с типичния си леко неуважителен тон, в който се долови и неприязън. — Побързайте. Той има нужда от вас.
Теди усети как тежестта в стомаха й изчезва.
— Майлс ли? — прошепна тя.
Джили я изгледа рязко.
— Той никога няма да има нужда от никоя жена. Добре е да запомните това. Става въпрос за капитан Коул. Пита за вас.
— Деймиън? — Теди сепнато си пое въздух. — Но той е в Балтимор. Подготвя флота за…
Джили поклати глава и като се извърна, задържа вратите отворени.
— Ранен е. Изпратили са го вкъщи. Пристигна днес рано следобед. Лежи в стаята си в източното крило. Най-добре веднага да отидете при него. Аз… Той не иска повече да ме вижда.
— Има ли лекар при него? — попита Теди, докато минаваше край Джили и се насочваше към стълбището.
— Не. Лекарите не са в състояние да направят нищо повече за него.
Теди замръзна на първото стъпало, стиснала парапета. Усети как кръвта изчезва от лицето й. Болка прониза гърдите й. На колко ли жени се случваше нещо подобно всеки ден? И какво ли изпитват, когато съпрузите и синовете им пристигат вкъщи, не за да бъдат лекувани, а погребвани?
Не. Изключено е това да се е случило на младия, така горд и изпълнен с ентусиазъм Деймиън.
— Къде е Уинчестър? — попита тя.
— Излезе, госпожо.
Теди хвърли поглед на Джили през рамо.
— Къде отиде?
— Не знам, госпожо. Скоро, след като капитан Коул пристигна, той яхна Див вятър. Това стана преди няколко часа.
— Къде мислиш, че е отишъл, Джили? Ти го познаваш.
Горната устна на прислужницата леко трепна.
— Не, госпожо, той вече е така непознат за мен, както бе преди осем години, когато се прибра у дома. Вие го познавате много по-добре, отколкото аз някога ще го опозная.
Теди се опита да намери някаква утеха в признанието на прислужницата. Това бе признание за нейната победа. Но колкото и странно да бе, не изпита никакво тържество, вероятно защото Джили изведнъж й се стори лишена от жизненост, сякаш последните осем години й бяха отнели всякаква радост. Още една жертва на унищоженията на войната. Бе загубила сърцето и младостта си, влюбвайки се в поразен от войната мъж, без досега да си даде сметка, че никога няма да успее да стигне до дъното на душата му.
— Ако трябва да гадая, госпожо — обади се Джили тихо, — вероятно е отишъл в клуба си в Уилямсбърг. Да изпратя ли Саймън да го потърси?
— Не. Той ще се върне. — Теди прихвана полите си и тръгна нагоре по стълбите с крачка, по-подходяща за военен. — Когато е готов и престане да бяга от семейството си, ще се върне.
Вървеше бързо по коридора в източното крило, мина край тъмната спалия на Уинчестър и прекоси тесния коридор към покоите на Деймиън. Завари вратата му леко открехната. Оповести за пристигането си с две резки почуквания.
В първия момент реши, че очите й я мамят. Деймиън седеше полускрит в дълбокия тапициран стол срещу огъня в камината, облечен в тъмночервен копринен халат. Одеяло покриваше краката му. Чиста бяла превръзка минаваше през челото му и се скриваше в както винаги безупречно сресаните му златисти коси. Теди се загледа в отслабналото му лице и преглътна буцата в гърлото си, заседнала там, когато чу за раняването му. Поради някаква причина бе решила, че е на прага на смъртта. Сега изпита огромно облекчение.
— Слава Богу, Деймиън — зарадва се тя и влезе в стаята с протегнати към него ръце.
Той я погледна с изцъклени очи и безизразно лице, после бавно се надигна и се обърка към нея, оставяйки одеялото да се свлече от краката му. Едната му ръка се вдигна, за да я поздрави, а после с нея се вкопчи за гърба на стола, защото залитна. Другата ръка…
Теди замръзна, прикована на място от обзелия я ужас. Ръкавът на халата висеше свободно от лявото рамо на Деймиън. Там, където някога имаше силна здрава ръка, сега нямаше нищо.
Изхлипването се изтръгна от гърдите й, преди да успее да го сподави.
— Господи… — прошепна тя.
Усети как в очите й напират горещи сълзи, които, както обикновено, се постара да потисне. Но сега, изправена пред цялата тази несправедливост, станала така внезапно…
Този път едва ли щеше да възпре сълзите.
И все пак се помъчи, защото съзнаваше, че на Деймиън няма да му е приятно да види такъв откровен изблик на съжаление. Приближи се към него и зарови лице в дясното му рамо.
— Слава Богу, че си жив — прошепна тя.
Той остана скован, неподвижен, недостижим и очевидно изгарян от вътрешна треска.
— Стана по погрешка — обяви той равнодушно. — Трябваше да умра.
Освободи се от прегръдката й, извърна се и се загледа в огъня.
— Трябва да си в леглото. Треската ще те повали. Сигурно е от инфекция.
— Това ли ти каза Джили? Тя греши, така да знаеш. Продължава да ми дава лауданум, за да облекчи болката. А всички лекари казаха, че мога да получа ром колкото желая и докогато го желая. В продължение на години, ако трябва. Ще са ми нужни години, за да се възстановя. — Погледна я с очи, мътни под свъсените вежди; лицето му бе пребледняло. Подобна липса на емоции — така нехарактерна за него — я изпълни с ужас. — Моля те набави ми малко ром, Теодора.
— Ела да си легнеш. За малко. Ще донеса влажна кърпа за челото ти.
— Говориш точно като Джили. Проклетата жена не ме остави на мира.
— Не трябва да бъдеш оставян сам.
— Как ли пък не!
— Говориш също както Уинчестър.
Той зяпна, а гърдите му се издуха от дълбоко поетия въздух. В очите му пламна огънче на негодувание, после изгасна. Теди знаеше, че някои мъже са родени с инстинкта да се съпротивляват срещу всякакво глезене или женски грижи, именно когато най-много се нуждаят от тях. Деймиън и братовчед му Уинчестър бяха от този тип. При тях ключът да постигнеш съдействието им бе да ги разяриш достатъчно, кръвта им да закипи и да отклониш вниманието им от болестта. Когато умът им е зает с нещо друго, има по-голяма вероятност да приемат предложенията ти.
