Глава 16
— Ти си пиян.
Майлс опря устни в нейните.
— Съвършено си права. — Плъзна ръка по главата, хвана няколко измъкнали се от кока й кичури и ги притисна към лицето си. Главата му се замая от връхлетелите го аромати и пустотата, която изпитваше, постепенно изчезна. — Ухаеш на море.
— Идва буря, затова ти се струва така — пророни тя. — Дъждът е с вкуса на сол.
— Ти — също. — Приближи устни към нейните, но тя извърна лице, за да ги избегне. Опря чело в нейното и долови лекото й потреперване. Възприе го както своеобразна съпротива, която не успяваше да си обясни. Изръмжа дрезгаво: — Теди, защо постоянно ми убягваш?
— Имах нужда от глътка свеж въздух. Не ми се спеше.
— Нямаше те цял ден… а и през нощта. Бягаш от мен заради снощи.
Усети как всичките й мускули се стегнаха.
— Аз не… Никога от нищо не съм бягала. Ако… Ако трябва да съм докрай откровена, не си спомням много-много какво точно се случи снощи. Това е всичко. Не че това ме тревожи, разбира се.
— Естествено. И друг път си имала бели петна в паметта, предполагам.
Тя го зяпна. Той дори чу шумното й преглъщане.
— Не, не бих казала, че ми се е случвало. Никога вече няма да пия нещо, приготвено от Уини.
— Редно е да знаеш, че снощи надминах себе си в усилието да се въздържа. Родът Уинчестър може да се гордее с мен.
Почти усети въздишката й на облекчение, бързо последвана от прилив на сили.
— Благодаря ти, Уинчестър. Сега вече се чувствам по-уверена. Много мило е било от твоя страна.
— Не беше лесно — промърмори той й наведе глава, за да зарови нос в шията й. — Ти беше омайваща.
Усети как тя трепна и долови нейната зараждаща се съпротива.
— Намери ли в питието си онова, което търсиш?
Той затвори очи, за да спре обхваналия го световъртеж. Червена мъгла се спусна над съзнанието му. Не очакваше в момента тя да е доволна от него и състоянието му. Ала и не очакваше да изпитва такова разкаяние заради държането си.
— Не.
— И аз така си помислих. В клуба си в Уилямсбърг ли беше?
— Доколкото си спомням.
— И постигна ли нещо друго освен да се напиеш до глупост?
— Всъщност — да. — Вдигна глава и се загледа в нея със замъглени очи. Придаде на тона си фалшива приповдигнатост: — Цялото съдържание на кесията ми отиде в джоба на някакъв веселяк от Уилямсбърг, но мисля, че спечелих няколко коня с абсолютно неясен и съмнителен произход от един плантатор от Кентъки. И то само при едно раздаване. — Обви главата й с ръка и я принуди да го погледне. — Не ми е до разговори с теб сега, Теди — пророни той и приближи устни към нейните.
Тя опря длан върху гърдите му и за момента успя да го спре.
— Напълно съм съгласна с теб. Въобще не си в състояние да разговаряш. Та ти едва се държиш на краката си.
Той изсумтя.
— Говориш като моята учителка от едно време. Казваше се госпожица Мейрълторп. Спомням си, навремето я смятах за стара, но сега си давам сметка колко млада всъщност е била; много руса и непрекъснато командваше. Също така си спомням невероятните й по форма и размер гърди. Прекарах целия шести клас в захлас.
По устните му се разля хищническа усмивка и той отново се загледа с копнеж в пълните й сочни устни.
Всичките му инстинкти крещяха за утеха и спокойствие, с каквито единствено тя бе в състояние да го дари. Изпиташе почти физическа болка; мечтаеше за допира на голата й кожа до своята, за ласката на ръцете й, за силата й — неразделна част от самата нея — която го завладяващо изпълваше го с енергия, правеше го отново цялостен. Но не знаеше как да удовлетвори жаждата си. И затова отчаяно опита другаде и с други средства. Обзет от безумие, си бе помислил, че ще угаси огъня в гърдите си като се впусне в налудничави залози с непознати мъже, които — на всичкото отгоре — никога нямаше да разберат защо изпитва такава потребност да предизвиква съдбата и да губи. Те се интересуваха само да приберат облагата си от неговата глупост.
За няколко мига се загледа дълбоко в очите й и от болката, която съзря там, стомахът му се сви. Преглътна с усилие — гърлото му бе пресъхнало.
— Държах се като магаре.
— Да, вярвам ти.
Изразът й леко се смекчи, но в тона й продължаваше да звучи строгост и тотална липса на интимност, независимо от физическата им близост. Външно изглеждаше незасегната и въпреки това той долавяше всяка пулсация на кръвта й, която течеше из вените. Дъхът им се преплете. Тя дишаше учестено, с което издаваше вълнението си.
— Виновен съм — промърмори той тихо и леко се отдръпна.
Вдигна чашата към устните си, но откри, че е празна. Погледна я. Тя отвърна на погледа му, като не преставаше да притиска някакъв вързоп към гърдите си и да изчаква търпеливо. За разлика от повечето жени, които не търпяха и миг тишина, Теди не правеше никакви опити да го заговори или самата тя да наруши мълчанието с безсмислен брътвеж. Сякаш проникваше в размътеното му съзнание и виждаше някакъв смисъл в хаотичните му мисли, докато той не успяваше да го стори.
Гръмотевица разтърси дъските под краката му. Той прокара ръка през косите си.
— Проклетият глупак Деймиън си мисли, че съм му сърдит.
— Не си го уверил в противното, предполагам.
— Не го казах достатъчно ясно. — Погледите им се срещнаха; той изпита неимоверна умора и отпадналост. Остави главата си за миг да се отпусне назад, вглеждайки се в блясъка на поредната светкавицата и отражението й върху високия таван. — По дяволите, Теди. Не знам. Сигурно съм му сърдит, защото се втурна като глупак след илюзията, че войната носи чест и слава, а това е нещо, което аз изобщо не приемам. — Усети, как в него се надига гняв, а той й не положи никакви усилия да го прогони. Очите му неволно потърсиха нейните — спокоен оазис сред бушуващия хаос. — Теди, Англия е обезкръвена от Наполеон. Нашата страна пък е отслабнала заради неразбирането между алчните бизнесмени от Севера и изпълните с омраза, готови за война южняци. Нито едната, нито другата страна обаче притежава достатъчно сила или хора, за да осъществи успешно нахлуване — американците в Канада и англичаните в Америка — било то по суша или по вода. За три години война схватките се броят на пръсти, но загинаха безброй хора, а няма никакъв знак, какъв ще бъде изходът. Мъже като Деймиън позволяват да ги обсеби жаждата за чест и слава. А всъщност не разбират какво става и какви ще са последствията. Отказват да признаят, че неутралитетът винаги е носил просперитет на страната ни. Виждат единствено униженията, на които са подложени сънародниците ни, когато англичани пленят американски търговски съд и принудят моряците да служат на техните кораби. Според тях това трябва да е нещо като втора война за независимост. И повечето са готови да загинат в нея, както са сторили бащите и дядовците им. — Преглътна с видимо усилие. — Та той си мисли, че го смятам за страхливец!
— А ти не го ли смяташ за такъв?
— Не. — Отново усети стягане в гърдите, от което гласът му стана дрезгав. — Може да е глупак, но не е страхливец. Просто трябваше да го спра, докато още имах възможност. А вместо това, с проклетата си гордост и невежество, с тоталната си безотговорност към всеки, освен към самия себе си, буквално го изтиках през вратата. Бях заслепен, Теди. Заслепен от необузданото ми желание да му дам урок, но още повече от потребността да оправдая собствения си личен ад. Успях.
— Нямаше да можеш да го спреш, Уинчестър. Ти не си отговорен за цялата тази лудост.
— За цялата не, само за своята.
— Дори не и за нея.
