кораба близо до Балтимор, за да нанесе изненадваща атака.
— Фаръл сигурно знае, че Англия е господар на моретата, така както Наполеон е господар на континента.
Той я погледна рязко.
— Наполеон, мила моя, падна преди по-малко от четири месеца. Моли се и нашият край да не дойде така внезапно. Не бих пощадил живота на брат ти, за да го предам на американските диваци. — Направи пауза. — За мен започва да става болезнено ясно, че е най-добре да стъпим на брега близо до Хамптън и да потърсим храна.
Теди съзнаваше какво означава подобно слизане на брега: плячкосване, пожари, убийства и изнасилвания. Храната изведнъж щеше да се превърне в нещо второстепенно. Кокбърн и екипажът му бяха зажаднели за действие. От онова, което бе подочула, военните добре охраняваха Хамптън именно срещу подобно нападение. Уил щеше да бъде отново изложен на опасност.
— Имам начин да ви набавя храна — заяви тя бързо, за да промени плана на Кокбърн. — В голямо количество. И да ви я предам заедно с Нощния ястреб.
При проблясването на нова светкавица тя зърна изкривените в зловеща усмивка устни на Кокбърн.
— Продължавай.
— В замяна на Уил.
— Толкова си убедена, така ли?
— В стойността, която има за вас Нощния ястреб? Напълно. Както съм сигурна, че той ще пробие блокадата ви, ако не го хванете. Не понасяш лесно унижението, предполагам.
Кокбърн я наблюдава няколко мига, преди да попита:
— Не вярваш, че мога лично да го заловя с помощта на корабите ми близо до Албемаръл?
— Никога няма да успееш без моята помощ.
— Арогантността ти тази вечер ме заинтригува. Или по-скоро е проява на безразсъдство, а, Теодора?
— Предлагам ти сделка, а ти изведнъж кой знае защо не ми вярваш.
— О, вярвам ти, макар в началото да се съмнявах в способностите ти да изиграеш този маскарад. Тогава гледах на това като на вид развлечение за себе си, нещо, за което да мисля нощем. Нямах какво да губя, докато ти… Ти щеше да загубиш всичко. Но сега вече ти вярвам. Прекалено си умна, за да играеш и с двете страни, когато от това зависи животът на брат ти. А сега ми размахваш Нощния ястреб пред носа, като предлагаш себе си за примамка да бъде заловен, ако правилно съм те разбрал. Смяташ, че така ще ме подкупиш да освободя брат ти. — Вятърът отнесе бурния му смях към небето и накара студени тръпки да преминат по тялото на Теди. Кокбърн се приближи към нея и почти завря нос в лицето й, но тя не трепна, нито отстъпи. — Минавало ли ти е някога през ума, малка ми хитроумна шпионке, че като ми връчиш точно онова, което най-много искам, ще станеш незаменима за мен? Че никога няма да те освободя от ролята ти, нито брат ти от пленничеството му, докато трае войната?
Гърлото на Теди пресъхна. Не, не бе обмисляла подобен вариант, вероятно защото бе възмутително непочтен. Тя стисна зъби, за да прогони обзелия я ужас.
— Тогава няма да ти помогна да заловиш Нощния ястреб.
Очите на Кокбърн блеснаха с такова зловещо злорадство, че сърцето на Теди се сви. Тя почти чу как щракват невидими белезници върху ръцете й.
— О, напротив. И докато не го сториш, брат ти няма да получи нищо освен няколко глътки вода.
Теди почти се задави от възмущение. Трябваше да се досети! Как прояви такава глупост и реши, че може да диктува условия на мъж като Кокбърн? Защо не предвиди подобен обрат? Ако мислеше ясно, без да се разсейва, вероятно щеше да се досети. Тогава щеше да намери начин да окаже съпротива. Поне нямаше да се чувства така уязвима, така сигурно попаднала в капан.
Излизаше, че няма избор освен да играе по неговата свирка. Отново.
— Дай ми пет дни — процеди тя през стиснати зъби и едва се въздържа да не трепне при вида на злобната усмивка, появила се върху лицето на Кокбърн.
— Къде ще се срещнем?
— При носа с фара. В полунощ.
— Ще накарам моите хора да се скрият в гъсталака. И ще ги въоръжа до зъби — добави той натъртено, несъмнено за да разсее всякаква мисъл за евентуална нейна измама.
— Ще искам уверения, че Уил е добре.
— А иначе — какво? — Той отново изсумтя. — Мила моя Теодора, твоето нахалство в момента ме смайва. Но подобно на повечето ми колеги морски офицери, винаги се възхищавам от смелостта на противника. Наистина смятам, че никой мъж в твоето положение не би очаквал каквито и да било уверения от мен. А ти, жената, го правиш. Защо постоянно трябва да ти напомням, че аз, а не ти, контролирам изцяло положението?
Тя вирна брадичка и усети първите капки дъжд по лицето си.
— Ако Уил умре, ще видиш кой контролира нещата, Кокбърн. Няма по-безразсъдно същество от жена, която няма какво да губи.
След тези думи тя се извърна и тръгна към Клио, като остави Кокбърн зазяпан в гърба й, докато изчезваше сред проблясванията на светкавиците.
Теди се завърна в Мирамер и намери конюшнята така тъмна и тиха, както и когато я напусна. Изрече наум благодарствена молитва, приготви Клио за нощта и с пелерината и шапката, пъхнати под мишница, забърза към оставената от нея отворена странична врата на къщата. Вятърът фучеше в короните на дърветата и носеше дъха на приближаващ дъжд. Беше пришпорвала Клио с всички сили и успя да се откъсне от дъждовните облаци. Но само за малко. Сега светкавиците просветваха почти непрекъснато и осветяваха пътя й по калдъръмената алея. Гръмотевиците разтърсваха земята под краката й.
Първите дъждовни капки яростно се посипаха почти едновременно с безшумното й вмъкване в къщата. Спря се, въздъхна дълбоко облекчена и направи крачка към пълния със сенки коридор.
— Съпруго.
Теди замръзна на място. Уинчестър изплува от най-тъмния ъгъл. Разкопчаната му до долу риза разкриваше гърдите му от врата до колана на панталона. Косите му представляваха разпилени във всички посоки кичури. Стискаше празна кристална чаша. От него се носеше воня на алкохол и дим от пури, примесена с аромата на тръпчивия му одеколон.
Изглеждаше невероятно зъл.
Широките му рамене сякаш запушваха коридора. Високата му фигура я караше да се чувства твърде малка, твърде нищожна. Дори в опияненото си състояние щеше лесно да я залови, ако й хрумне да побегне. Да побегне…
Под набързо нахлузената си рокля все още носеше черните панталони и риза. Краката й бяха обути във високите черни ботуши. А под мишницата й бяха свитите на топка пелерина и шапка.
Нямаше да успее да даде никакво приемливо обяснение. Сгреши, като подцени Кокбърн тази вечер, и определено ще падне в собствения си капан, ако се опита да надхитри Уинчестър.
Да побегне…
Сърцето й биеше лудо. Навън светкавици раздираха небето. Ала когато той тръгна да се приближава към нея, й се стори несравнимо по-опасен от всякакви бури. Отстъпи крачка назад, после втора и се блъсна в затворената врата. Притисна се към дървената ламперия и пое дълбоко въздух — усети, че няма сили да го издиша от гърдите си, когато той облегна ръка върху вратата до главата й и бавно се наведе към лицето й. При допира на гърдите му в нейните усети как я обля топлина. Бедрата му се опираха дръзко и със скрито обещание в нейните, а от тялото му се излъчваше плам…
Долови как огънят му я облъхва, вените й неочаквано набъбнаха, всеки сантиметър от кожата й гореше. Той приближи устни към нейните и тя разтвори леко уста.
— А сега, скъпа ми съпруго — прошепна той, — очаквам да ми кажеш къде беше през последните три часа.
