— Господи, Теди, аз съм единственият му роднина. И прекарах последните осем години в ада на това, да го подготвям за безразсъдството му. Ще имаме луд късмет, ако не посегне на живота си.
— Нищо подобно не си сторил. Ти самият си пребродил пустинята, за да се спасиш. Неописуемите ужаси, на които си станал свидетел, са били без значение. Ти просто не си искал да умреш.
Той я погледна рязко.
— Мислил съм си за това. Бъди сигурна обаче, че той възнамерява да посегне на живота си.
— Джили с него ли е?
— Ще прекара цялата нощ в стаята му. Постоянно му дава опиати. Пее му. — Притвори очи. — Ти би ли ми пяла ако те помоля?
— Като ме чуеш как пея, едва ли ще ме помолиш втори път — промърмори тя и отпусна ръка върху гърдите му, а той мигом я покри със своята, защото се опасяваше, че ако не го стори, тя ще я отдръпне. — Доволен си, че той се прибра, нали?
Той се поколеба, преди да отвърне:
— Доволен съм, че е жив, в какъвто и да е вид.
— Тогава му го кажи.
Той изсумтя.
— Деймиън иска от мен едно единствено нещо, а аз не мога да му дам: да го обявя за истински войник и Уинчестър.
— Сигурно си прав. Но, докато премислиш нещата, е по-добре да се отнасяш към него с разбиране, не с презрение.
Веждите му се свъсиха, а гърдите — изпъчиха. Подът под краката му неочаквано се разлюля.
— Нямам намерение…
— Представяш си как ти лежиш там, без една ръка.
— Точно така!
— Точно както разпозна себе си в гордия млад човек, тръгнал да намери чест и слава в поредната безсмислена война. Във водите наоколо продължават да господстват пирати, независимо от всичката пролята кръв, нали?
Той стисна зъби и процеди:
— Да, но то е различно и аз никога не съм бил…
— Толкова безразсъдно смел? Вероятно пламенен е по-точна дума. И никога ли не си имал златни мечти за свобода? Такива мечти трудно и мъчително умират. Уинчестър, Деймиън няма нужда да го обявяваш за герой, така както и ти не изпитваш подобна потребност. Той има нужда от съчувствие, от разбиране. Има нужда от обич. Иначе и той като теб ще се затвори в свой собствен ад, където никои няма да бъде в състояние да го достигне. А това би било най-голямата трагедия. Не си ли съгласен?
Преглътна и откри, че нищо не може да й възрази. Почувства се притиснат към стената и някак странно разголен. А това никак не му се нравеше. Тя мина край него и с уверени крачки тръгна по коридора, като го остави зяпнал от удивление.
— Къде отиваш? — успя най-сетне да извика той.
— Да сменя Джили. Лека нощ, Уинчестър.
Дори не се извърна, докато му отговаряше.
През следващите няколко дни Теди и Джили се редуваха в четиричасови бдения край леглото на Деймиън. Когато не беше при него, Теди или се затваряше в стаята си, за да поспи, или потъваше в кабинета на Уинчестър и четеше медицински книги. Изпитваше потребност да се чувства полезна в тези тежки времена. Джили готвеше огромни количества пилешка супа, переше ленените чаршафи всеки ден, превързваше раната на Деймиън и му пееше край леглото. Техните усилия спомогнаха постепенно треската да премине, но с нищо не подобриха мрачното му настроение. На втория ден категорично отказа да приема повече лауданум било за физическата, било за душевната си болка и часове наред лежеше смълчан, загледан в огъня, който Джили постоянно поддържаше. Не говореше. Едва докосваше храната. Меланхолията го завладяваше все повече и го изяждаше с по-голяма сила от всякаква инфекция.
А идеята за самоубийство тегнеше над него така осезаемо, както тежките завеси на прозорците.
Теди, въпреки безкрайното ровене във всевъзможни медицински книги, не откри нищо, което да й помогне да освободи Деймиън от мъките му. Писа до няколко лекари в Ричмънд, чиито имена Уинчестър бе отбелязал, и нетърпеливо очакваше отговорите им, макар да съзнаваше, че сигурно ще пътуват седмици. Разговорът й с Уинчестър не даде никакъв резултат и тя едва прикриваше раздразнението и безпомощността си от очевидния му, макар и неизречен, отказ да се справи със собствените си терзания и да потърси помирение с Деймиън. От прозореца на спалнята си всеки ден го наблюдаваше как напуска къщата на зазоряване и поема към нивите. Работеше усилено, наравно с най-силните ратаи и роби — режеше тютюневите листа и ги трупаше на купчини. Един следобед остана до прозореца, загледана в него, като запаметяваше плавните движения на ръцете му и се опияняваше от почти дивашката сила, която се излъчваше от него.
Надяваше се с още едно свирепо замахване на ножа или с още едно отиване до склада, натоварен с камара тютюн, най-после да изживее болката си, да си прости за провала си, и да дойде при Деймиън.
Но всички дни завършваха по един и същи начин: той се прибираше по тъмно, късно, след като всички прозорци на къщата бяха затворени, а завесите — дръпнати. С натежало сърце в стаята на Деймиън Теди се ослушваше да долови стъпките на съпруга си. Но той никога не идваше. Нито я потърси през дните след среднощната им среща в коридора, когато тя успя да не се издаде единствено заради опияненото му състояние.
Започваше да мисли, че сгреши, като го остави сам да търси пътя си. Можеше и никога да не го намери. Също като Деймиън, който потъваше в меланхолията си, Уинчестър бе станал недосегаем. И тя не успяваше да се отърси от чувството, че по някакъв начин е виновна. Почти се бе убедила в неговата незаинтересованост и липса на състрадание към околните. Просто си е въобразила, че е съзряла доброта у него. Ала на третата нощ, когато излезе от стаята на Деймиън и тръгна по коридора край спалнята на Уинчестър, забеляза леко открехнатата й врата. Не устоя на изкушението и тласкана от смесени чувства, спря и надникна в тъмната стая. Той стоеше до прозореца, загледан в облетите с лунна светлина тютюневи ниви. Изглеждаше така самотен, така объркан. Очевидно търсеше навън в тъмнината нещо, което тя знаеше, че ще открие единствено у себе си.
Прошка. Защо мъжете така трудно прощават, особено когато трябва да го направят спрямо себе си? Защо краткото разстояние между неговата стая и тази на Деймиън изведнъж се бе превърнало в бездна и то за мъж като него, преживял едни от най-тежките физически предизвикателства, сполетявали някога човек?
Тихо, както бе влязла, Теди се измъкна и се прибра в спалнята си за скъпоценните четири часа сън. Знаеше защо независимо колко трудно й беше. Но нещо я терзаеше: не разбираше защо той не идва при нея.
Майлс извика и се събуди; надигна се в леглото с широко отворени очи — викът му замря в гърлото. Остана загледан в тъмнината и заслушан в тежкото си дишане, докато и последните следи от кошмара се изтриха. Облиза потта по устните си, отхвърли настрани стиснатите до преди миг в юмрука му чаршафи — кокалчетата му бяха побелели — и спусна крака върху килима. С лакти, опрени на коленете, остана загледан в пода.
Кошмарите отново се втурнаха към него със същите сили и ужас, с които го владееха някога, когато се опасяваше, че опиатът, даван му принудително от злокобния владетел на Триполи, неспособен повече да се проявява като мъж спрямо многобройните си съпруги, ще погуби разсъдъка му. Тази вечер, както обикновено, сънят бе окъпан в яркочервено, точно като водите в залива на Триполи, когато ги видя за последен път. Тази вечер обаче сънят завърши по доста различен начин. Жената под него върху червената кадифена отоманка в покоите на бея не бе смугла, тъмнокоса и черноока триполитанка, останала почти без сили от същия опиат, който замъгляваше съзнанието му, но удължаваше сексуалната му мощ, за да доставя огромно задоволство на наблюдаващия ги зад почти прозрачния параван жесток управител. Не беше и коварната девица Манал, чието предателство към Майлс й струваше живота, а него обрече на вечен затвор
