три крачки и почти напълно се самоубеди. — Случайност, това е то. Няма за какво да се тревожа…
Докато стигне до кухнята, на двадесетина крачки от централната сграда, тревогата й бе преминала. Ала само един бегъл поглед през прозореца пробуди отново неспокойството й, от което почти се задави. Този път обаче то бе от съвършено различно естество.
— Джили… — Отвори вратата широко, но гласът й секна. Джили, заета да бели картофи, не вдигна поглед. Дори под слънчевата светлина, обляла прозореца, прислужницата изглеждаше необичайно бледа, а устните й бяха свити. Независимо от парата, която се вдигаше от чайниците с вряща вода и от огньовете, бумтящи в двете огнища, Джили изглеждаше свежа и овладяна; нито един кичур не се подаваше изпод бонето й, а и по лицето й нямаше капчица пот. И въпреки това Теди замръзна, когато я видя. — Какво има, Джили? Защо не си при Деймиън?
Ножът проблесна на слънчевата светлина, когато жената обърна глава от прозореца. Едва сега Теди забеляза двете вадички от сълзи по бузите й.
— Джили — повтори тя и като пристъпи напред, нежно сложи ръка на рамото й.
При допира й прислужницата сякаш се сви, а после се наведе към Теди.
— Съжалявам, госпожо — прошепна Джили, — но не мога да седя повече край леглото му. Не издържам. Сега Уини е при него. — Преглътна и продължи да бели картофите, а сълзите й се лееха неудържимо. — Не е по-зле. Дори май е по-добре. Но просто… Съдбата ми ли е такава да обичам мъже, които да не ме обичат? Искам така отчаяно да им помогна, а се оказва, че не мога.
Като потрепери от облекчение, Теди отвърна:
— Вероятно не забелязваш, но аз виждам колко много помогна на Деймиън.
Джили поклати глава и постави картофите в голяма купа с вода.
— Той ми крещи. Настоява да го оставя сам.
— Вика от безпомощността, която изпитва, а не по теб. Иска да си до него и да му пееш.
Джили прокара ръка по лицето си.
— Дори не ме слуша.
— Според мен те слуша. Каза ми, че пееш като ангел. Дори и по-рано е идвал в кухнята да те слуша как пееш.
Джили вдигна пълните си със сълзи, надежда и болка очи.
Нещо в измъченото й лице накара Теди да си наложи да запази самообладание, за да не се срути.
— Понякога са важни малките неща, които правим, Джили. Проявената нежност и загриженост обикновено дават най-обилни плодове. Все едно отделно минзухарче се бори да пробие земята и да се устреми към слънцето. Едно единствено крехко минзухарче, последвано от второ, после от трето, докато цялата поляна се покрие с тях и се ширнат до хоризонта.
— Според мен за някои мъже просто няма надежда, госпожо.
— Има и такива, но те не живеят в тази къща.
— Не вярвам в това.
— Ако не го вярваш, защо си обелила толкова много картофи — ще напълнят две големи тенджери? Супа ли иска днес?
— Картофена супа — отвърна Джили тихо.
— И то специално поръчана, предполагам. Вероятно, докато е слушал песните ти през всичките тези дни, е надушвал как ще ухае на печката.
Джили вдигна очи, пълни с подозрение.
— Защо ми казвате всичко това? Редно е да ме мразите. Аз ви ненавиждах, когато дойдохте като господарка на Мирамер. От приказките, които бях чула, реших, че сте го подлъгали да се ожени за вас и нарочно сте настроили Деймиън срещу него. Мислех ви за егоистична и разглезена жена, която се интересува само от себе си. Да не говорим колко дълбоко се надявах никога да не обикнете Майлс така силно, както си въобразявах, че аз го обичам. Всичко се оказа голяма моя грешка — особено за чувствата, които си мислех, че изпитвам към Майлс. Вие, госпожо, го обичате по-силно, отколкото аз някога бих могла, нали?
Теди изпита недостиг на въздух. Остана смаяна, когато се чу да отговоря:
— Обичам го отчаяно много.
— А това е незначително малко в сравнение с обичта, която той изпитва към вас.
Теди усети как я облива гореща вълна. Бързо насочи вниманието си към купата с картофи и притвори клепки, за да преодолее внезапното замъгляване в очите.
— Аз… Аз не го вярвам, поне в момента. Чакай. Дай да ти помогна.
— Вие сте засадили не една и две поляни с цветя за Майлс. Как не го виждате, госпожо, когато забелязвате толкова много неща за другите?
Раздразнена, Теди взе купата с треперещите си ръце и се опита да я вдигне от масата.
— Представа нямам за какво говориш. По-добре ще направиш, ако насочиш проницателния си взор към Деймиън. Той самият ще се почувства значително по-добре, ако разбере, че го обичаш.
— За всекиго е от полза да разбере, че го обичат.
Теди направи пауза, преди да отвърне:
— Така е, Джили. Това много ще му помогне.
— Тогава трябва да признаете на Майлс, че го обичате.
— Напълно изключено.
— Защо?
— Аз… Аз… — Теди стисна зъби и се насили да се смръщи, както според нея подобава на господарка на дома. — Предполагам, за теб няма да има особено значение в момента ако ти напомня къде ти е мястото?
Джили я погледна самодоволно и отвърна:
— Не, госпожо, не би имало никакъв смисъл.
— Е, не възнамерявам да казвам нищо на Уинчестър. А сега се махни от пътя ми, за да преместя тази купа.
Тя вдигна купата и тръгна към отрупаната със зеленчуци маса. И точно тогава познат глас, с дълбок тембър и мелодичност, който винаги сгряваше душата й, я накара за замръзне на място.
— Какво точно няма да ми кажеш, съпруго?
Хванала купата с две ръце, Теди се извърна така рязко, че водата се разплиска по синята й рокля. Силуетът на Уинчестър се очертаваше на прага на кухненската врата — по-висок, по-широкоплещест, по- впечатляващ, отколкото го пазеше в съзнанието си. Чертите на лицето му не се виждаха — поради легналата върху него дълбока сянка, те бяха неразличими. Но тя знаеше, че се взира в нея. Като някакъв хищник. Повей на вятъра духна ризата му и изду ръкавите — заприличаха на огромни разперени до краен предел криле, за да уловят въздушните течения.
Приличаше на ястреб.
Купата се изплъзна от ръцете на Теди и с трясък падна на пода. Картофите полетяха във всички посоки, водата се плисна по обувките и подгъва на роклята. Тя бързо се наведе да я вдигне, борейки се с почти несъзнателното желание да побегне, да потърси спасително убежище някъде, където и да е, но далеч от него. Далеч от подозренията, които се породиха някъде дълбоко в ума й.
— Теди.
Той се надвеси над нея, а тя почувства цялата сила на тялото му, както и интимните нотки, прокраднали се в дрезгавия му тон.
Усети свиване в гърдите. Едва си поемаше дъх.
— Господи, Теди. Бледа си като смъртта. Какво ти е?
Едва не се отдръпна, когато той нежно обгърна раменете й и лекичко я разтърси.
— От горещината… — успя да пророни тя. Избягваше да го погледне под предлог, че събира картофите. — Нали… Нали ти казах, така и не се научих да се справям с женската работа. Как е възможно човек да работи в такава горещина?
Да, от горещината. Халюцинацията и всички странни, подозрителни мисли са продиктувани единствено от тази задушаваща горещина. От това е. Просто халюцинация.
Стисна я по-силно за раменете и тя разбра, че ни най-малко не го е убедила. Притегли я към себе си и й
