във все същите покои.
Не. Тази вечер кожата на жената бе розова, сияеща. Тази вечер тя не лежеше безучастна под него, а се гънеше и потреперваше при допира на пръстите му върху гърдите й, върху тъмните косъмчета на издутината между краката й. Тази вечер тя отвръщаше на пламъка му със страст, равна на неговата и нито веднъж не се отдръпна. Дори го умоляваше за още ласки.
Тази вече жената носеше само черна маска и нищо друго.
Тази вечер мъжествеността му бе възбудена докрай.
Кошмарът наистина завърши различно.
Това, че бе сънувал жената-самозванка не го изненада. Заради решението си да не мисли за Деймиън през последните дни, той й посвети доста време, докато работеше по нивите, независимо от прежурящото слънце, което изгаряше гърба и врата му, независимо от крясъка на мускулите по ръцете му за моментен отдих от усиления труд. Именно тогава, на върха на изтощението си, се сети как тялото й се изви и сякаш се сля с неговото, докато я вдигаше от седлото на коня. Вече бе убеден в онова, което тогава не желаеше да признае: тя без съмнение е жена — смела, находчива, изплъзваща се, тайнствена и прекалено безразсъдна.
И той щеше да я залови.
След една нощ се изпълваше седмица от последната им среща. Именно тогава тайната ще бъде разгадана. Играта ще достигне своя край. Тя няма да го превръща повече в посмешище. Поне в това отношение ще защити самолюбието си на представител на рода Уинчестър.
После ще има сили да се изправи пред проблемите си тук: отчаянието на Деймиън и мълчанието на Теди, много по-красноречиво от острите й думи на раздразнение и огорчение.
Пресегна се към копринения халат; навлече го и излезе от стаята. На прага на вратата се спря и се заслуша в приглушеното пеене, което долиташе от стаята на Деймиън. Успокои се, че всичко с братовчед му е наред. Но когато тръгна по тъмния коридор към стълбището, го обгърна тишина. Не успя да се отърси от обзелото го дълбоко безпокойство. Фактът, че несъмнено желае тази жена-самозванка не го тревожеше толкова много, колкото силата на влечението му. В съня му тя бе жертвата, а той — ловецът, тръгнал да я хване и укроти. В съня си той победи. Дали възпламеняването му бе плод на изпречилото се предизвикателство и на очаквания успех, или на нейната мамеща и изплъзваща се сила, която, също като Теди му убягваше.
Защо изпитваше такава необходимост да притежава и двете, за да си докаже, че е достоен да плени поне едната?
Спря на горната площадка на стълбището и се загледа в дългия тъмен коридор към западното крило. Там, зад последната врата Теди спеше, изтегната върху хладните чаршафи, покрита с лека завивка. Образът се загнезди в съзнанието му, ноздрите му се разшириха, все едно долавяха аромата й. Копнежът по нея го обзе с нова сила и той неволно стисна махагоновия парапет. Тази нощ той бе мъж, измъчван от образа на красивата си съпруга, която бе обещал да не докосва, а същевременно видението на дръзката и омайваща жена, която не успяваше да улови, го докарваше до лудост. Две жени.
Утре вечер ще залови едната — тайнствения враг — и като го направи, напомни си той, ще успее да овладее и похотта си към нея. Едва тогава ще се изправи пред другата — съпругата си — и заедно ще покорят всички разбесували се в него демони.
— Госпойце Теди, оставили сте Клио в яслата. Добре ще й бъде да прекара след пладне на пасбището.
Теди поклати глава — хем да се отърси от обсебилите я мисли, хем да покаже на Саймън, застанал на прага на конюшнята, че не е съгласна.
— Не… Благодаря ти, Саймън. Предпочитам днес да остане тук.
Теди хвърли поглед към полупразната торба овес и се успокои, че довечера Клио ще е в превъзходна форма. Сутринта нарочно я разтъпка съвсем за кратко, за да е сигурна, че кобилата ще е пълна със сили преди полунощ, когато бързината й ще бъде подложена на сериозно изпитание. За стотен път през днешния ден, откакто стана и се увери, че Деймиън е добре, Теди бе обзета от мрачни предчувствия, от които стомахът й се свиваше. Направи всичко по силите си, за да ги прогони и да се съсредоточи единствено върху нещастния младеж, а не да се тревожи за предстоящата си среднощната среща с Кокбърн и за капана, който бяха заложили на Нощния ястреб. Но не сполучи. Крайниците й постоянно потреперваха, а мислите й блуждаеха разбъркани и хаотични.
Вероятно се чувстваше така, защото съзнаваше, че тази вечер не бива да се провали за нищо на света. Възможността се бе появила пред нея и я очакваше да я хване с две ръце. Планът й бе кристално ясен: за да се снабди с оръдието, необходимо й да принуди Кокбърн да освободи Уил, трябва да залови Нощния ястреб сама, преди хората на Кокбърн да го сторят. Само тогава ще разполага със силата да преговаря за освобождението на брат си.
Ала изпълнението, както подозираше, щеше да е невероятно по-трудно от замисъла.
Погали Клио по муцуната за последен път и се накани да си тръгне.
— Виж — подхвърли тя, кимайки към Див вятър, които виреше глава в яслата, — и Уинчестър предпочита той да остане вътре. Изглежда, както и на Клио, люцерната не му понася.
— Не е зарад люцерната, госпойце Теди. — Саймън я дари с широка усмивка, лишена от всякаква подозрителност. Въпреки това Теди усети как се изпълва с чувство за вина, а страните й поруменяват. — Люцерната никогаж не прави мъчнотии на Див вятър или на Клио.
— Но днес може да не им се отрази добре — бързо го прекъсна тя и се насили да му се усмихне, а после отмести поглед. — Клио нещо не ми изглежда добре.
Саймън бавно кимна.
— Тъй е госпойце. Утре Див вятър ще се състезава. Как да препуска с пълна сила, ако коремът му е пълен с люцерна? Но вий сте чудесна ездачка и си го знайте много добре. — Напевният му смях изопна нервите й. — Гледате Клио тъй, все едно и тя ще се надбягва съвсем скоро. Кат’ че ще се състезава с Див вятър.
Стори ли й се, че долавя леко предизвикателство в тона на Саймън, особено след като в очите му блеснаха неизменните закачливи пламъчета? Реши да се придържа към здравия разум: откъде, по дяволите, би могъл да подозира той, че само защото не позволява Клио да бъде изведена на пасбището, тя се представя за Нощния ястреб? Абсурдно. А освен това никога не бе чувала Саймън да споменава Нощния ястреб. Той все още не бе станал обект на приказки сред хората в Мирамер.
Сви рамене, за да се отърси от неудобството си и потупа гальовно Див вятър.
— Това наистина е идея — Див вятър и Клио да се състезават. Бих се съгласила, Саймън, ако не бях убедена, че Див вятър със сигурност ще спечели.
Мина край коняря, сбогувайки се приветливо, и точно излезе на сутрешното слънце, когато гласът на Саймън я накара да замръзне на място.
— О, според мен, госпойце, ако се състезават върху пясък, Клио ще надбяга всеки жребец.
Теди бавно се извърна и се вторачи в Саймън. Усещаше как сърцето й бие силно. Буца се надигна в гърлото й и гласът й едвам излезе през пресъхналата й уста:
— Какво казваш, Саймън?
Конярят й се усмихна дружелюбно.
— Казвам за пясък, госпойце. Див вятър е прекалено силен и едър да се движи бързо по пясък. Само туй казвам. А аз, повече от всеки друг, бих се радвал да видя коня на господаря победен. Ъхъ… И то от кобила. Да, госпойце Теди, ако правите такова надбягване, правете го върху пясък. — Очите му леко се присвиха, когато той направи пауза, преди да добави: — Да се хващам за работа. Приятен ден, госпойце Теди.
— Приятен ден, Саймън. — Проследи го как се отправя към задната стаичка. — Случайно съвпадение — промърмори тя и тръгна по калдъръмената пътечка към къщата. С очи, впити в настилката, не преставаше да хапе устната си и тихичко да си мърмори: — Чисто съвпадение. Той не подозира нищо. Абсолютно нищо. Ако беше така, щеше да го спомене пред Уинчестър, нали? Така, естествено, щеше да постъпи. Няма причина да не го стори. А Уинчестър щеше да се погрижи незабавно да ме оковат във вериги заради шпионаж. — Още
