— Нощния ястреб, сър, би могъл да е привърженик на федерацията, жаден да приключи войната независимо с какви средства, дори с предателство. Какво, по дяволите, ще предприемем?
— Ще го заловим, разбира се.
— И после, ако въобще успеем да го сторим?
— Ще го накараме да съжалява, че не е в ръцете на Кокбърн.
Топла длан се плъзна по корема на Майлс и се задържа при кръста му, пристегнат с колана на бричовете за езда.
— Налага ли се да плаваш до Ямайка, за да ми сипеш ром, Майлс? — прозвуча прелъстителният женски глас.
Майлс постави нетърпеливите пръсти на Лидия около чашата й, преди тя да успее да ги спусне под кръста му.
— Може и да се наложи, преди нощта да е превалила.
Топлият й дъх гъделичкаше врата му, оголен след разкопчаването на ленената риза.
— Миришеш на коне, Майлс, и на кожа, и целият излъчваш топлина.
Майлс погледна празните чаши.
— Май пак нямаме нищо за пиене. Колко жадна си всъщност?
— Ужасно много. Имаш ли лек за мен, Майлс?
Лидия Лорънс очевидно не бе от жените, които се плашат от лошата слава, грубостта и ужасната репутация на някой мъж. Нито пък от киселото му настроение. Тя преследваше едно определено нещо тази вечер и колкото повече то й се изплъзваше, толкова по-забавно бе да го получи. Ако не бе зает с други мисли в момента, Майлс вероятно щеше да се включи в играта й без особено колебание. В края на краищата тя лесно можеше да бъде задоволена. Нямаше да изисква обвързаност от него, тъй като съзнаваше, че той всъщност няма да й я даде. А и Лидия не си търсеше съпруг тази вечер. Тя го желаеше, и не го прикриваше особено, като мъж, който да я укроти.
За лош късмет и на двамата Майлс трябваше да свърши нещо в момента. Но то нямаше да му отнеме много време.
— Тук ли ще прекараш нощта? — попита той, без да я поглежда.
Усети как тя потрепери до него и рязко си пое въздух. Ако я докосне, мина му през ума, най-вероятно ще избухне в пламъци.
— Ами да — пророни тя. — Мисля, че ще се наслаждавам на гостоприемството ти до зори, Майлс, както ще сторят и повечето от гостите. Доста е опасно по време на война да се пътува на каквито и да било разстояния, след като се стъмни… А и Мирамер е така изолирана и близо до реката. Толкова е отдалечена от цивилизацията. Не се знае какво може да се случи на такова място. Въображението на човек просто се разпалва.
Особено това на млада вдовица. Старият Лорънс вероятно не й е бил от особена полза доста време преди да почине. Но тя е била наясно с това, още когато се е омъжила за него с мисълта за богатата плантация, която автоматично бе наследила след неговата кончина. Заможна жена, без потребности, ако се изключи сексуалният глад, изискващ мигновено — и без съмнение често — внимание. Плантацията й бе разположена относително близо. Толкова близо, че Майлс за пръв път от години се замисли за взаимноизгодно обвързване с жена. Можеше да се получи, стига да не й се довери напълно.
Хвърли й бърз поглед и забеляза как долната й устна потреперва като сочна черешка, чакаща да бъде откъсната.
— Надявам се подготвените стаи за гости в източното крило да ти харесат. Използвай задното стълбище. Стаята, която ти трябва, е третата вдясно.
Без да дочака отговора й, той се обърна и напусна помещението. Още преди вратата да се затвори зад гърба му, проблемът, който изискваше неотложното му внимание, изтласка Лидия Лорънс от мислите му.
Отдалечената от главната сграда конюшня се намираше в края на алея, опасана от двете страни с гъсти храсти орлови нокти. Сладкото им ухание изпълваше нощни въздух, но Майлс не го забеляза, докато се придвижваше с бързи крачки по калдъръмената пътека. Бутна вратата на конюшнята, изсумтя нещо, което можеше да се приеме за поздрав към най-хубавия му жребец — Див вятър, и бързо се придвижи край яслите към малката стая в дъното на помещението.
Отвори със замах вратата и тя се блъсна в стената. Високият чернокож мъж не вдигна глава от работата си. Ръцете му се движеха в постоянен, бавен ритъм, докато лъскаше конските такъми. На пода до него юзда, направена от най-качествена кожа, проблясваше на оскъдната светлина на фенера.
— Добър вечер — поздрави той, без да вдига поглед, дори когато Майлс затръшна вратата след себе си.
— Хората на Фаръл са забелязали Нощния ястреб на носа с фара снощи, Саймън.
Ръцете на негъра замръзнаха.
— Та нали Нощен ястреб не е излизал снощи?
— Не е. Сдобили сме се със самозванец, Саймън.
Саймън рязко вдигна поглед. Очите му блеснаха.
— К’во ще правите?
Майлс усети как кожата на лицето му се опъва от злорадата усмивка, която разтегна устните му.
— Ще го хвана, преди хората на Фаръл да го сторят и преди да унищожи напълно репутацията и плановете ми. Сега ме слушай внимателно, Саймън. Ето какво съм намислил.
Теди прикри поредната си прозявка със стегнатата си в ръкавица ръка и потисна едно изхълцване. Вдигна замъглените си очи и вяло се усмихна на седналата срещу нея леля Едуина; за кой ли път през последните няколко минути погледна часовника. Сърцето й се сви. Едва минаваше девет. Никой от другите гости не даваше признаци, че се готви да се оттегли. Тя не смееше първа да си тръгне. Не че някой би заподозрял причината за умората й, причинена от среднощната среща при носа с фара, по време на която се наложи да прибегне до цялото си умение да язди и да борави с оръжие… но си даваше сметка, че трябва да е крайно предпазлива. Необичайната загриженост на леля й Едуина я тревожеше. Изглежда възрастната жена бе решила да разсее тревогите на Теди и затова я поеше с чаша след чаша топъл чай, в който щедро добавяше ром.
— Като лекарство, мила — увери я тя и дори наля малко от алкохола в собствената си димяща чаша, независимо от капчиците пот, избили над горната й устна.
Салонът бе станал нетърпимо задушен, а въздухът направо тежеше от дима на пурите. Теди премигна и кимна бегло на привлекателния млад капитан, застанал до нея. Беше енергичен млад човек на възрастта на брат й или няколко години по-голям. Сърцето й се сви; наложи се да сведе поглед към отпуснатите в скута си ръце. Предишната вечер Кокбърн бе довел Уил с лодката, която спря до брега за срещата с нея. На оскъдната лунна светлина лицето на брат й бе бледо, а страните — хлътнали. Каза й няколко думи с пресипнал глас. Говореше бързо и безизразно, сякаш бе наизустил репликите си. Но все пак бе жив. Информацията, която предаде на Кокбърн, че всички американски кораби са ангажирани далеч на север, близо до Сейнт Лорънс, щеше да запази живота му. Стори й се, че Кокбърн остана доволен.
Не мислеше за по-далечното бъдеще. В противен случай нямаше да бъде в състояние да погледне в очите тези мили американски морски офицери и да им се усмихва, като че ли да ги предаде — тях и плановете им — е последното нещо, за което мисли.
— Милото ми момиче — промълви леля й и леко я потупа по ръката. Под снежнобелите коси очите й лъщяха от подсилената напитка. — Извинявай, Теодора, но нали нямаш нищо против да ме придружиш до стаята ми? Опасявам се, че трябва да се оттегля, макар и преждевременно. — Размаха ръка пред лицето си. — Топлината тук…
Теди едва прикри обзелото я облекчение. Извиниха се на домакина — чаровния Деймиън Коул — и напуснаха салона.
— Дяволите да го вземат другия — промърмори леля Едуина, като се опита да сподави изхълцването в дантелената си кърпичка, а после се облегна върху ръката на Теди.
— За кого говориш?
Дебело напудреното привлекателно лице на леля Едуина се смръщи, докато обясняваше:
