— За братовчед му. Уинчестър. Определено неприятен тип. Със зъл нрав и заплашителен вид. Интересува се единствено от… — Едрите й гърди се разтърсиха от следващото изхълцване. — …конете си и хич не го е грижа за родината му. Представа нямам защо Джордж толкова държи на него. Но нали знаеш какви са мъжете? Способни са да прощават безгранично на всеки, стига да е смел и да умее да води морски бой. Още повече по време на война. Джордж живее с погрешната представа, че може да спечели непрокопсаника на своя страна и да го постави зад корабния рул, сякаш такъв мъж ще бъде чест за флота. Твърдя, че трябва да остави този човек сам да си троши главата, но Джордж не ще и да чуе. Не, не… Насам, Теодора. Красивият млад Коул ми довери, че най-краткият път до стаите ни в източното крило е по задното стълбище.
Теди поведе леля си по широк, потънал в сянка коридор, който отиваше към задната част на огромната сграда. Докато се придвижваха, усети как възрастната жена я изучава проницателно под слабата светлина.
— Коул е чудесен млад човек — обади се Едуина. — Очите му сякаш постоянно се смеят. Забеляза ли?
За миг Теди се замисли за загубената си безгрижна младост. Сърцето й бе забило малко по-учестено, когато очите му срещаха нейните преди час. Разбираше, че една млада жена би се забавлявала добре тази вечер, независимо от войната. Но подобно удоволствие, макар и краткотрайно, й бе забранено, защото в същия миг окованият във вериги Уил се намираше в трюма на
— Изглежда му направи доста голямо впечатление — отбеляза Едуина, спирайки се в подножието на широкото стълбище.
— Сигурно си била ужасно отегчена, лельо Едуина, за да оставиш въображението си така да се развихри.
— Как ли пък не. Жалко, че се налага да ти посочвам толкова очевидни неща, мила моя. Господи, колко са стръмни тези стъпала.
Стигнаха втория етаж и Едуина доволно изсумтя.
— Моята стая е втората вляво, а твоята — следващата, в съседство. Много съобразителен човек е този Коул.
— Имаш ли нужда от помощ? — попита Теди, когато стигнаха пред вратата на Едуина. — Бих могла да събудя Маги, ако искаш?
Леля й въздъхна и реши засега да се откаже от намерението си да изостри интереса на Теди към Деймиън Коул.
— Благодаря, но недей, мила моя. Остави момичето да поспи. Утре ще е изморителен ден за всички ни. Ще си легна с огромна радост. Но нещо ми подсказва, че няма да спя добре.
Независимо от умората си Теди си мислеше почти същото.
— Всичко е заради тези приказки за войната.
— О, не. Никога не бих допуснала някаква си война да ми попречи да спя. От рома е. Страшно разстройва стомаха ми. — Едуина долепи бузи до страните на Теди и нежно прошепна в ухото й: — Времето да жалиш за баща си отдавна мина. Сега, когато вече си тук, можеш да се забавляваш. Той самият би искал да постъпиш така. Дори щеше да ти нареди да захвърлиш цялата си меланхолия заедно с онова жалко оранжево подобие на рокля, с което пристигна пред прага на дома ми. Е, лека нощ, мила моя.
Теди остана загледана във вратата на леля си дълго след като тя се затвори. Пръстите й неволно напипаха изящната златна гривна на китката. Нейният баща й я даде седмица преди да почине. Каза й, че това е сватбеният му подарък за майка й.
Теди прокара пръсти по нежните златни брънки. Той би могъл да я продаде за така необходимите им храна и въглища. Нима животът на всички тях бе по-малко скъп от един спомен?
Тя също можеше да я продаде, а не да предприеме този рискован план за бягство от бедността и неизменните ужаси, които ги дебнеха в опустошения от войната Лондон. Но не го направи.
Ала леля Едуина не знаеше нищо за това. Според нея Теди бе прекосила Атлантическия океан сама. Тя не бе чувала нищо за Уил, за изнудването на Кокбърн, за идеята на Теди да се възползва от местна легенда, за да осъществява седмичните си среднощни срещи с Кокбърн. И нищо нямаше да узнае, докато Теди не измисли план за освобождението на Уил. Дотогава не би рискувала живота му, като се довери на някого, независимо колко много й се иска.
Извърна се за да се отправи към стаята си, но усети как гривната се изплъзна от ръката й и падна на земята. Вдигна поли и огледа покрития с килим под. Беше доста трудно да я види, като се има предвид оскъдното осветление. Озърна се няколко пъти — очите й се взираха в полумрака. Накрая раздразнена приклекна и прокара ръце по килима. Обърна се на другата страна. Най-сетне пръстите и напипаха нежната верижка.
Стискайки скъпоценното украшение в ръка, тя се изправи и застана пред затворената врата. Внимателно хвана дръжката и тихо я отвори. Нямаше смисъл да разбужда Маги — прислужницата на Едуина. Теди сама предложи да сподели стаята си с момичето, понеже знаеше, че ще му е по-удобно, отколкото в отделението на прислугата.
В камината не гореше огън. Никаква свещ не светеше подканващо. Спуснатите плътни завеси не пропускаха дори лъч лунна светлина. Равномерното дишане на Маги не нарушаваше тишината в стаята.
Значи добре ще се наспи, помисли си Теди и събу обувките си, докато пръстите й разкопчаваха копчетата по гърба на роклята. Бледата тафта се свлече на пода с нежно изшумоляване и само след миг бе последвана от бельото и чорапите. С ловко движение разпусна косите си и те се разпиляха по раменете, докосвайки нежната им кожа.
Душната августовска нощ бе причина да не облече нощницата; помисли си дали да не отвори прозореца, независимо че можеше да събуди Маги. Дори в такова горещо време сигурно ще се появи макар и слаб ветрец, който ще донесе сладкото ухание на орлови нокти. Откакто пристигна във Вирджиния тя привикна нощем да усеща този аромат.
В тъмнината леглото изглеждаше огромно. Пипнешком намери високия дюшек и колосаните чаршафи. Прокара ръка по хладния памук. От устните й се изтръгна доволна въздишка — вдигна горния чаршаф и се мушна под него.
Чаршафът се изду като платно на кораб, а после плавно се спусна по сгорещената й кожа. Идеше й да се сгуши във възглавницата и да изрита чаршафа в краката си.
Потискащо горещата нощ я подканваше да спи без дрехи. Но заради Маги бе редно да се завие, затова придърпа чаршафа плътно към брадичката си. Леглото бе божествено, платът на завивката — като полъх от Рая.
Точно преди да потъне в лишен от сънища сън, си обеща още сутринта да благодари на Деймиън Коул за чудесното легло. С рома, който топлеше кръвта й, тя се съмняваше, че нещо ще успее да я събуди преди утрото.
Глава 2
Някъде из къщата часовник изби един, когато най-после Майлс се изкачи по задното стълбище към източното крило. Стъпките му едва се чуваха, тъй като ботушите потъваха в дебелите килими, донесени навремето от дядо му от Англия. Бе избягал в деня, когато е трябвало да умре, осъден за престъпления срещу короната. Червенокосият Максимилиан Уинчестър безспорно е бил човек с добър вкус и неповторима дързост. Заедно с килимите бе довел със себе си и любовницата на английския крал Мира, която прелъстил и заради която едва не загинал. Очевидно също така е бил човек с огромни апетити. Двамата изградили плантацията Мирамер, построили тази внушителна къща и я напълнили с десет деца, всички от които, включително и бащата на Майлс, бяха заровени в гробището на хълма до северния край на имението. И майка му лежеше там, редом със седемте братя и сестри на Майлс.
За добро или зло единствен Майлс бе останал от рода на Максимилиан Уинчестър; той бе и единствен наследник на богатството му. Той и само той държеше бъдещето на Мирамер в ръцете си, а бе възможно да загуби всичко, ако продължи да спазва блокадата и остави тютюна да изгние по нивите, без да се опита да го продаде. Съзнаваше, че дядо му никога не би допуснал подобно нещо. В края на краищата няколко
