Но тази вечер виждаше единствено лунната светлина в стаята и улавяше аромата на люляк, който витаеше наоколо, носен от лекия бриз, а спомените милостиво не се появиха. Майлс изпита усещането, че душата му се освобождава от някакви окови и се изпълни с потребност — да, той имаше потребност от тази жена — с такава сила, че направо се зашемети. С всяка целувка дъхът й навлизаше дълбоко в гърдите му и това му вдъхваше нов живот. Но той искаше още; много повече. Искаше да се прероди чрез нея.
Привлече я под себе си: съзнаваше, че изпитва необуздано желание да изпита върховна наслада като проникне вътре в нея. Пръстите, които галеха лицето й, вече не бяха нежни; целувките, с които я обсипваше, бяха диви и жадни. Разтвори бедрата й. Тя отново извика приглушено през устни, притиснати от неговите, а после се изви под него; налетите й млади гърди се движеха учестено. Той усети, че ще се пръсне, ако не я вземе сега… в момента… веднага…
Дори човек с желязна воля вече не бе в състояние да отстъпи.
Съпротивлението, което усети, го свари съвършено неподготвен. Тя напълно застина под него, сякаш внезапно потопена в ледени води. Не, изключено е да е вярно… Тя не може да е…
Това е уловка; само уловка. Познаваше достатъчно жени, за да знае на какво са способни, когато поискат.
— Отвори се за мен, обич моя — прошепна той все още с устни, прилепени към нейните и повдигна таза й нагоре.
Тялото му върху нейното не й оставяше друг избор и той проникна още по-навътре. Отпускаше се все по-дълбоко и по-дълбоко, макар в главата му да се въртяха рой объркващи мисли. Не можеше да се върне вече назад. Не можеше да не й се наслади докрай.
Бариерата поддаде.
— Милостиви Боже…
Той усети как го облива топлина, долови необичайното напрежение, което го обхвана и мигом се отдръпна. Тялото му, изпълнено с незадоволени желания, застина над нейното. Съзнанието му отказваше да осмисли и приеме очевидното. Лунната светлина се отрази в бездънните й очи и затанцува върху тъмните й коси.
Устните й трепереха, докато нашепваше умолително:
— Моля те, недей…
На часа стаята се залюля пред очите му.
— Но ти не си Лидия.
Вратата на спалнята се отвори със замах. Светлината на лампи огря помещението и Майлс не успя да извика, за да даде воля на обзелия го гняв, да прокълне цялата несправедливост на случилото се. Вместо това пронизителен писък прониза тишината. Жената остави лампата и като шумолеше с розовата си рокля, обгърната от разпилените си руси коси, се насочи към леглото.
— Копеле такова! — просъска Лидия Лорънс през стиснатите си зъби. — Май подраних с няколко минути, а?
Погледът, който му хвърли бе изпепеляващ. Той обаче не й даде възможност да изпищи отново, както очевидно възнамеряваше, а скочи от леглото и запуши устата й с ръка. Явно не я беше грижа дали ще разбуди цялата къща, докато на него не му се мислеше какво ще прави, ако това се случи.
— Успокой се, Лидия — проговори той, като се стараеше да избягва ударите на размахващите се ръце и крака. — Станало е недоразумение.
Лидия отново посегна да го плесне — очевидно не желаеше да слуша каквото и да било. После, със свирепостта на див звяр, ухапа ръката му. Майлс изруга гръмогласно и Лидия се освободи от хватката му.
Точно в този миг командир Джордж Фаръл, само по нощна роба, се появи на прага с насочен към Майлс пистолет. Зад гърба му надничаше съпругата му, която дари Лидия Лорънс с пренебрежителен поглед, а после, съзирайки съвършено голия Майлс, закри очи с ръка.
— За Бога, Джордж, този мъж е без дрехи. Махни този пистолет. Той не е никакъв убиец.
Погледът на Фаръл остана подобаващо сериозен, дори когато Майлс сграбчи панталоните си от плетения стол и бързо ги обу.
— И все пак може би няма да имаш нищо против да го застрелям, Едуина — промърмори Фаръл, без нито за секунда да отмести насочения към гърдите на Майлс пистолет. — Този непрокопсаник е вкарал племенницата ти в леглото си.
— Теодора! — Лицето на Едуина Фаръл пребледня и тя бавно смъкна ръка от очите си. — О, мила моя… Не…
Погледът й видимо омекна, докато оглеждаше скупчените чаршафи, върху които — Майлс не се съмняваше — се виждаше издайническото доказателство за съвсем скорошната му непристойна постъпка.
— Ха! — Лидия Лорънс хвърли последователно поглед към Майлс и към Фаръл. По устните й играеше ужасна, злорада усмивка. — Кроежите ти като че ли се объркаха, Майлс. Жертва една нощ с мен, заради девическите прелести на племенницата на Фаръл и не само че очевидно си останал незадоволен, ако съдя по онова, което заварих само преди минутка, но си загазил и с двата крака. — Веждите й се стрелнаха нагоре и тя въздъхна удовлетворено. — Чувствам се възмездена. Лека нощ на всички.
С тези думи тя напусна стаята и остави след себе си силен аромат на жасмин.
Майлс издържа ледения поглед на Фаръл, но усещаше как е попаднал в капан. Не съществуваха думи, които да го извинят за стореното, в това бе сигурен. Вината му в случая бе безспорна, а доказателствата — необорими. Нямаше никакво значение дали е сбъркал младата жена с друг човек. Само глупак или страхливец би тръгнал да се защитава в такава ситуация; особено когато в гърдите му е насочен пистолет.
Извърна се и безизразният му поглед попадна върху Теодора Лъвлейс. Увита с чаршафа, с разпилени в прелестен безпорядък абаносови коси, тя изглеждаше прекалено млада и невинна, за да е изобретила план за впримчването му. Нямаше и следа от изящната елегантна едномачтова платноходка, самоуверено проправяща си път сред останалите, нищо неподозиращи плавателни съдове. На нейно място се бе появило пребледняло, с широко отворени очи, несправедливо осквернено младо невинно момиче, по чийто устни все още личаха следите от необузданата му страст. Мълчанието й бе далеч по-красноречиво от всякаква проява на истерия. Гледаше надолу, сякаш не смееше да срещне очите му или тези на леля си. Но не долавяше никакви признаци на угризение у нея. Нито пък на тържество, ако трябваше да е откровен, макар определено да бе спечелила тази битка. Ако я погледнеше човек, никога нямаше да му мине през ум, че тя е виновна за станалото. Майлс обаче съвсем не бе убеден, че е така.
Погледът му се плъзна по великолепната й гръд, чието повдигане и спускане раздвижваше чаршафа. На оскъдната светлина кожата й сияеше като порцелан — точно така си я представяше, когато я докосваше. Имаше чувството, че в онази божествена тъмнина преди малко държеше коприна в ръцете си.
Забеляза как тънките й пръсти нервно си играят с чаршафа, а после погледът му се отклони към яркочервеното петно върху бялата тъкан. Стисна зъби.
— О, мое мило дете — тихо прошепна Едуина Фаръл. — Защо трябваше да е точно Уинчестър?
Теменужените очи на Теодора Лъвлейс едва забележимо се разшириха, когато срещнаха погледа на леля й. Майлс бе сигурен, че пълната й долна устна потрепери, преди тя да я прехапе. Розовите петна по бузите видимо избледняха. Кокалчетата на ръцете й побеляха от силата, с която стисна чаршафа. По дяволите, той почти щеше да повярва, че тя няма и най-бегла представа кого е избрала да залови в капана тази вечер: толкова потресена изглеждаше от думите на леля си.
Не за пръв път той се зачуди какви ли са били мотиви й.
— Лельо Едуина, моля те, изслушай ме…
Гласът й — гърлен, нисък — обгърна Майлс като лек летен бриз. Подейства като успокоителен мехлем срещу неспирните удари на кръвта в главата му. Прииска му се да го погледне. Може би тогава прелъстителката щеше да се издаде. А сега, като я виждаше така безпомощна, едва се въздържаше да не изрече на глас извиненията си.
— О, мила моя — въздъхна леля й примирено. — Опасявам се, че си измъкнала нещата от ръцете ми, а и от своите, когато си захвърлила роклята си на този прекрасен килим. Джордж, за Бога, прибери пистолета и помисли какво да направим. Няма ли друг начин да постъпим при случилото се освен…
