От милост

„Още безплатни правни консултации“, помисли си Мишел. Майрън бе изчезнал още преди час и тъй като баща й бе зает да манипулира Тео, Мишел се зае да обслужва бара.

В десет и половина кухнята бе официално затворена и почистена и тълпата оредя. В бара имаше едва десетина човека, когато Мишел свали престилката си и отиде до джубокса. Пусна монетата, която бе взела от касата, натисна избрания бутон и седна на една ъглова маса, която току-що бе почистила. Сложи лакът на масата и подпря брадичка на дланта си.

Погледът й постоянно се връщаше на Тео. Той изглеждаше толкова сериозен и привлекателен в сивата си тениска и дънки. Защо трябваше да е толкова секси? И защо не можеше тя да му намери някакъв недостатък, за да се вкопчи в него и преодолее влечението, което изпитваше. Сега не мислеше за нищо друго, освен за това, че иска да прави секс с него. Боже, означаваше ли това, че се превръща в уличница? Сексът сигурно би бил страхотен. Стига си мислила за това. Мисли си за нещо друго.

Още една мисъл изникна в главата й и тя бе още по-потискаща. Страхотно. Когато той си тръгнеше — а той ще си тръгне, — градът щеше да вини нея за това. Не, нямаше да кажат нищо, но всички щяха да мислят, че вината е нейна. Че тя не е била достатъчно дружелюбна.

Тя се зачуди как биха се почувствали всички те, ако знаеха точно колко дружелюбна искаше да бъде тя. Признай си, по дяволите. Съжаляваш себе си, защото той ще се върне в Бостън, при изтънчения си живот там, а ти искаш той да остане в Боуън. Завинаги.

Как бе станало това? Как бе могла да се прояви като такава глупачка? Нищо ли не означаваха за нея причините, поради които не трябва да се влюбва в него, които си бе изброявала? Очевидно не. Тя бе прекалено наивна, за да обърне внимание на собствените си предупреждения. Беше силна жена, защо не бе успяла да се защити от него? Обичаше ли го? Боже, ами ако го обичаше?

Не е възможно, реши тя. Любовта не се случва толкова бързо… нали?

Мишел беше толкова заета с тревогите си, че не забеляза кога Тео се е приближил до нея.

— Имаш вид, сякаш е умрял най-добрият ти приятел. Хайде. Ела да танцуваш с мен.

Върви си и ме остави да тъна в самосъжаление.

— Добре.

Тео извади монета от джоба си, пусна я в джубокса, каза й да си избере песен и тя веднага натисна един бутон.

Музиката започна, но чак когато Тео я прегърна, Мишел осъзна каква грешка е направила. Последното нещо, което й трябваше сега, в уязвимото й самосъжалително състояние, бе той да я докосва.

— Напрегната си като пружина. Отпусни се — прошепна той в ухото й.

— Спокойна съм.

Той нежно натисна главата й надолу и я придърпа по-близо до себе си, така че телата им се докоснаха плътно. О, боже! Голяма, голяма грешка. Сега бе твърде късно, помисли си тя и се сгуши в него, като обви пръсти около врата му.

— Обичам тази песен.

— Звучи ми познато, но не се сещам. Обикновено не слушам кънтримузика.

— Това е Уили Нелсън, а песента се казва „Сини очи плачат в дъжда“.

Лицето му бе съвсем близо до нейното и това я разсейваше.

— Хубава песен. Харесва ми — каза той.

Тя се опита да се отдръпне, но той не й позволи.

— Тъжна песен е — каза тя.

Двамата се поклащаха бавно в ритъма на музиката.

— Разказва една стара история — обясни тя.

— Каква?

Той я целуна точно под ухото и от това по гърба й плъзнаха иглички. Тя потрепери. Той знаеше какво й причинява. О, боже, тя наистина бе като глина в ръцете му!

— Разказва се за една жена, която се влюбва в един мъж и после той я изоставя и тя…

— Нека отгатна… плаче в дъжда?

Тя усети присмеха в гласа му. Ръката му нежно галеше гърба й.

— Той защо я изоставя?

— Защото е гадняр. — Твърде късно осъзна, че е изрекла на глас мислите си. Бързо добави: — Това е просто песен. Само предполагам. Може би тя го е изоставила. И сега е толкова щастлива, че се е отървала от него, че плаче в дъжда.

— Аха.

Тя се притисна към него, а пръстите й нежно погалиха врата му.

— Най-добре спри да правиш това.

— Не ти ли харесва? — Тя прекара пръсти през косата му, докато задаваше въпроса.

— Да, харесва ми. Затова искам да спреш.

— О! — Значи и тя можеше да го смущава. Това чудесно откритие я накара да се почувства малко по- безразсъдна. — Значи не искаш да правя и така — прошепна тя и го целуна леко в основата на врата.

— Мишел, предупреждавам те. Тази игра се играе от двама.

— Каква игра? — попита тя учудено, после отново го целуна по врата, като го погъделичка с език. Чувстваше се дръзка. Джейк бе в кухнята, а никой от останалите хора в бара не им обръщаха внимание. Освен това едрото тяло на Тео почти скриваше нейното. Това я правеше по-безразсъдна и тя се притисна още по-силно към него. — Ако не ти харесва това, което правя…

Предизвикателството не остана без отговор.

— Държиш се лошо — каза й той.

Тя въздъхна.

— Благодаря.

— Знаеш ли какво ми харесва?

— Какво? — прошепна почти без дъх.

— Харесва ми как миришеш. Когато се приближа до теб, твоето ухание ме побърква и ме кара да мисля за всички неща, които искам да направя с теб.

Тя затвори очи. Не питай. За бога, не питай!

— Какви неща?

До този момент глупаво се бе заблуждавала, че държи нещата под контрол. Тя бе започнала този еротичен разговор и от начина, по който той я прегръщаше, бе сигурна, че го е разтърсила.

Но когато Тео започна да шепне в ухото й, Мишел осъзна, че може да я върти на малкия си пръст. С нисък, дрезгав глас той й каза точно какво иска да направи с нея. В неговите фантазии тя, разбира се, беше звездата и всяка частица от тялото й, включително и пръстите на краката й бяха включени в сценария. Той имаше богато въображение и със сигурност не се срамуваше да говори. Мишел знаеше, че сама се е поставила в това положение. Тя беше попитала. Но това нямаше значение. Когато той свърши с описанието на различните начини, по които би искал да я люби, кръвта бучеше в ушите й, костите й сякаш бяха омекнали, тя цялата се бе разтопила в ръцете му.

Песента свърши. Той я целуна по бузата, изправи се и я пусна.

— Благодаря за танца. Искаш ли бира или нещо друго? Изглеждаш нещо зачервена.

Нещо зачервена? Тя имаше чувството, че в бара е поне петдесет градуса. Когато погледна в очите му, разбра, че той много добре знаеше какво й бе причинил.

— Тук е доста задушно. Мисля да изляза навън да подишам чист въздух — съобщи той небрежно.

Тя го изпрати с поглед. Той едва бутна вратата и излезе навън, когато тя изтича след него.

— Край.

Той стоеше навън на лунната светлина. Тя го сръга в гърба между плешките и повтори по-силно.

— Край. Ти спечели.

Той се обърна.

— Моля?

Тя бе толкова ядосана, че заби пръст в гърдите му.

— Казах, че ти спечели.