попита дали иска да отиде с нея до клиниката, за да огледа пораженията.
— Вече бях там. Мисля, че Тео е прав. Не е дело на хлапета. Работа на един човек е. И който и да е бил той, много се е ядосал, докато е търсил нещо. Забеляза ли бюрото си? Ключалката е напълно съсипана. Някой доста се е борил с нея.
— Мишел мисли, че може някой от пациентите на доктор Робинсън да се е опитвал да открадне картона си.
— Пациентите не получават ли картоните си, ако ги поискат? — попита Ноа.
— Могат да получат копие от картона си, но оригиналът остава при лекаря — обясни му Мишел.
— Съмнявам се, че е бил пациент. Картоните са поверителна информация. Това всеки го знае. Каквото и да пише в картона, то си остава тайна. А и защо някой пациент ще стигне до такава крайност, да преобърне и разкъса всичко. Ако толкова е искал да вземе картона си, можел е просто да влезе и да отмъкне една от кутиите с картони. Не, не мисля, че е бил пациент, но какво казва Робинсън? Имал ли е някакви шиб… трудни пациенти?
— Още не е отговорил на обаждането ми — каза Мишел. — Ще опитам отново да се свържа с него утре сутрин. Той наскоро се премести във Финикс и сигурно е доста зает.
— Защо не дадеш на Ноа телефонния му номер и не оставиш той да говори с него — предложи Тео. — Хората се впечатляват, когато ги потърси някой от ФБР. А и в най-лошите си дни не мога да бъда толкова рязък, както Ноа. Той ги умее тези неща.
— Сигурно. — Ноа явно не бе съгласен. Обърна се към Мишел и каза: — Виждал съм Тео да разплаква възрастни мъже. Това е доста смешно, в интерес на истината… да гледаш как някакъв коравосърдечен убиец, който оглавява цяла престъпна организация, хленчи като бебе.
— Преувеличава — обади се Тео.
— Не, не преувеличавам — настоя Ноа. — Обаче е вярно, че повечето хора не знаят какво правят прокурорите в министерството. Като се замисля, не съм сигурен, че и аз знам. Освен че разплакваш разни престъпници, какво точно правиш, Тео?
— Почти нищо — отвърна Тео намусено. — Пием много…
— Това е ясно.
— И се опитваме да ви измисляме работа.
— Обзалагам се, че е така. — Ноа се обърна към Мишел и добави: — Тези мързеливци в министерството карат всеотдайните агенти от ФБР да вършат цялата работа.
Тео се усмихна.
— Това се нарича делегиране на отговорност. Правим го, за да не се чувстват пренебрегнати обикновените хорица.
Обидите полетяха и в двете посоки и някои от нападките бяха доста смешни. Силно развеселена, Мишел се облегна назад и се отпусна. Когато разговорът отново се върна на темата за клиниката, тя каза:
— Няма повече да се тревожа за това. Мисля, че цялата история придоби нереално големи размери.
— Как така? — попита Ноа.
— Бях толкова стресната, когато видях бъркотията, че си внуших, че ме следят. Познато ли ти е това чувство? Трудно е да се обясни.
— Не бих пренебрегвал това чувство на твое място — Каза Ноа.
— Но всъщност никой не ме следеше — настоя тя. — Бих го забелязала… нали?
— Не и ако е добър.
— Тук е много малка общност. Външните хора се набиват на очи.
— Ами? Какво ще кажеш за човек, който кара пикап с емблемата на някаква кабелна телевизия? Той ще се набие ли на очи? Ами всички мъже и жени, които идват тук заради риболова? Ако са облечени като рибари и носят въдици, ще ти направят ли впечатление?
Мишел се изправи.
— Разбирам какво ми казваш и съм ти благодарна, че отдели време да огледаш клиниката, но наистина смятам, че това е само изолиран инцидент.
— И на какво се основава тази увереност? — попита Тео. — На искреното ти желание?
Тя пренебрегна сарказма му.
— Тук е Боуън. Ако някой има проблеми с мен, щеше да ми каже. Сега, след като имах време да помисля на спокойствие, си давам сметка, че съм започнала да се стряскам от сянката си след случката в клиниката. Просто реагирах прекалено остро. Ще ти напомня — добави тя бързо, когато видя, че той се кани да я прекъсне, — че не се е случило нищо друго. Искаш да разкриеш някаква конспирация, но такава няма. — После се обърна към Ноа и каза: — Наистина ти благодаря, че дойде в Боуън.
— Няма нужда да ми благодариш — каза Ноа. — Честно казано, направих тази услуга, за да получа друга. Тео се съгласи да пътува на връщане към Билокси с мен. Ще изнесе една лекция там вместо мен, а аз бих пътувал и много по-дълго, за да се отърва от такова задължение. Е, все пак трябва да завърша обучението, но поне няма да ми се наложи да пиша реч.
— Кога трябва да се връщаш?
— В понеделник.
— О! — Тя се извърна и тръгна към кухнята, преди някой от двамата да види разочарованието й.
Ноа я изпрати с поглед.
— По дяволите, Тео, тя наистина е нещо специално. Ако можехме да останем по-дълго, щях да ти бъда съперник. Винаги съм си падал по червенокоси.
— Ти си падаш по всичко, което носи пола.
— Не е вярно. Помниш ли случая „Донован“? Пати Донован носеше само поли, но не си паднах по нея.
Тео направи гримаса.
— Пати беше травестит. Никой не си падаше по него.
— Имаше хубави крака. Това му го признавам — ухили се Ноа. — Кажи сега. Какво става между теб и Мишел?
— Нищо не става.
— Срамота.
— Изобщо не ми спомена заглавието на лекцията, която трябва да изнеса — каза Тео с надеждата да смени темата. — Какво е то?
Ноа се ухили.
— Как да контролираме гнева си.
Тео се засмя.
— Това ли е представата на шефа ти за шега?
— Сигурно. Познаваш Моргънстърн. Има изкривено чувство за хумор. Кара ме да провеждам това обучение като наказание.
— Какво си направил?
— Не ти трябва да знаеш. На Моргънстърн му трябва някой като теб.
— А, тайният замисъл изплува. Пийт ли те помоли да говориш с мен?
Ноа сви рамене.
— Може и да ми е споменал…
— Кажи му, че не ме интересува.
— Той харесва начина ти на мислене.
— Не ме интересува — повтори натъртено Тео.
— Доволен си там, където си?
Тео поклати глава.
— Изтощен съм. Съвсем изхабен. Ще се върна в офиса, ще довърша висящите неща и ще си подам оставката.
Ноа бе поразен.
— Шегуваш се, нали?
— Не, не се шегувам. Време е… крайно време е.
