му бяха буцести и грапави като карфиол. И двамата мъже с Джим Карсън имаха вид на биячи, но според Ноа, Карфиола бе истинската заплаха. Той сигурно носеше скрито оръжие. Да, той щеше да му създаде истинския проблем и очевидно той бе изненадата, която Джим бе довел със себе си, в случай че Хепи не свърши работата.
Биячът потупваше бухалката в дланта на ръката си. Пляскащият звук раздразни Ноа.
— Остави бухалката — нареди той отново.
— Не и преди да счупя няколко кости.
Изведнъж Ноа се усмихна. Придоби вид, сякаш бе спечелил от лотарията.
— Ей, Тео, знаеш ли какво?
— Какво?
— Ще нарека забележките на Хепи заплахи. Ти не смяташ ли, че са заплахи? Нали се сещаш, след като ти работиш в Министерство на правосъдието, а аз съм агент от ФБР… Това определено са заплахи, нали така?
Тео веднага разбра каква е играта на Ноа. Съобщаваше на тримата мъже кои са, за да не могат после, когато ги арестуват, да твърдят, че не са знаели.
— Да, бих казал, че са.
— Слушай, умнико — каза Джим на Ноа, — изпречиш ли се на пътя ми, с удоволствие ще ти причиня болка. — Той заби дебелия си пръст във въздуха пред лицето на Ноа.
Ноа не му обърна никакво внимание.
— Може би трябва да позволя на някой от тях да ни удари — предложи той на Тео. — Така сигурно ще изглежда по-убедително в съда.
— Мога да спечеля делото и без да ни удрят. Освен ако не държиш на това.
— Не, не държа да ме удрят. Просто казвах…
— Мислиш си, че това е игра, а, синко? — изрева Джим насреща му. Пристъпи още една крачка към него и заби пръст в рамото на Ноа. — Ще изтрия доволната усмивка от лицето ти, кучи с…
Не успя да довърши заплахата си. Ноа бе толкова бърз, че Джим не успя дори да мигне. Но пък не можеше да става и дума за мигане. Той извика, после замръзна и се взря с едно широко отворено око в Ноа. Дулото на глока на Ноа бе притиснато до другия му клепач.
— Какво се канеше да кажеш за майка ми? — попита Ноа спокойно.
— Нищо… съвсем нищо — заекна Джим.
Хепи замахна с бухалката, а Карфиола се завъртя на пети и бръкна в сакото си.
Внезапен шум от зареждане на карабина отекна в „Лебедът“. Звукът привлече вниманието на всички.
Без да отмества пистолета от окото на Карсън, Ноа хвърли поглед назад. Мишел стоеше облегната на бара и се целеше с карабината в Карфиола. Тео отиде до него и измъкна оръжието от колана му. После погледна Мишел.
— Помолих те да стоиш в кухнята.
— Да, чух те.
Карфиола се опита да грабне оръжието си.
— Имам разрешително за него. Върни ми го.
— Голяма глупост каза — измърмори Тео. — Карфиола се хвърли напред. Тео се завъртя и заби юмрука си точно под адамовата му ябълка. Мъжът политна назад, но се задържа на крака. Още едно бързо движение от страна на Тео и Карфиола се срина безжизнен на пода. — Не понасям глупаци.
— Разбирам те — каза Ноа. — Джим, ще трябва да те застрелям, ако Хепи не пусне веднага бухалката на пода.
— Направи го, Хепи.
— Но, господин Карсън, вие ми казахте…
— Забрави какво съм ти казал. Пусни бухалката.
Той се опита да се отдръпне от пистолета, но Ноа просто го последва.
— Моля те, свали пистолета. Може да ми пръснеш мозъка, без да искаш.
— Това е при положение, че имаш мозък — каза Ноа. — Не съм убеден в това. Какво си мислеше, като дойде тук с тъпите си биячи? Толкова ли си самонадеян, че не те е грижа за свидетелите? Или си толкова глупав?
— Бях ядосан… не помислих… просто исках…
Спря да заеква веднага щом Ноа свали глока. Джим започна да мига трескаво.
— Хари мъртъв ли е? — попита Джим. — Ако сте убили Хари…
— Още диша — каза Ноа. — Не ме карай да повтарям, Хепи. Пусни тази бухалка.
Хепи изглеждаше безкрайно нещастен, когато хвърли бухалката на близката маса до него. След като не можа да счупи ничии крака, реши да потроши поне мебелите. Може би така Джим Карсън щеше все пак да му плати. Бухалката се удари в ръба на масата, отскочи и удари крака на Хепи. Той изохка и заподскача на куц крак, сякаш играеше на дама.
Тео подаде пистолета на Хари на Ноа и разтри кокалчетата си.
— Остави Джим да седне — добави той, преди да се отправи към бара. Сега вече се обърна към Мишел. — Мишел, какво, по дяволите, правиш с тази рязана карабина? Остави я, преди да си ранила някого. — Като се приближи, той забеляза подобренията по карабината. — Откъде я взе?
— На татко е.
— Добре — кимна той търпеливо. — А той откъде я е взел?
Изведнъж бе започнал да се държи като адвокат и я накара да се почувства като престъпник.
— Татко никога не е стрелял с нея. От време на време я размахва, когато реши, че може да стане сбиване в бара.
— Отговори на въпроса ми.
— Джон-Пол я даде на татко за самозащита. Научи и двама ни как да я използваме.
— Не може да имате такава карабина. Не е законно.
— Ще я прибера.
— Не, ще я дадеш на Ноа и той ще ви отърве от нея. — Той взе оръжието от ръцете й. — С тази проклетия можеш да убиеш носорог от сто метра.
— Или алигатор — отбеляза тя.
— Нима? Напоследък много алигатори ли се бият в бара?
— Не, разбира се, но…
— Знаеш ли колко години могат да дадат на баща ти заради това?
Тя скръсти ръце.
— Ние в Боуън действаме по друг начин.
— Доколкото си спомням, Боуън все още е на територията на Съединените щати, а това значи, че законите важат и тук. Откъде се е сдобил брат ти с такова нещо?
— Не си и помисляй да причиниш неприятности на брат ми, Тео. Той е мил, внимателен и чувствителен и няма да ти позволя да…
Тео не бе в настроение да слуша изявленията й.
— Отговори ми на въпроса.
— Не знам откъде го е взел. Доколкото знам, той го е направил и ако ти ни вземеш оръжието, Джон-Пол ще направи на татко нова карабина досущ като тази.
Клепачът на Тео потрепна нервно. Мишел знаеше, че го ядосва, но в момента не й пукаше особено. Какво трябваше да направи баща й, ако нещата излязат извън контрол в „Лебедът“? Да кърши ръце, докато му разбият и потрошат бара? Освен това той не би застрелял никого, звукът от зареждането на карабината бе достатъчен, за да отрезви и най-буйните глави.
— Просто по тези места така уреждаме нещата.
— Баща ти и брат ти нарушават закона.
— Карабината е моя — заяви тя. — Аз я направих и аз я пъхнах под бара. Татко не знае, че е тук. Хайде, действай. Арестувай ме.
— Не е хубаво да лъжеш представител на реда, скъпа.
