— Ще го запомня.
— И къде по-точно се е научил брат ти да прави такива оръжия?
— Не обича да говори за тези неща, но веднъж споменал на татко, че бил в някакъв специален отряд на „тюлените“.
— Специален? Без майтап?
— Сега не е време да обсъждаме семейството ми, пък и това не ти влиза в работата.
— Грешиш.
— Защо?
Той се приближи и я притисна към бара. Наведе се на сантиметри от нея и прошепна.
— Не ме предизвиквай.
Трябваха му пет секунди да осъзнае, че няма да спечели. Тя не се плашеше, не и от него. Стоеше невъзмутимо и го гледаше право в очите. Колкото и да не му се искаше, той си призна, че трябва да отстъпи. Случваше му се за пръв път и никак не му хареса.
— Искаш ли да извикам полицията? — попита тя.
— Няма да те арестувам.
— Не говорех за мен. Мислех, че искаш полицията да се погрижи за онези тримата — каза тя раздразнено.
— Какво? А… да, обади им се, но изчакай няколко минути. Първо трябва да уточня нещо.
Ноа бе прибрал пистолета си и стоеше до Джим. Тео си взе един стол, завъртя го срещу Джим и седна.
— Носиш ли си телефона.
— Защо? — попита Джим, възвърнал донякъде напереността си.
— Обади се на брат си и му кажи да дойде тук.
— Не може да ми заповядваш какво да правя.
— Мога и още как. Здравата си загазил. Заплаши агент от ФБР, а това означава затвор.
— Разправяй го на адвокатите ми — изрепчи се Джим, въпреки че лицето му бе леко пребледняло. — Те ще се погрижат, така че да не прекарам и ден зад решетките.
— Не познавам много адвокати, които работят безплатно. Съмнявам се, че изобщо ще направят нещо за теб, след като научат, че няма с какво да им платиш.
Джим извади телефона и набра номера на брат си.
— Той няма да дойде. Гари не обича неприятните сцени.
— Лошо. Кажи на Гари, че има десет минути да пристигне тук. Иначе ще накарам полицията да го прибере от дома му и да го закара направо в затвора. Вие двамата или ще се съгласите да преговаряме, или ще поседите на топло няколко месеца, за да си помислите. Повярвай ми, Джим, разполагам с властта да те пратя в затвора.
Очевидно Гари бе вдигнал телефона. Джим каза с несигурен глас:
— Трябва да дойдеш в „Лебедът“ веднага. Не спори. Просто ела. Ще ти обясня, като дойдеш. — Слуша няколко секунди, после каза: — По дяволите, не, не мина, както го планирах. Бюканън и другият са от ФБР и заплашват да арестуват и двама ни. — Слуша още минута и изкрещя: — Лош късмет ли? Викаш на ФБР лош късмет? Спри да мрънкаш и си довлечи задника тук! — Той затвори телефона и изгледа навъсено Тео. — Тръгна.
Ноа забеляза, че на паркинга спира полицейска кола.
— Ченгетата са тук — съобщи той.
Мишел бързо пъхна карабината под бара.
— Не съм се обаждала на Бен — каза тя.
Хари още беше в безсъзнание, но дишаше. Хепи седеше на една от масите в ъгъла, подпрял глава на ръцете си.
Ноа излезе навън. Върна се след две-три минути заедно с Бен Нелсън. Очевидно бе информирал полицая за подробностите, защото Бен почти не погледна Хари, а веднага се обърна усмихнато към Мишел.
— Добре ли си? — попита той с очевидна загриженост.
— Добре съм, Бен. Кой ти се обади? Поли ли?
— Никой не ми се е обаждал. Наминах да те видя.
Тео не се зарадва да чуе това. Бен тръгна към бара, но Тео се изправи и застана на пътя му. Мишел ги представи един на друг, макар че това бе излишно. Тео вече знаеше кой е Бен. Мъжът, който си падаше по Мишел.
Тео никога не обръщаше внимание на външността на другите мъже и нямаше представа дали жените намират Бен за привлекателен или не. Полицаят се усмихваше често и показваше всичките си зъби, това бе всичко, което Тео забеляза. Бен изглеждаше приятен човек. Но това нямаше значение. Тео забеляза как той се усмихва на Мишел и веднага го намрази. Трябваше да се насили да прикрие враждебността си, докато се ръкуваше с полицая.
Ноа гледаше двамата мъже искрено развеселен. Перчеха се като петли, готови за бой. Ноа бързо се досети защо.
— Чух, че сте отседнали у Мишел. — Бен вече не се усмихваше.
— Точно така.
— Колко време планирате да останете в града ни, господин Бюканън?
— Не съм сигурен. Защо питате?
— Имаме хубави мотели в Сейнт Клеър.
— Така ли?
— Тео си заминава в понеделник — съобщи Мишел. — Нали? — добави тя с предизвикателна нотка в гласа.
— Може би.
Неопределеният отговор я подразни.
— Ще изнася реч в Билокси. — Мишел не знаеше защо съобщава тази информация. — Така че ще си тръгва в понеделник.
— Може би — повтори Тео.
Думите му произведоха почти същия ефект като звука от бормашината при зъболекаря. Мишел усети, че й призлява. Притеснена, че ще каже нещо, за което да съжалява, ако Тео отново повтореше тази дума, тя бързо се оттегли. Взе празната кана, извини се и изчезна в кухнята.
Докато Тео обясняваше на Бен кои са Хари и Хепи, Ноа прочете на двамата правата им и им сложи белезниците, които взе от Бен.
— Ами Джим Карсън? — попита Бен. — Ще предявите ли обвинения срещу него?
Тео знаеше, че Джим слуша.
— Разбира се — кимна той. — Но искам той да остане, докато пристигне брат му. Искам да говоря с двамата. Ако не ми сътрудничат… — Нарочно остави изречението недовършено.
— Ще сътруднича — извика Джим.
Бен бе по-добър човек от Тео. Стисна ръката му, преди да си тръгне. Тео реши, че се е държал като ревнив любовник и че трябва да се стегне.
— Благодаря за помощта — извика той, докато Бен извеждаше Хепи навън. Ноа вече бе събудил Хари и го бе завлякъл до полицейската кола.
Тео погледна към кухнята, видя, че Мишел прави нещо на мивката, издърпа си един стол и го възседна, докато чакаше другият брат Карсън да пристигне.
Мишел бе решила, че трябва да върши нещо, за да отвлече мислите си от Тео. Напълни мивката с гореща вода и сапун, сложи си гумени ръкавици и започна да мие. Баща й вече бе почистил кухнята, но тя отново изми всички повърхности.
Тъкмо си сваляше ръкавиците, когато забеляза едно мазно петно на медния отдушник. Прекара следващия половин час в разглобяване и почистване на всичките му части. Отне й два пъти повече време да го сглоби отново, защото постоянно ходеше да проверява да не би някой клиент да иска нещо от бара.
При едно от излизанията си от кухнята видя Гари Карсън да влиза заедно с двамата си адвокати.
