— Тук съм.
— По-близо.
Тя пристъпи една крачка напред.
— Тео…
— По-близо.
Този мъж бе неустоим. Мишел знаеше, че не трябва да му позволи да я разсейва. И двамата имаха прекалено много работа. Скръсти ръце на гърдите си и се намръщи.
— Сега нямаме време да се забавляваме.
Той я придърпа в скута си.
— Защо мислиш, че искам да се забавляваме? Ръката му се намести на врата й и той бавно я притегли до себе си.
— Не знам… просто имам чувството, че може би искаш да ме целунеш — каза тя, като постави ръце на раменете му.
— Изобщо не ми е хрумвала подобна мисъл. Не можем да се бавим сега, скъпа. Имаме прекалено много работа.
Той хапеше нежно врата й. Мишел затвори очи и наклони глава настрани, за да може да целуне ухото й.
— Значи съм изтълкувала погрешно сигналите — прошепна тя.
— Сигурно — съгласи се той точно преди устните му да уловят нейните в дълга изгаряща целувка, която я остави разтреперана, в мълчаливо очакване за още.
Тео смяташе да я целуне съвсем набързо, но щом устните му докоснаха нейните, той просто не можа да устои. Знаеше, че трябва да спре, преди нещата да са излезли извън контрол, но продължи да я целува, докато тя не се отдръпна.
— Не може така — каза тя задъхана и замаяна. — Просто не може. — Тя опря челото си в неговото. — Трябва да спрем, Тео.
— Да, добре — каза той дрезгаво, докато се опитваше да нормализира пулса си.
Целуна я по челото, после по носа.
— Това е болница, за бога.
Тя го целуна по устата, после внезапно се дръпна и прошепна:
— Аз работя тук. Не би трябвало да кръжа постоянно и да целувам пациентите.
И го целуна отново. Тео усети, как започва да губи контрол. Рязко се дръпна и я вдигна да стане.
Тя се облегна на бюрото и краката й поддадоха. Боже, как само я целуваше, толкова й харесваше да усеща вкуса му! Обезсърчена осъзна, че всичко в него й харесваше. Спокойното му държане, което сякаш казваше „аз ще се погрижа за всичко“, самочувствието му. Чувстваше се толкова добре в кожата си, толкова сигурен в себе си. Когато се страхуваше, не криеше страха си, както правеше брат й. Беше толкова сигурен в себе си, че не се интересуваше какво си мислят другите за него.
Мишел се възхищаваше най-много на това.
Пое си дълбоко дъх и се отправи към спешното. Бутна летящата врата с длан и влезе в коридора. Тео вървеше по петите й.
— Имаш много секси походка — каза й той.
— Не прочете ли табелата?
— Каква табела?
— Забранено е флиртуването с персонала.
Той се предаде.
— Добре. Да започнем търсенето на пакета от спешното — каза той съвсем делово. — Като влизахме, забелязах, че там е сравнително спокойно, така че сега е най-подходящият момент. Ще накарам някой от персонала да ни помогне.
— Първо ще ти направя шевовете.
— Не, Мишел, искам…
Тя се обърна към него:
— Тео, тук командвам аз. Ще трябва да се примириш.
Душът я беше съживил, но тя знаеше, че приливът на енергия няма да трае дълго и продължителното будуване щеше да започне да й влияе. По тази причина искаше първо да свърши по-важното. Тео бе на първо място в списъка със задачите й, независимо от неговото мнение.
Освен това отново се чувстваше спокойна и сигурна в себе си. В болницата беше в безопасност и знаеше, че тук не се налагаше да бъдат нащрек. Никой нямаше да стреля по тях. Имаше достатъчно охрана. Мишел реши, че не е лоша идея двамата да останат да спят в болницата и се канеше да го, предложи, когато Тео привлече вниманието й.
— Почакай — настоя той. — С кого трябва да говоря, за да накарам хората от персонала да започнат да търсят пакета?
— Тези хора си имат работа.
— Това е по-важно.
— Можеш да се обадиш на администратора. Той обикновено е тук в осем, а вече е почти толкова. Макар че едва ли ще ти помогне. Мрази всичко, което смущава реда в болницата.
— Лошо — каза Тео. — Ще трябва да ни сътрудничи. Ама ти направо тичаш. По-бавно — настоя той отново.
— Ти се влачиш. Страхуваш се от няколко шева? — Предположението я накара да се усмихне. — Страх те е, че ще те заболи ли?
— Не, просто не си падам по игли.
— Нито пък аз. Припадам всеки път, като видя игла.
— Не е смешно, Мишел.
Тя явно бе на друго мнение, защото се разсмя, Франсис, вечно намръщената сестра, стоеше пред една от стаите за прегледи. Дръпна завесата.
— Всичко е готово, доктор Майк
Мишел потупа кушетката, а сестрата повдигна горната половина, за да може Тео да се облегне. Той седна и насочи цялото си внимание към Мишел, която си слагаше стерилни ръкавици. Сестрата го разсея, като се появи с една ножица, готова да среже тениската му. Той се пресегна и издърпа ръкава си до рамото. Докато тя мажеше мястото около раната с някакъв силно миришещ дезинфектант, той взе мобилния си телефон и започна да набира.
— Не можете да използвате мобилен телефон в болницата — каза му Франсис и опита да грабне телефона от ръката му.
Той понечи да й каже да си гледа работата, но се овладя, изключи телефона и го постави на масата до себе си.
— Дайте ми телефон, от който мога да се обадя.
Явно бе прозвучал войнствено. Макар и да изглеждаше невъзможно, Франсис се намръщи още повече.
— Голям е досадник, нали, доктор Майк?
Мишел правеше нещо в ъгъла на стаята с гръб към Тео, но той бе сигурен, че тя се усмихва. Долови смеха в гласа й, когато тя каза:
— Просто има нужда от сън.
— Имам нужда от телефон.
Франсис довърши почистването на раната и излезе. Тео предположи, че е отишла да му намери телефон. В този момент Мишел се приближи към него, като държеше едната си ръка зад гърба. Той забеляза, че го третира като малко дете и крие иглата от него, и каза раздразнен:
— Действай по-бързо. Чака ни работа.
Не направи никаква гримаса, когато тя му инжектира упойката.
— Трябва след минута мястото да изтръпне. Искаш ли да легнеш?
— Ще стане ли по-лесно и бързо, ако съм легнал?
— Не.
