— Морган кривокрак ли е? — обърна се Кейн към Алесандра. Беше горд, че зададе въпроса си без да се усмихне.
— Трябва да призная, че не съм забелязала, но щом Колин казва, значи е така. Трябва ли да имам деца?
— Да — отвърна Колин.
— Тогава Морган не е подходящ. Не искам кривокраки деца. — Тя вдигна поглед към Колин. — Това болезнено състояние ли е? — попита шепнешком.
— Да — излъга я Колин.
Дискусията продължи още един час. Кейн и баща му предлагаха кандидати, а Колин ги отхвърляше. Кейн се забавляваше. Той придърпа подложката за крака, изтегна се и се намести удобно. Колин ставаше все по-нервен. Беше си махнал ръката от раменете на Алесандра и с лакти на коленете си чакаше новото предложение на баща си. Колкото повече продължаваше разговора, толкова повече Алесандра се разстройваше. Прикриваше състоянието си зад маската на спокойствие, но беше стиснала юмруци в скута си. Точно когато си мислеше, че не би могла да понесе да чуе името на поредния възможен съпруг, Колин се облегна назад и сложи ръка върху нейните ръце. Въпреки че не желаеше утехата му, тя се притисна към него.
— Алесандра, какво искаш да направиш? — попита Кейн.
Тя беше прекалено объркана, за да му каже истината, да му признае, че повече от всичко тя искаше да се омъжи за човек, когото обича. Мечтаеше за щастливия брак на родителите си, но това бе невъзможно.
— Мислех си, че мога да стана монахиня, но игуменката не ми разреши.
Очите й бяха пълни със сълзи и заради това никой не се засмя.
— А защо не ти разреши? — продължи Кейн.
— Не съм католичка — обясни Алесандра — а това е важно условие.
Този път Кейн не можа да се сдържи и се усмихна.
— Едва ли щеше да бъдеш щастлива, ако бе станала монахиня — предрече той.
Тя и сега не бе особено щастлива, но смяташе, че би било невъзпитано, ако го каже.
— Алесандра, защо не отидеш да потърсиш Гуенет? — предложи настойника й. — А и не познаваш хубавата съпруга на Кейн, нали? Иди да се представиш на Джейд.
Всички видяха облекчението, което се изписа на лицето й. Сякаш камък падна от сърцето на Алесандра. Тя се изправи преди да осъзнае, че не бе пуснала още ръката на Колин. Бързо се отскубна и излезе от стаята.
Тримата мъже станаха на крака, за да я изпратят и после отново седнаха на местата си. Колин придърпа подложката за крака, намести се удобно и се облегна назад.
— Това е тежко изпитание за нея — промърмори той.
— Да — съгласи се баща му. — Жалко, че няма достатъчно време, за да се приспособи към обстоятелствата.
Кейн реши да смени темата.
— Любопитен съм, татко, да узная как си се запознал с бащата на Алесандра?
— Срещнахме се на годишния прием в Ашфорд — обясни баща му. — С Натаниел веднага се сприятелихме. Той беше изключителен човек — добави сър Уилямшиър.
— И ти реши да поемеш отговорността да се грижиш за дъщеря му — намеси се Колин.
Изражението на баща му веднага се промени. Той изглеждаше ужасно тъжен.
— Не, не е точно така — възрази той. — Има нещо, което никой от вас не знае и мисля, че сега е моментът да призная греха си. Рано или късно вие и без това щяхте да го разберете.
Сериозният тон на бащата подсказа на синовете, че той се готви да им каже нещо много важно. Те приковаха вниманието си в него и го чакаха да събере мислите си. Мина доста време преди сър Уилямшиър да наруши мълчанието:
— След като майка ти почина, Кейн, аз имах твърде много неприятности. Не бях срещнал още Гуенет. Бях започнал да пия и то доста.
— Ти? Но ти въобще не пиеш — учуди се Колин.
— Сега — да, но преди време нещата не стояха така — обясни баща му. — Започнах да играя хазарт и натрупах много дългове. Въобразявах си, че ще мога да спечеля достатъчно пари, за да изплатя загубите си.
Колин и Кейн бяха прекалено стъписани, за да кажат нещо. Гледаха баща си така, сякаш пред тях стоеше съвсем непознат човек.
— Трудно ми е да призная всичко това — продължи той. — Никой баща не обича да разкрива греховете си пред собствените си синове.
— Това е минало — обади се Колин. — Забрави го.
Баща му поклати глава.
— Не е толкова лесно. Бих искал да ме разберете. Бях почти разорен и нямаше да се оправя, ако не беше бащата на Алесандра. Всичко, което бях наследил и изработил беше в ръцете на кредиторите. Да, това можеше напълно и необратимо да ме съсипе.
— Какво се случи по-нататък? — попита нетърпеливо Кейн.
— Натаниел ме спаси. Спомням си, че бях в Уайт, а в следващия миг незнайно как се озовах вкъщи. Казаха ми, че съм чупил маси, защото съм бил прекалено пиян. Когато отворих очи, Натаниел се бе надвесил над мен и беше ужасно вбесен. Махмурлукът така ме тормозеше, че исках да ме оставят на мира. Но той не си тръгна, дори ме заплаши.
— С какво? — попита Кейн. Беше толкова изненадан от признанията на баща си, че стоеше на крайчеца на стола, целият изтръпнал в очакване.
— Каза ми, че ти си долу — продължи баща му. — Ти беше толкова малък и впечатлителен, а Натаниел ме заплаши, че ще те доведе при мен, за да видиш в какво състояние съм изпаднал. Излишно е да казвам, че заплахата му веднага ме отрезви. По-скоро бих умрял, отколкото да ти позволя да ме видиш в такова унизително положение.
В стаята настъпи тишина. Кейн нямаше никакви спомени от пиянските дни на баща си.
— На колко години бях тогава? — попита той.
— Почти на пет.
— На тази възраст едва ли бих запомнил нещо, ако те бях видял пиян — отбеляза Кейн.
— Натаниел знаеше колко много те обичам — продължи баща му. — О, той беше много умен човек. Това беше най-тежкият момент в живота ми, но и тогава настъпи обратът.
— Кой изплати дълговете ти? — попита Колин.
Баща му се усмихна. Не се учудваше, че тъкмо Колин зададе този въпрос. Той беше най-практичният човек в семейството, но и най-дисциплинираният.
— Натаниел ги изплати. Само за един ден аз се оказах без дългове. Той бе купил полиците и се опита да ми ги даде, но аз отказах. Нито пък му позволих да ги скъса. Исках да ги задържи, докато сам успея да ги платя. Настоявах да вземе и лихва.
— И ти откупи ли ги? — попита Кейн.
— Не. Натаниел замина с жена си за Стоун Хевън. Остави ми това хубаво нещо за спомен — и баща му посочи към копието на замъка, което стоеше на полицата над камината. — Представете си, не само, че изплати дълговете, но ми даде и подарък. Разбира се, поддържахме кореспонденция и следващия път, когато дойдоха с жена си, доведоха и Алесандра. Опитах се да му върна поне половината от това, което му дължах, но той не прие. Изпаднах в ужасно неловко положение. Той постъпи много благородно с мен и аз не го попитах къде са полиците. Натаниел почина на следващата зима и Бог ми е свидетел, че все още скърбя за него. Той беше най-добрият ми приятел.
Двамата синове кимнаха одобрително. Да, Натаниел наистина е бил безценен приятел.
— В кого са полиците сега? — попита Кейн.
— Това е дилемата, синко. Не знам.
— Попита ли Алесандра? — заинтересува се Колин.
— Не — отвърна баща му. — Съмнявам се тя да знае нещо. Като неин настойник аз имам достъп до
