Танц в сенките

Джордан наклони глава и я изгледа изпитателно.

— Вие ме заключихте в тази килия и записвате всяка моя дума. На мен не ми прилича на приятелски разговор.

— Чуй ме сега. За разлика от братята Дики, мен няма да ме изплашиш с приказки за ФБР и Министерството на правосъдието. Ще имаш адвокат, когато аз ти позволя. Щом си толкова осведомена, значи ти е ясно, че след като отказваш да сътрудничиш, сама се превръщаш в заподозряна в убийство.

Тя изключи касетофона и стана, за да прочете правата на Джордан. Изнесе стола и затръшна вратата на килията.

След час надникна иззад ъгъла и рече:

— Ето ти телефонен указател. Можеш да го прегледаш и да си избереш адвокат. Можеш дори да си го изпишеш от Изтока, момиче, но ще останеш заключена в тази килия, докато не отговориш на въпросите ми. И не ми пука колко дълго. — Подаде й тънката книжка през решетките и прибави: — Извикай ме, когато си готова да се обадиш.

Можеха ли да я пратят в затвора и да я обвинят в убийство? Само ако знаеше приблизителното време, по което професорът е бил убит, можеше да си спомни къде е била тогава и дали някой я е видял. Надяваше се, че не е бил убит през нощта, защото не можеше да докаже, че е била в хотелската стая. Те можеха да заявят, че е изтичала до къщата на професора и го е убила, но в такъв случай как трупът му се бе озовал в багажника на колата й, след като тя е била заключена в сервиза на Лойд? А и какъв мотив би могла да има, за да го убие? Дали щяха да скалъпят някакъв?

Така нямаше да стигне доникъде. Не разполагаше с достатъчно информация, за да си изгради защита… или алиби. Дори не знаеше как е бил убит професорът. Беше прекалено шокирана, за да го огледа добре, когато го бе видяла напъхан в онзи найлонов чувал като някакъв боклук.

Чувстваше се като риба на сухо… или, както би казал Ноа — извън зоната си на комфорт. Всичко това е по негова вина, реши Джордан, защото той й бе изтъкнал колко скучен и еднообразен е животът й. Тя си беше напълно щастлива, докато живееше в неведение по въпроса. А сега се чувстваше безсилна. За да оцелее, тялото й се нуждаеше от храна и вода, но Джордан имаше нужда от компютър и мобилния си телефон. Без високотехнологичните си играчки се чувстваше като изгубена.

Джордан мразеше да е объркана и да не владее положението. Когато излезе оттук… ако изобщо излезе… ще се запише да учи право. Сега нямаше да е толкова уязвима, ако познаваше законите, нали?

Шефката на полицията прекъсна самосъжалението, на което се бе отдала Джордан.

— Ще се обадиш ли на адвокат или не?

— Реших да изчакам брат си.

Полицайката изсумтя.

— Ще продължаваш ли да си измисляш? Просто се опитваш да печелиш време. Много скоро ще ти дойде умът в главата, защото няма да получиш нищо за пиене и ядене, докато не започнеш да ни сътрудничиш. И не ми пука колко време ще мине. Ако се наложи, ще те оставя да умреш от глад — заплаши тя.

— Това законно ли е? — мило попита Джордан.

Хейдън наистина бе зла жена. Мушна пръст в гърдите си и заяви:

— В този град мога да правя каквото си пожелая. Разбра ли? Не съм толкова добра, колкото изглеждам.

Джордан не можа да се сдържи:

— Никой не би си помислил, че изглеждате добра.

Думите й явно засегнаха полицайката. Лицето й почервеня.

— Питам се дали ще продължаваш да си толкова дръзка, ако реша да те предам в ръцете на братята Дики.

Размаха пръст пред лицето на Джордан и тъкмо се канеше да продължи със заплахите, когато Кари я прекъсна:

— Маги?

— Казах ти да ме наричаш началник Хейдън — изръмжа тя.

— Началник Хейдън?

— Какво?

— Дойдоха от ФБР.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Къде е тя? — попита Ник.

— Това е мое разследване — заяви началник Хейдън. — ФБР няма работа тук.

Ник и Ноа очакваха, че ще си имат работа с компетентен представител на закона. Но грешаха. И нито един от двамата не бе в настроение да се впуска в глупави териториални спорове.

— Той зададе въпрос — излая Ноа. — Къде е тя?

— Не ви интересува — озъби му се Хейдън. — Както вече казах, това е мое разследване. Двамата с приятеля ви можете да се омитате от участъка ми.

Ник вече й бе казал, че е брат на Джордан, и й бе показал документите си за самоличност и значката си. Сега беше неин ред. Проклетницата трябваше да отговори на въпросите му.

Хейдън направи крачка назад, но преградата зад нея й попречи. Знаеше, че е започнала зле, но нямаше намерение да отстъпва. Колкото по-скоро тези двамата разберат кой командва тук, толкова по-добре.

Мъжът, който се идентифицира като агент Ник Бюканън, беше заплашителен и гневен, но й се струваше далеч по-малко страшен от агента, който влезе с него. В пронизващите му сини очи имаше нещо, което й подсказваше, че ще е по-добре да не излиза насреща му. Тя усещаше, че всеки миг той може да избухне, а нямаше намерение да чака безропотно. Единственият й изход бе да атакува първа.

Ник вече губеше търпение, когато младата жена, седнала зад компютъра, заговори с тънък глас:

— Сестра ви е в килията в дъното на коридора. Тя е добре, но по-хубаво сами да се уверите. — Увиваше около пръста си дълъг къдрав кичур и се усмихваше на Ноа, докато ги осведомяваше.

— Сестра ми е заключена в килия? — изуми се Ник.

— Точно така — отвърна началник Хейдън и изгледа кръвнишки подчинената си.

— Какви са обвиненията?

— Все още не възнамерявам да споделям тази информация с вас — заяви полицайката. — И няма да позволя да се видите със сестра си, нито да разговаряте, преди да съм приключила с нея.

— Ник, не каза ли тя току-що, докато не приключи с нея? — намеси се Ноа. В гласа му прозвучаха развеселени нотки.

Докато му отговаряше, Ник не откъсваше поглед от Хейдън:

— Точно това каза.

Жената издаде напред долната си устна и присви очи.

— Тук нямате никакви правомощия.

— Началникът на полицията явно смята, че може да се конфронтира с федералното правителство — отбеляза Ноа.

Хейдън беше бясна. Двамата агенти й оказваха натиск. Тя мина през люлеещата се врата и застана до вратата, извеждаща към коридора, като по този начин блокира достъпа до килията.

Тези двама агенти от ФБР, помисли си тя, са арогантни негодници, които се правеха на големи умници. И двамата бяха прекалено самонадеяни и самовлюбени, но не знаеха с кого си имат работа. Фактът, че една жена е станала шеф на полицията в Серенити, Тексас, би трябвало достатъчно красноречиво да им говори, че не е някаква напудрена кукла. Въпреки че Серенити беше нищо и никакво градче, бе й се наложило здравата да се потруди и да прекара мнозина други в прекия и преносния смисъл, за да стигне дотам, където беше сега. Тези двама мускулести мъже със значки и оръжия я стъписаха за минута-две, но вече се бе окопитила напълно и нямаше да им позволи да й нареждат какво да прави. Да вървят по дяволите! Това беше нейният град и тук важаха нейните правила. Тя бе властта тук.

— Ще ви кажа какво можете да направите. Можете да оставите телефонния си номер при помощничката ми и когато свърша с разпита на заподозряната, ще ви се обадя. — Обръщаше се към Ник. —