Танц в сенките

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Джордан седеше в средата на леглото, задълбочена в четенето на друга смразяваща кръвта история за жестока битка между Макена и Бюканън. Всеки от двата клана бе призовал съюзниците си, за да потеглят на война и да унищожат врага си. Беше толкова погълната от историята, че не забеляза Ноа, който стоеше на прага и я наблюдаваше.

Мъжът си каза, че трябва незабавно да се обърне и да се върне в стаята си, но не можеше да помръдне. Тя го привличаше толкова неудържимо, а дори не го съзнаваше. Обичаше да е близо до нея, да си говорят, да слуша шантавите й истории и теории, обичаше да гледа усмивката й. А най-прекрасното у нея беше способността да го разсмива. Досега никоя друга жена не го бе карала да се чувства по този начин.

Освен това е дяволски хубава, реши Ноа. Дори и когато — както в момента — носеше очила. Не разбираше защо го възбуждаха толкова, но си беше факт. Ако беше с очила, когато се натъкнеше на нея в Нейтънс Бей, винаги гледаше над главата й, за да не се разсейва. Веднъж Моргенстърн забеляза какво става и му го каза. Сега Ноа се питаше дали психиатърът не е разбрал, че Джордан го привлича, преди самият той да го е осъзнал.

Кога бе престанала да бъде малката сестра на партньора му и се бе превърнала в тази невероятно сексапилна жена, която искаше да заведе в леглото?

Знаеше какво ще се случи още преди да пристъпи в стаята й. И не му пукаше за последствията. Стигна безшумно до леглото, остави кобура с пистолета върху тоалетната масичка и седна до нея.

Джордан вдигна глава и се усмихна. Той изглеждаше спокоен и отпуснат в протърканите джинси и избелялата тениска. Наблюдаваше го, докато се намества в леглото. Ноа подпря две възглавници под тила си, след което ги тупна два пъти с юмрук, за да ги разбухне. Прозина се шумно, скръсти ръце на гърдите си и затвори очи.

— Удобно ли ти е? — попита го.

Очите му останаха затворени.

— Прочети ми приказка преди сън.

— Историята е доста кървава.

— Обичам кървавите истории.

— Не съм изненадана — подкачи го тя. — Не се знае точно кога се е случила, но е някъде между 1300 и 1340 година. Леърдът на Макена заявил, че Бюканън са откраднали поредното съкровище от тях. Този път парче земя, граничеща със земите на Макена. А леърдът на клана смятал, че им се полага.

— Кой е дал земята на Бюканън?

Джордан поклати глава.

— Не се казва. Леърдът на Макена с месеци се възмущавал от това варварство. Накрая, през един следобед в началото на есента, младеж от рода Бюканън бил заловен в земите им. Леърдът на Макена решил да държи момчето като заложник срещу откуп. Ако Бюканън се откажели от земята, той щял да им го върне. В общи линии това бил планът, докато неколцина от воините на Макена, заслепени от ентусиазъм, не се престарали и не убили младежа. Точно така е написано — отбеляза Джордан. — Намерението им било само да го изтезават, но да го оставят жив.

— Бюканън били ли са съгласни да върнат земята преди убийството?

— Не са имали възможност да се съгласят или да откажат. Когато узнали, че един от техните е убит, събрали хората си и потеглили на война. Досега много пъти били влизали в бой с Макена, но този път било различно. Леърдът на Макена знаел, че предстои тежка битка, и свикал всичките си съюзници. Не се съобщава броят на клановете, но три са назовани.

— Ами Бюканън?

Тя прегледа страницата, която държеше.

— Те извикали само един съюзник — клана Макхю. Само името всявало ужас у членовете на Макена. Всички Макхю били известни с нечовешката си жестокост и непобедимост. Били много по-свирепи от Бюканън или поне тук така пише. Битката се състояла на едно поле близо до Хънтър Пойнт. Бюканън и Макхю били значително по-малобройни и самоуверените Макена решили, че бързо ще ги избият.

Гърбът на Джордан я заболя. Отпусна се назад и се облегна на рамото на Ноа. Вдигна листа и продължи да чете.

— За съжаление, Макена и съюзниците им сбъркали в предвижданията си. Воините на Макхю дали воля на жестокостта си. В крайна сметка Макена убили младо момче, почти дете. Бюканън също не проявили милост — прибави тя. — Когато битката приключила, цялото поле било осеяно с части от човешки трупове, а земята била почервеняла от пролятата кръв. И до днес местността носи името Кървавото поле.

— Какво е станало с Макена? — попита Ноа.

— Малцината, които останали живи, избягали. На следващия ден се върнали, за да съберат останките и да ги погребат с почести, но нямало никакви трупове. Всички били изчезнали. Вследствие на което не можела да се извърши свещената церемония по погребването на воините.

— Някога намерили ли са ги?

— Не — поклати глава Джордан. Подпря се на лакът и го погледна. — Тогава се смятало, че ако един воин не бъде погребан подобаващо, душата му няма да отиде на небето. Душите на убитите са осъдени да бродят вечно в другия свят, самотни й забравени.

— Казва ли се колко са били?

— Не. Но ако тази история е вярна, можеш ли да си представиш какво е било да вървиш из това поле… пропито с кръв и да събираш човешки части? Ръка тук, крак там…

— Глава…

Тя се намръщи.

— Радвам се, че не съм живяла в онези времена.

— Не знам — замислено рече Ноа. — Имало си е и своите предимства. Не е било нужно да четеш правата на престъпници или да ставаш свидетел как някой съдия ги пуска на свобода заради технически грешки в обвинението. Ако някой е виновен, го убиват. Просто и ясно. И искаш ли да ти кажа още нещо? Ако в тази история има дори частица истина, не ме е грижа колко воини са загинали на онова бойно поле. Няма справедливо възмездие за убийството на дете.

Очите му бяха затворени, затова тя можеше спокойно да го гледа. Той нямаше да забележи. Беше толкова секси, толкова мъжествен. Насили се да отмести поглед. Така доникъде няма да стигна — каза си младата жена. Ала въпреки това копнееше за него. — Знаеш, че ще разбие сърцето ти и ще те остави опустошена — напомни си тя. — Не, благодаря, дотук.

Нямаше да стане член на клуба на поклонничките на Ноа. Не, в никакъв случай. Ала истината беше, че вече бе минала тази фаза. Джордан беше влюбена в него.

Обхваната от внезапна паника, тя пусна крака от другия край на леглото, събра бързо листовете и ги занесе на масата. Остави купчината до торбата си и отново приближи леглото.

— Ноа? — прошепна тя и го побутна по рамото. — Не заспивай тук. — Той не отговори. Тя отново го побутна. — Искам да си лягам.

Тъкмо се канеше да го смушка по-силно, когато той се протегна и сграбчи китката й. Преди да успее да реагира, Ноа я притегли върху гърдите си. Обви ръце около нея и я претърколи по гръб. Коляното му разтвори краката й, той се нагласи между бедрата й, подпря се на лакти и се взря в поруменялото й лице.

Сърцето й бясно препускаше. Лежеше напълно неподвижно и чакаше. Не се отдръпвай, мярна се отчаяна мисъл в главата й.

— Не се отдръпвай.

— Няма, сладурче.

Тя стисна очи и изпъшка.

— Казала съм го на глас, нали?

Той свали нежно очилата й, а мускулестите му гърди се отъркаха о нейните, докато се пресягаше, за да ги остави върху масичката до пистолета си. Джордан потръпна цялата, когато устните му се плъзнаха по шията й. Дъхът му, сладък и топъл, опари кожата й, а щом захапа меката част на ухото й, я прониза остър копнеж чак до петите.