— Кой му се е обадил? — продължи да го разпитва агентът. — Каза ли ти кой му е дал информацията?
— Някаква жена — отвърна Ранди. — Отне ми доста усилия, докато го изкопча от него. Но не пожела да ми каже името й. Джей Ди твърдеше, че трябвало да я защити, защото й обещал. Ако трябва да съм честен, не знам дали ми е казал истината, или е излъгал. В името на Бога, дано е бил честен — допълни разпалено.
Лицето му придоби нещастно изражение и Ранди се облегна на бюрото.
— Джей Ди винаги се е целил високо. Мечтата му е да си купи ранчо. Не разбира нищо от животни, но това няма значение за него. Мисли си, че е много умен, ама не е и затова вечно се забърква в неприятности. Правил е някои наистина глупави неща и лесно избухва, не мога да го отрека, но не би убил човек.
— Пратили са го в затвора за убийство — напомни му Джо.
— Било е сбиване в бар и брат ми не е започнал пръв. Просто лош късмет.
— Май лошият късмет не спира да преследва Джей Ди — подхвърли Джо. — Наредил съм на заместник-шерифите да го търсят из целия район — обърна се той към Ноа. Внезапно забеляза Джордан. — Боже, къде ми е възпитанието? Джордан, ела насам и седни.
— Добре съм си и тук — отвърна тя.
— Добре. Ноа, мислех си за жената, която се е обадила на Джей Ди. Това е напълно в стила на Маги Хейдън. Нищо чудно да е тя.
— И аз си помислих за нея — обади се Ранди. — Тя се хвана с Джей Ди веднага след като аз се ожених. Стана наистина доста злобна и отмъстителна.
— Винаги си е била такава, Ранди — изтъкна Джо. — Ти просто не си го забелязвал.
Ранди сви рамене.
— И нея търсих. Мобилният й телефон се включва на гласова поща, а домашният й телефон няма секретар.
— Защо искаш да я намериш? — попита Дейвис.
Ранди погледна през рамо към началника на полицията.
— А ти защо смяташ, че искам? Може да знае къде е Джей Ди. Това е единствената причина, за да я потърся отново. — Изправи се. — Трябва да се връщам в офиса. Ще продължа да търся Джей Ди, но ако вие го откриете, веднага ми се обадете. Изключително много се тревожа за него.
Ноа се отдръпна, за да даде път на Ранди.
Шерифът отиде до вратата, поколеба се секунда-две, обърна се и отново погледна към Ноа.
— Може ли да поговорим за малко насаме?
— Разбира се — съгласи се агентът.
Последва Ранди навън до колата му и двамата говориха няколко минути.
Телефонът иззвъня и Джо се обади, докато Джордан чакаше Ноа да се върне.
— Къде е Кари? — попита тя, когато той остави слушалката. — Почивен ден ли си е взела?
— Не, върна се в затвора — отвърна Дейвис. — Утре трябва да изпратят някой да я замества, но дотогава обажданията, които не мога да приема, се препращат в Бърбън.
Тъй като кабинетът не беше достатъчно голям, за да побере още един стол, Джордан се облегна на рамката на вратата.
— Защо е в затвора? Тя не беше ли пусната с изпитателен срок?
— Беше — кимна началникът. Размести няколко папки и се облакъти на бюрото. — Това е последното отмъщение на Маги. Обадила се е в затвора и е дала ужасна характеристика на Кари. Заявила, че е некомпетентна.
— А ти смяташ ли, че е била некомпетентна?
Той поклати глава.
— Имаше трудности в работата с компютъра, ама иначе се справяше добре с телефонните обаждания и предаването на съобщения.
— Тогава защо не я върнеш?
— Маги я е обвинила в кражба на консумативи, но аз не го вярвам.
— Джо, трябва да направиш нещо.
— Опитвам се — отвърна той.
Щом Ноа се върна в полицейския участък, тя му каза за Кари. Не го помоли да направи нещо по въпроса, защото знаеше, че ще го стори.
— Нямаме повече работа тук — заяви Ноа. — Отиваме в мотела, за да уредим сметката и се махаме. Искам да откарам Джордан на летището и да я кача на самолета за Бостън. Ако имаш нужда от нещо…
— Ще се върнеш, нали?
— Агентите Чадик и Стрийт ще се заемат с това, ако се нуждаеш от помощта им. Трябва само да ги помолиш.
— Искаше ми се ти да останеш, но разбирам, че нямаш търпение да си тръгнеш и да се върнеш към работата си — рече Джо, докато стискаше ръката на Ноа. Обърна се към Джордан: — Накрая все пак ще има дело. Ще се наложи да дойдеш за него.
— Ще го направя — обеща тя.
Обля я огромна вълна на облекчение, докато излизаше от полицейския участък. Най-сетне щеше да напусне Серенити.
Не им отне много време, за да си съберат багажа. Ноа смяташе да сложи чантите в колата и след това да се разплати с Амилия Ан. Едно телефонно обаждане обаче напълно промени плана му.
— Ноа, обажда се Джо. Къщата на Макена гори!
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
— Какво, за бога, става тук? — Гласът на Джо трепереше. Стоеше с Джордан и Ноа на тротоара срещу къщата, наета от професора и наблюдаваше как бушуващите пламъци я поглъщат.
Той пъхна ръце в джобовете си.
— Миналата нощ се изля голям порой. Би трябвало водата да се е просмукала в покрива и още да е влажен, но явно не е. Погледни този пожар. — Поклати глава. — Никога досега не съм виждал огън да обхваща толкова бързо някоя къща.
В момента една буря щеше да е добре дошла, помисли си Джордан. Засенчи очи с ръка и погледна към небето. Ала за съжаление нямаше и следа от облак. Както обикновено, пустинното слънце грееше ярко и безмилостно над главите им.
— Не, сър — промърмори Джо. — Никога не съм виждал нещо подобно.
Макар да не се съмняваше, че палежът е умишлен, все пак се нуждаеше от доказателства.
— Погледнете огъня — къщата гори от четирите страни. Сякаш е била залята с напалм. — Джо се извърна към Ноа. — Знам, че началникът на пожарната трябва да го потвърди, но се обзалагам, че е умишлен палеж. Не си ли съгласен?
— Така изглежда — отвърна без колебание Ноа. — Бих казал, че е използвано много силно запалително средство, за да се подпали и поддържа огъня.
— Никога не съм виждал къща да изгаря толкова бързо — повтори Джо, искрено впечатлен. — Макар че не го проумявам. Защо е трябвало да я изгарят до основи? Детективите и криминалистите от Бърбън я изследваха от горе до долу и каквото, и доказателство да са открили, вече е в лабораторията им. Вие също бяхте в къщата. Видяхте какво бе останало. Само стари вестници и овехтели мебели. Видяхте ли нещо, заради което да си струва да бъде изгорена? Аз със сигурност не забелязах.
Джо се премести, за да вижда Джордан, която бе застанала от другата страна на Ноа.
— Съжалявам за онези кутии с документи. Знам, че се надяваше да ги получиш.
Тя не изясни недоразумението. Дейвис очевидно бе забравил, че е направила копия. Или смяташе, че е искала да направи още, но това вече нямаше значение. Информацията им беше част от наследството на професора, а и тя вече не се нуждаеше от нея.
