Танц в сенките

Запъти се към седалката до шофьора, но тя побърза да се премести и му даде знак, че той ще шофира. По врата му се стичаха струйки пот и тя завъртя вентилатора към него.

— Защо не искаш да караш? — попита той.

— Заради трафика — обясни Джордан. — Мразя да карам, когато движението е натоварено.

Отне й секунда, за да осъзнае какво бе казала. Ноа се засмя.

— Какво означава натоварено движение в Серенити? Три-четири коли пред теб?

— Добре, мразя да шофирам. Какво става с Джо? — попита тя, преди той да успее да направи някакъв коментар за шофирането.

— Смята да получи заповед за обиск на къщата на Джей Ди. В момента говори със съдията в Бърбън.

— Искам да вляза там с теб — заяви Джордан. — Обзалагам се, че ще намеря лаптопа си. А ако го намеря…

— Какво? Какво ще направиш?

— Нещо. Всичките ми файлове са там, всичките ми сметки…

— Притесняваш се, че някой ще се добере до лична информация?

— Не — поклати глава Джордан. — Всичко е кодирано. Никой не може да прочете файловете ми.

— Тогава защо се тревожиш?

— Просто знам, че ако разполагам с правилната информация и данни, ще успея да разреша тази загадка.

Той погледна през прозореца.

— Питам се колко време ще отнеме на Джо да се качи в проклетата си кола и да отиде в къщата на Джей Ди.

— Бих казала, около пет секунди. — Предположението й се базираше на факта, че в момента Дейвис тичаше към тях.

— Заповедта е подписана! — изкрещя той на Ноа. — Но и без това можем да влезем. Един съсед се обади току-що. Предната врата била широко отворена.

Миг по-късно вече бяха на път.

— Не трябва ли някой да се обади на шериф Ранди?

Той сви рамене.

— Оставям тази работа на Джо.

Тя се размърда на седалката.

— Шерифът коренно смени поведението си. Беше почти… смирен в полицейския участък, но когато пристигна на паркинга пред магазина с брат си и го видя да ме удря, се държа много гадно.

— Опитва се да предпази брат си. Знае, че…

— Какво знае?

— Джей Ди е изгубена кауза. Макар че разбирам лоялността му. Той му е брат.

— А дали Джей Ди притежава някаква лоялност? Обзалагам се, че не. За шериф Ранди ще е много по- добре, ако Джей Ди се върне в затвора. — Тя потърка ръце, сякаш внезапно й бе станало студено. — Трябва да си много внимателен, ако Джей Ди е в къщата. В очите му има нещо налудничаво. Не знам как да го обясня. Той е зъл… и от него ме побиват тръпки.

— Нямам търпение да се запознаем. Аз също мога да бъда дяволски зъл.

— Спомни си, че е невинен до доказване на противното.

— Той те е ударил. Само това помня.

Джо паркира колата си на алеята за коли пред дома на Джей Ди. Ноа спря зад него.

— Ти чакай тук. И дръж вратите заключени — нареди й той.

Изскочи навън, извади пистолета от кобура и настигна Джо пред предната врата.

— След като влезем, ти се насочи наляво, а аз ще тръгна надясно.

Сърцето на Джордан подскочи в гърдите й, когато Ноа хукна към къщата с пистолет в ръка. Каза си, че всичко ще е наред. Той беше федерален агент, обучен да се защитава. Беше чувала доста истории за критичните ситуации, в които се бе озовавал, а и белезите му го доказваха. Знаеше какво прави. Нищо лошо нямаше да му се случи. Кимна, за да се увери. Въпреки това ставаха злополуки, а понякога дебнеха и изненади… някои доста опасни.

Напразно се самонавиваше, както би казала майка й. Ноа излезе и явно всичко беше наред. Къщата на Джей Ди бе толкова малка, че бяха нужни само няколко минути, за да се уверят, че вътре няма никой.

Джордан отключи вратата на колата, за да влезе. Ноа я отвори и рече:

— Изглежда, че Джей Ди е бързал и не е затворил добре вратата. Почакай, докато…

Джо ги прекъсна. Изхвръкна от къщата, крещейки:

— Намерили са Джей Ди!

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Ето че станаха трима.

Бяха открили Джей Ди сред пепелта на къщата. Пожарникарите бяха намерили онова, което бе останало от него, под тлеещите отломки от задната врата на професора. Гасели последните въглени, когато се натъкнали на тялото. Единствената причина да познаят, че принадлежи на Джей Ди, била огромната безвкусна катарама на колана му. Краищата били почернели и се били разтопили, но инициалите все още се забелязвали.

От колата пред димящите руини Джордан наблюдаваше Ноа. Той стоеше в предния двор и разговаряше с агент Чадик и Джо, докато чакаха да пристигне специалният екип на ФБР. От време на време хвърляше поглед към Джордан, за да се увери, че е добре.

Три трупа за една седмица. Професор Макена. Лойд. А сега и Джей Ди. Хвалбите, че Серенити е тихо и мирно място, отидоха по дяволите. А жителите му обвиняваха за това Джордан Бюканън. В крайна сметка тя бе единствената връзка между убийствата и пожара. Нямаше да се изненада, ако обитателите на града нахлуят в мотелската й стая, въоръжени с вили и факли, за да я прогонят.

В ушите й продължаваха да звучат обвиненията на старата госпожа Скот. Никога не бе имало убийство, преди тя да дойде в града… както и никога не бе имало пожар като този, погълнал къщата на Макена. О, и никога не бе имало багажници на коли, пълни с трупове.

Статистиките не лъжеха. Това беше повече от лош късмет. Беше проклятие с библейски измерения. Дори тя искаше да избяга от себе си. Джордан осъзнаваше, че подобни суеверия са несъвместими със здравия разум, но нищо в тази ситуация нямаше логично обяснение. Само едно беше сигурно: откакто се бе срещнала с професора, тя се бе превърнала в истинско бедствие.

Беше невъзможно да се предвиди какво ще се случи занапред, но докато чакаше Ноа, тя се опита да направи тъкмо това. Беше доста трудна задача, защото не разполагаше с достатъчно информация, а ужасяващите образи от последните дни постоянно изникваха в главата й. Трябваше да изтрие тези картини, за да може отново да мисли ясно. Пресегна се към задната седалка, взе една от папките с проучванията на Макена и започна да чете.

Ноа видя главата й, сведена над листа. Беше й казал да стои в колата, тъй като не искаше да вижда обгорените останки на Джей Ди. Не смяташе, че някога ще забрави реакцията й. Тя изглеждаше смаяна, сетне тихо бе попитала:

— Защо, за бога, си мислиш, че ще искам да видя изгорял труп?

Защо наистина? Гледката бе потресаваща. И докато Ноа и Чадик запазваха самообладание, на Джо му беше много трудно да се владее. Лицето му придоби сивкав оттенък, какъвто Ноа не бе виждал досега, и явно полицаят едва се сдържаше да не повърне.

Ноа го съжали.

— Джо, ще се почувстваш по-добре, ако не го гледаш.

— Да, но това е като при катастрофа. Не искаш да гледаш, но не можеш да откъснеш поглед.

— Ти си полицай — раздразнено му напомни Чадик. — Когато стане катастрофа, си длъжен да гледаш, нали?

— Знаеш какво искам да кажа.