— Какво ти става?
— Просто имах просветление.
— Нима? И какво е то?
— Мислех си за зоните на комфорт… за моята
— То си е скучно и безопасно. Много добре помня какво съм казал.
— Та се питах: какво е липсвало в моя еднообразен и скучен живот?
— Секс.
— Освен секса — кисело уточни.
— Забавления? Смях? Разгорещен секс?
Наистина я влудяваше.
— Вече правих секс — напомни му Джордан.
— Грешката е моя — подметна той.
— Ще ти кажа какво е липсвало — продължи тя, без да обръща внимание на сарказма му. — Трупове, Ноа. Никога не е имало трупове в моята
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Джей Ди обичаше да се хвали пред брат си, че ако не иска да бъде намерен, никога няма да го намерят. Знаеше най-скришните места в района на Серенити.
Ранди познаваше някои от скривалищата му, но не всичките. Например Джей Ди никога не бе казвал за изоставената мина, която случайно бе открил миналата година, докато минаваше през земите на Илай Уитакър. Знаеше, че е влязъл в чужда собственост, но след като Илай не си бе направил труда да сложи ограда, Джей Ди реши, че може да ги прекоси, още повече че никой нямаше да разбере за това нарушение.
Мината се бе превърнала в неговото лично убежище. Когато беше там, мамеше Илай, а това го караше да се чувства добре. Не беше честно Уитакър да заграбва най-хубавата земя и да има толкова много пари.
Вторият дом на Джей Ди не беше луксозна обител, но той си го харесваше. Беше донесъл два стари спални чувала, както и малък охладител, който редовно пълнеше с лед и бира. Останалите му придобивки бяха два фенера и комплект резервни батерии. Не искаше през нощта, докато се отдаваше на порносписанията, да остане на тъмно. Гордееше се, че не чете статиите. Стигаше му само да гледа голите тела.
За кратко се позабавлява с мисълта да си доведе две момичета от „Лукс“ и да си устроят купон, но се отказа. Харесваше му да си има тайно място, за което никой друг не знае.
Мината беше идеална. Намираше се достатъчно далеч от Серенити, така че никой да не се сеща за нея, но не чак толкова, че мобилният телефон да няма обхват. Последните два дни трябваше да бъде на разположение двайсет и четири часа в денонощието, в случай че шефът му се нуждаеше от нещо.
Няколко пъти се замисли дали да не се обади на Ранди, за да разбере има ли заповед за арестуването му, но всеки път, щом започнеше да натиска бутоните, се отказваше. Просто не му се слушаше поредната дълга лекция. Освен това шефът му щеше да знае дали има заповед за арестуването му, или няма. Той имаше връзки в целия град и трябваше само да звънне тук-там, за да разбере дали онази кучка Бюканън е повдигнала обвинение.
За щастие телефонът еднодневка, който бе свил от къщата на професор Макена, имаше отпечатан номер на гърба. Шефът му бе единственият, който го знаеше.
Джей Ди започваше да се изнервя, докато го чакаше да се обади. Не само щеше да разбере дали полицията го търси, но днес беше и ден за плащане, а малко пари в брой нямаше да му дойдат зле.
Едва не подскочи, когато телефонът иззвъня.
— Да, сър.
— Вече съм на път — рече шефът.
— Към къщата ли? — попита Джей Ди.
Последва продължителна пауза.
— Да. Нали там се разбрахме да се срещнем.
— Да, сър. Тръгвам веднага.
— Не забравяй да паркираш поне три преки по-далеч и да отидеш дотам пеша.
— Ще го направя — обеща Джей Ди. — Помните ли, че днес е ден за плащане?
— Разбира се, че помня. Преди да се мръкне, трябва да уредим доста неща.
— Знам — каза Джей Ди. — Разбрахте ли дали има заповед за ареста ми?
— Още не.
— Новият началник на полицията няма да остави две убийства неразрешени. Мислех си дали не е зле да си набележим някои имена. Ако има начин да припишем на…
— Вече имам наум кой да опере пешкира, но за целта ми е нужна помощта ти. До седмица трябва да сме приключили с това.
— Знаех си, че ще измислите нещо. Бива ви за такива неща.
— Просто имам опит. А сега побързай. Чака ни доста работа.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Когато Джордан и Ноа влязоха в полицейския участък, шериф Ранди беше в кабинета на началник Дейвис. Опитваше се да крачи пред бюрото, но стаята бе прекалено тясна, затова можеше да направи само по две крачки напред и назад.
Ноа накара Джордан да остане зад него. Явно не искаше да даде възможност на Джей Ди отново да й се нахвърли.
Но Джей Ди не се виждаше никакъв. Джо ги забеляза и им махна.
— Влизайте! — извика той.
Ноа не си губи времето в представяне.
— Къде е брат ти? — обърна се към Ранди.
— Не знам къде е — отвърна шерифът. — Кълна се, че го търсих навсякъде, оставих поне пет съобщения на телефонния му секретар в къщата му и два пъти повече на мобилния телефон, за да му кажа да се появи и че всичко ще е наред, защото госпожица Бюканън се съгласи да не повдига обвинение… — Опита се да надникне зад Ноа. — Така е, нали, госпожице Бюканън? Джо ми каза, че няма да повдигнете обвинение.
Макар че Ноа бе заел почти цялата врата, тя успя да се промъкне покрай него.
— Да, така е.
— Благодаря ви — рече шерифът. — Опитвам се с всички сили да помогна на Джей Ди да постъпва правилно, но това никак не е лесна работа.
Звучеше искрено и толкова разкаяно, и унило, че Джордан внезапно изпита съжаление към него. Сигурно му беше дяволски трудно да озаптява този побойник брат си.
Ранди отново се обърна към Ноа:
— Осъзнавам, че е оплескал нещата, но той ми е брат и е единственото семейство, което имам. Наистина се опитвам да му помогна да продължи напред и да не се забърква в неприятности. Мислех, че е поел по правилния път. Обеща, че ще затвори „Лукс“, а това е положителна стъпка.
Ноа не се интересуваше от вкарването на Джей Ди в правия път.
— Откъде е знаел, че трупът е в багажника на колата на Джордан?
— Джей Ди ми каза, че някой му се обадил на мобилния.
— Искам да знам съвсем точно какво ти е казал.
— Смятахме да ходим за риба и аз отидох да го взема от тях. Той изскочи на бегом от къщата и ми каза за обаждането.
