Джордан нямаше търпение да напусне къщата на Джей Ди.
— Човек си мисли, че познава някого, а после се оказва, че той е сексманиак — отбеляза тя, след като вече бяха на път.
— Но ти всъщност не познаваш добре Чарлин, нали? Съвсем скоро си се запознала с нея — възрази Ноа.
— Истина е. Но все пак е потискащо.
— Освен ако не ти хрумва някой друг ресторант, предполагам, че ще посетим отново заведението на Джафи. Съгласна ли си?
— Зависи. Той в списъка ли е?
— Искаш ли да погледнеш? — засмя се той.
— Ти го направи.
Ноа паркира до тротоара, изключи двигателя и прегледа набързо списъка. Видя името на Амилия Ан и се зачуди каква ще бъде реакцията на Джордан, ако й каже.
— Джафи го няма.
Тя въздъхна:
— Добре.
Ноа се замисли за всичко, което й се бе наложило да преживее през този дълъг ден.
— Ти си истински герой, знаеш ли? — Изгледа я продължително, после я прегърна през рамо и я привлече към себе си.
— Какво… — започна тя.
Устните му се впиха в нейните. Не беше го очаквала, но му отвърна инстинктивно. Езикът му нахлу и целувката се задълбочи. Ноа не обичаше половинчати неща. Тя не продължи дълго, но я остави без дъх. Когато той се отдръпна, сърцето й бясно туптеше. Джордан се облегна назад, опитвайки се да се съвземе.
Ноа явно нямаше проблеми с дишането. Запали двигателя и отново потегли.
— Яде ми се риба — заяви той. — Придружена от студена бира.
Никакво споменаване за целувка, никакво благодаря, нищо от рода на
Ноа я погледна.
— Нещо не е наред ли? — попита, макар чудесно да знаеше отговора. Тя го изгледа свирепо. — Струваш ми се малко ядосана.
— Не, всичко е наред.
— Добре тогава.
— Само се питах как може да си толкова нехаен… сещаш се, невъзмутим.
— Нехаен и невъзмутим са две различни неща.
— Тогава си и двете. Току-що ме целуна. — Ето, каза го най-после и сега можеха да го обсъдят.
— Ммм, определено го направих.
— И това ли е всичко?
Изглеждаше толкова ядосана, че той се усмихна. Джордан наистина ставаше още по-красива, когато се разбеснееше.
— А ти какво искаш да кажа?
Сигурно се шегуваше. Знаеше отлично какво искаше да й каже. Че целувката означава нещо. Нещо голямо. Но явно за него не бе така. Той целуваше много жени. Нищо ново.
Замисли се дали да му напомни за страстната нощ, която бяха преживели. Както и да му изтъкне, че тази сутрин той се държа така, сякаш нищо особено не се бе случило. Знаеше, че ако й отвърне, питайки я какво трябва да й каже, ще приложи запазената марка на покойния Джей Ди и ще го фрасне с юмрук в лицето.
Обзалагаше се, че дълго щеше да го помни.
Макар че за миг мисълта й достави истинско удоволствие, насилието никога не бе решение на проблемите.
Спряха на червен светофар и Ноа отново я погледна.
— Сега пък за какво мислиш, сладурче? Имаш доста озадачена физиономия.
— За насилието — тутакси отвърна младата жена, — мислех си за насилието.
Явно никога не можеше да отгатне какво се върти в главата й.
— И какво за него?
— Че никога не е решение. На това родителите ми са научили Сидни и мен.
— А братята ти?
— Те обикновено разрешаваха всички спорове с юмруци. Мисля, че затова са толкова добри спортисти. Насочват енергията си, за да бият отбора на съперниците.
— А ти как се бореше с агресията в себе си? — попита той, искрено заинтригуван.
— Чупех разни неща.
— Наистина ли?
— Не беше вандализъм — обясни тя. — Чупех нещата, за да мога после да ги сглобя отново. Беше… с любознателна цел.
— Сигурно си подлудявала родителите си.
— Вероятно — съгласи се тя. — Макар че бяха доста търпеливи с мен и след известно време свикнаха.
— Какви неща си чупела?
— Не забравяй, че бях хлапе и разбира се, започнах с малки неща. Тостер, стар вентилатор, косачка за трева…
— Косачка за трева?
Тя се усмихна.
— Темата още е болезнена за баща ми. Един следобед се върна по-рано от работа у дома и завари всички части на косачката си, пръснати върху алеята за коли — чак до най-малките винтчета и болтчета. Не се зарадва особено.
Ноа не можеше да си я представи с лице и ръце, оплескани с машинно масло, да сглобява и разглобява разни машинарии. Сега Джордан беше толкова женствена. Не, наистина не можеше да си я представи.
— И успя ли да сглобиш косачката?
— С помощта на братята си, от която, между другото, изобщо не се нуждаех. На следващата седмица баща ми донесе вкъщи стар развален компютър. Каза ми, че мога да правя с него каквото си пожелая, но повече не бива да пипам никакви домакински уреди, косачки или коли.
— Коли?
— Никога не съм се занимавала с коли. Не ме интересуваха. Но след като получих компютъра…
— Открила си призванието си.
— Предполагам, че е така. Ами ти? Какъв беше като малък? Интересуваше ли се от оръжия?
— Бях доста своенравен и твърдоглав — отвърна той. — Предполагам, че и аз съм се бил като всички момчета, но ние живеехме в Тексас — напомни й, — а това означаваше да играеш футбол в гимназията. Справях се добре и спечелих стипендия за колежа. През цялото училище бях истински образец за примерен ученик — завърши той, но физиономията му го издаде, че лъже. — По онова време не обичах правилата.
— Не ги обичаш и сега.
— Предполагам, че не.
— Ти си бунтовник — заключи Джордан.
— Така ме нарича и доктор Моргенстърн.
— Може ли да те попитам нещо?
Той навлезе с колата в паркинга зад задния двор на мотела „Домашен уют далеч от дома“.
— Разбира се. Какво искаш да знаеш?
— Имал ли си някога връзка с жена, която да е продължила повече от седмица или две? Бил ли си
