Танц в сенките

Джордан най-после успя да вземе думата:

— Имам копия. Те не бяха в къщата, вече бях изпратила голяма част от документите в Бостън, преди оригиналите да изгорят. Ако Джо или двамата агенти, които водят разследването, имат нужда от тях, ще им ги изпратя обратно.

— Е, това наистина са добри новини — зарадва се Джафи. — Значи пътуването ти не е било напразно. Вечерята днес е за сметка на заведението и не си помисляйте да спорите. Двамата с Дора сме изключително благодарни за помощта ти. Искрено се надявам, че някой ден пак ще дойдеш да ни кажеш „здрасти“.

Той я прегърна на сбогуване и стисна ръката на Ноа.

— Ако някой от двама ви има нужда от нова кола, си спомнете за мен. Лично ще ви я докарам до Бостън — предложи Дейв.

— Не се съмнявам, че ще го направи — подкрепи го Илай и се запъти към масата си.

Ноа остави щедър бакшиш на Анджела и поведе Джордан към вратата, съпроводен от дружно „довиждане“.

Никой от двамата не продума нищо цяла пресечка. Джордан първа наруши тишината:

— Хм. Вечер за покер. Изобщо не подозирах какво се задава.

Ноа се засмя.

— Никога досега не бях виждал онова изражение на лицето ти… когато съзря цялата тълпа.

— Вечерта не беше толкова лоша. Нахранихме се на спокойствие и се запознахме с някои очарователни господа — рече тя. — Очарователни… и доста интересни — отбеляза и кимна.

— Знаеш ли какво още е интересно?

— Какво?

— Половината от тези очарователни господа бяха в списъка.

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Джордан стоеше под душа и отмиваше горещината на деня със сапун, ухаещ на кайсии, когато изведнъж я осени прозрение. Не искаше да се прибира у дома. Побърза да пропъди абсурдната мисъл. Разбира се, че искаше да се върне.

Искаше си обратно подредения и организиран живот. Когато продаде компанията си, получи солидна печалба, но сега трябваше да реши какво да прави по-нататък. Известно време обмисляше идеята да инвестира в разработката на нов компютърен процесор, толкова мощен, че да може да обработва и най- сложния мултимедиен софтуер. Проектът на прототипа дори вече се бе оформил в съзнанието й. Обаче това неминуемо означаваше да се изправи срещу гигантите от Силиконовата долина, а не й се щеше да го прави. Нека някой друг се занимава с проекта, който ще накара света да се върти по-бързо и по-бързо.

Нежеланието й да се впусне в тази надпревара не беше единственото смайващо прозрение. Вече не изгаряше от нетърпение да си купи нов лаптоп, нито мобилен телефон. Съвсем доскоро не можеше да си представи живота без тези постижения на техниката, но вече не се чувстваше толкова зависима от лаптопа си и й се струваше страшно приятно, че не се налага на всеки пет минути да отговаря на мобилния телефон. Наистина беше доста ободряващо да се освободи от подобна зависимост.

— Започвам да се плаша от себе си — прошепна младата жена.

Какво ставаше с нея? Сякаш се бе превърнала в напълно различен човек. Може би престоят на четиридесет и няколко градусовата жега, докато чакаше Ноа да огледа изгорялата къща, напълно бе размътил мозъка й. Сигурно се бе скапала от горещината. Или всички душове, които бе взела, откакто бе дошла в Серенити, бяха промили сивите й клетки.

Навярно се е обезводнила от прекаленото стоене на слънце. Това трябваше да е.

Облече тениска и шорти и си изми зъбите. С четката за зъби в уста, изтри запотеното огледало и се погледна. Кожа на петна и лунички. Голяма красавица, няма що, особено с това унисекс облекло.

Джордан остави четката, взе бурканчето със специалния лосион за тяло на Кейт и отвори вратата. Никога не се бе тревожила за външния си вид, но сега всичко се преобърна с краката нагоре.

Знаеше какъв е истинският проблем. До този момент отказваше да го признае. Ноа. О, да, тъкмо той беше проблемът. Бе променил всичко и тя не знаеше какво може да стори срещу това.

Нямаше смисъл да се тревожи, то с нищо нямаше да й помогне. Една умна жена щеше да избяга колкото се може по-далеч, но тя явно не бе умна, защото в този миг си мечтаеше как ще се озове в леглото с него.

Нуждаеше се от нещо, което да отвлече мислите й от секса. Реши, че ще се настани удобно в леглото с документите на професора и ще прочете поредната страховита история за кръвопролития, обезглавяване, жестоки мъчения и суеверия. Това със сигурност щеше да я накара да забрави за Ноа.

Къде бяха очилата й? Мислеше, че ги е оставила до кутийката с лещите в банята, но не бяха там. Прекоси спалнята, за да отиде до леглото и си удари палеца в крака на стола. Изохка и заподскача на един крак, докато ровеше в торбата си.

— Ноа, да си виждал…

— На масата — извика той през отворената врата между двете стаи.

Откъде знаеше какво търси? Да не би да четеше мисли? Очилата й бяха точно там, където й бе казал.

— Откъде знаеш…

— Присвила си очи — отвърна той, преди да успее да довърши изречението. — И току-що се препъна в стола.

— Просто не гледах къде вървя.

Той се засмя.

— Ти не можеше да видиш къде вървиш.

Джордан забеляза водни капки по стъклата на очилата и се върна в банята. Стори й се, че някой почука на вратата, и извика:

— Ноа, би ли отворил?

Няколко секунди по-късно от стаята на Ноа се чу женски глас. Чукането е било на неговата врата, а не на нейната. Изпълнена с любопитство, тя припряно почисти очилата, надяна ги на носа си и отиде в спалнята. О, боже! Сменяха спалното бельо на Ноа, при това лично Амилия Ан се бе заела с тази почетна задача. Той се бе облегнал на вратата и я наблюдаваше, но когато чу Джордан, погледна през рамо и й смигна.

Наистина се радваше на особени грижи и внимание. За разлика от нея, Джордан не можеше да спре да зяпа Амилия Ан през вратата. Жената беше облечена като сервитьорка на коктейли в долнопробен бар. Носеше къси шорти, червени сандали с високи токчета и блуза с ниско изрязано деколте, на която очевидно бе забравила да закопчае горното копче. Определено не бе оставила много на въображението. Начинът, по който се наведе над леглото, докато оправяше чаршафа, бе комичен, но Джордан не се засмя. Поведението на Амилия Ан беше срамно.

Мърморейки възмутено под нос, Джордан се завъртя на пети и дръпна покривката на леглото. Сложи я в ъгъла, после тръсна в средата купчина хартия, грабна бутилка с вода и се настани, за да чете.

Телефонът в стаята иззвъня. Обаждаше се сестра й.

— Никога няма да отгатнеш къде се намирам.

— И нямам желание да гадая. Кажи ми — въздъхна Джордан.

— На телефона ти не се ли изписва кой се обажда?

— Ти звъниш в мотелската ми стая, Сидни. Би трябвало да знаеш, че по вътрешните телефони не се изписва кой се обажда.

— Аз съм в Лос Анджелис, затънала сред кашони. До следващата седмица не мога да се нанеса в общежитието и сега съм заседнала в един хотел. Всъщност много хубав хотел — призна тя. — Пиколото донесе целия ми багаж.

— Мислех, че двете с мама ще заминете следващата седмица. Защо си тръгнала толкова рано?

— Всичко се промени изведнъж — обясни Сидни. — Миналата нощ спах у приятелката ми Кристи, а когато на следващата сутрин се прибрах у дома, мама вече ми бе уредила полета. Имах чувството, че няма