Танц в сенките

търпение да се отърве от мен. Мисля, че сигурно съм я подлудила с тревогите си за татко.

— Значи сега си сама.

— И е страшно готино! Май попрекалих с румсървиса, но след като не мога да отида в общежитието, нямам друг избор, нали? Надявам се, че татко няма да получи удар, когато види извлечението от кредитната си карта.

— Как е той?

— Предполагам, добре. Познаваш го. Смъртните заплахи, изглежда, въобще не го трогват. Докато мама е съвсем друга работа. Тя е кълбо от нерви, но се опитва да не го показва. Всички са под напрежение с този процес.

— Знае ли се точно кога ще свърши? — попита Джордан.

— Не — отвърна сестра й. — Татковите бодигардове вече са постоянно присъствие в Нейтънс Бей. Накъдето и да погледна, те са там: постоянно напомняне, че някой желае смъртта му.

— Заплахите ще спрат веднага щом бъде произнесена присъдата.

— Откъде си толкова сигурна? Така казват всички, но, Джордан, това е процес за изнудване. При това случаят е много нашумял.

Джордан долови тревогата в гласа на Сидни.

— Зная.

— Ако осъдят онзи човек, няма ли семейството и съдружниците му да започнат да преследват татко? От друга страна, ако не го осъдят…

— Ще полудееш, ако продължаваш да мислиш за това — прекъсна я Джордан. — Трябва да вярваш, че всичко ще е наред.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни — възрази сестра й. — Радвам се, че дойдох по-рано. Само изнервях още повече мама. А сега, след като се тревожи и за Лорен… а и Ник направо не е на себе си…

— Чакай малко. Какво каза? Какво не е наред с Ник и Лорен?

— Всичко му е наред на Ник. Тревогата е заради съпругата му. Мислех, че знаеш…

— Да знам какво? — нетърпеливо попита Джордан.

— Лорен получи контракции, наистина много силни и лекарят я настани в болница. Още е много рано да роди бебето. То е само на шест месеца.

— Кога стана това?

— Вчера Ник я закара в болницата. Аз вече бях тръгнала за Ел Ей.

Дали бе говорила с брат си оттогава? Джордан не си спомняше.

— Добре че Ник си дойде по-рано, а Ноа остана с теб, нали? Щеше да е ужасно, ако е толкова далеч, докато Лорен се нуждае от него.

— Горката Лорен. Какво каза лекарят?

— Не знам. Мама ми каза, че я сложили на системи. Контракциите са намалели, но не са спрели напълно. А ти кога ще се прибереш у дома? В момента мама със сигурност се нуждае от подкрепата ти. Ти винаги си толкова хладнокръвна и спокойна за всичко. Нищо не е в състояние да те извади от релси.

Вече не, помисли си Джордан. Благодарение на Ноа в главата й цареше хаос и всичко бе объркано.

С крайчеца на окото си видя, че Ноа приближава към нея и тутакси изгуби нишката на мисълта си. Той беше по джинси и чиста тениска. Остави пистолета и кобура върху нощната масичка, и се изтегна на леглото до нея.

— Джордан, чуваш ли ме? Попитах те кога тръгваш.

— Какво… ъъъ… аз… — Да бе, никога не излизала от релси, как ли не! — Утре — смотолеви тя. Ноа се пресегна и я притегли към себе си. — Рано. Тръгваме рано утре сутринта. Имаме доста път до летището в Остин. — Избута го и се обърна към него. Намръщи се, размаха пръст пред лицето му и прошепна: — Престани!

— Да престана с какво? — учуди се Сидни от другата страна на линията.

— Нищо. Трябва да приключваме.

— Чакай. Мислиш ли, че трябва да се върна у дома? — попита Сидни. — Може би мога да помогна…

— Не, не, най-добре е да останеш там, където си. С нищо не можеш да помогнеш у дома. Ще ти се обадя веднага щом се прибера.

— Не затваряй. Не съм те питала как се справяш.

Ноа я гъделичкаше по врата, изпращайки тръпки по цялото й тяло.

— Добре. Справям се добре — избъбри Джордан.

— Намериха ли престъпника, който е напъхал онези трупове в багажника на колата ти?

— Да, намериха го. Утре ще говорим. Чао засега. Пази се.

Затвори, преди Сидни да я спре. После се обърна ядосано към Ноа:

— Пречиш ми… — Само това успя да каже, преди окончателно да изгуби ума и дума. Ноа смъкваше тениската си. Имаше невероятно тяло. Ръцете му бяха толкова мускулести, а коремът…

Мислено си заповяда да се стегне.

— Какво правиш?

— Настанявам се по-удобно.

Тя сграбчи ръцете му, когато понечи да свали джинсите си.

— За бога… Освен ако не смяташ да се мушнеш под завивките, ти предлагам да останеш с джинсите.

— Срам ли те е? — Изглеждаше озадачен от вероятността. — Сладурче, та ти си видяла и докоснала всяко…

— Много добре си спомням какво съм правила — прекъсна го тя и внезапно се засмя. — Нямаш никакви задръжки, нали? Обзалагам се, че най-спокойно можеш да се разходиш гол по Нюбъри Стрийт в Бостън и окото ти няма да мигне.

— Зависи — ухили се той.

— От какво?

— Дали е лято или зима.

Тя завъртя очи.

— Много е арогантно да си мислиш, че можеш просто ей така да се намъкнеш в леглото ми и да спиш с мен.

Той намести възглавниците под главата си.

— Никъде не съм се намъкнал ей така и не възнамерявам да спя, поне не още. Искаш ли да си тръгна?

Въпросът беше излишен.

— Не.

Тя се наведе над него, постави ръце върху топлата му гръд и го целуна. Сетне го плесна по рамото и се изправи.

— Знам, че си говорил с Ник — заяви обвинително. — Защо не ми каза какво става?

Той придоби изненадан вид.

— Сидни ти е казала? Не мислех, че тя знае. Майка ти се е постарала да я отпрати от Бостън колкото е възможно по-скоро, за да не разбере.

— Ник трябваше да ми се обади.

— Ник не искаше да те тревожи, а и знаеше, че така или иначе ще разбереш, след като се прибереш в Бостън.

Тя приседна на пети.

— Да разбера какво?

Той се намръщи.

— Чакай малко. Какво точно ти каза Сидни?

— Не, първо искам да чуя твоята версия.

— Някой проникнал в къщата на родителите ти и оставил в библиотеката бележка за баща ти. Била забита с нож в стената.