— Какво искаш да кажеш с това, че ще събереш сили да го прочетеш? Ако не смяташ, че тези истории са верни…
— Добре, искам да ги прочета. А след това ще направя собствено проучване. Искам да открия истината — добави тя. — Сигурна съм, че в основата си някои истории са верни. В по-голямата част те са предавани от баща на син. — Подаде му купчината листа. — Ти избери някоя.
Наблюдаваше го, докато ги прелистваше.
— Почакай — спря го и грабна част от купчината. — Току-що видях… Ето го отново.
Издърпа страницата и я вдигна.
— Виждаш ли? В полето. Професорът отново е написал цифрата 1284. Забелязах я и върху други листове. А какво ли е това? Корона? Замък? Или може би е годината, когато е започнала враждата? Не мислиш ли?
— Може би — съгласи се той. — Отделните цифри са удебелени, сякаш е искал да ги запомни.
— О, не, не му е било нужно да записва датата повече от веднъж. Ако това, което ми каза за паметта си, е било истина, не е трябвало да записва нищо. Щял е да я запомни. Мисля, че сигурно е бил разсеян и е надраскал цифрите, докато си е мислел за нещо друго.
— Чакай малко. Какво ти е казал за паметта си?
— Хвалеше се. Заяви ми, че имал изключителна памет. Никога не забравял лице или име, независимо колко време е минало. Записал тези истории и ги подредил, за да могат някой ден да ги прочетат и други хора, но помнел всяка подробност. Твърдеше, че е ненаситен читател. Четял всички вестници, до които имал достъп, а останалата информация получавал от интернет.
Ноа си спомни вестниците, покриващи пода на всекидневната в дома на професора.
— Хвърли едно око на последните бележки — предложи той. — Виж дали има някакви рисунки или други дати.
Тя не откри такива в купчината, която държеше, но той забеляза някакви скици върху две страници по средата на своята.
— На какво ти прилича това? — Посочи някаква рисунка в полето в горния край на едната страница.
— Може би куче или котка… с дълга грива… лъв. Обзалагам се, че е лъв.
Последната рисунка бе по-лесна за разгадаване. Представляваше корона. Доста лоша рисунка на изкривена корона.
— Знаеш ли какво си мисля? — попита Ноа. — Професор Макена е бил луд.
— Признавам, че беше доста странен и обсебен от работата си.
— Струва ми се, че си е измислил всичко.
Джордан поклати глава:
— Не съм съгласна. Може и аз да съм луда, но мисля, че наистина има скрито съкровище.
Ноа продължи да прелиства страниците.
— Някои от тези нямат дата.
— Може да е било нещо като гатанка. Навярно се споменава името на крал… или ново оръжие, като в кръстословица. Това би ни дало приблизителния период, но останалото са само догадки.
— Прочети това. — Той й подаде няколко листа и се облегна назад.
И сякаш беше най-естественото нещо на този свят, я притегли към себе си и обви ръка около раменете й. Тя започна да чете с мелодичния си ясен глас:
Нашият обичан крал е мъртъв и в това време на дълбока скръб, и безмерна печал клановете се бият помежду си за надмощие и власт. Имаме претендент, който настоява да стане крал и да управлява, но страната ни е средище на постоянни политически брожения.
Алчността е пуснала дълбоки корени в сърцата на водачите ни. Не знаем как ще свърши всичко това и се боим за децата си. Не остана земя, която да не е пропита с кръвта на загиналите, нито пещера, където да намерим убежище за старите хора и децата. Бъдещето изглежда мрачно и безнадеждно. Станахме свидетели на убийства и изневери. А сега и на предателство.
Кланът Макдоналд воюва с клана Макдугъл, а западното крайбрежие се е превърнало в бойно поле. На юг Камбъл се бият с Фъргюсън, а хората на Макий и Синклер проливат кръвта си на изток. Отникъде няма спасение.
Но предателството на север е това, от което сега най-много се боим. Макена имат нови съюзници от другия край на света, които ще им помогнат да унищожат стария си враг — клана Бюканън.
Леърдът на Макена няма желание да краде земите на Бюканън, нито да стане господар на воините им, защото всички знаем, че подобна цел е непостижима. Да, в миналото може би това е било намерението на Макена, но не и днес. Сега леърдът иска да ги унищожи до крак — да избие мъжете, жените, децата. Яростта му не знае граници.
Макар че не бива да говорим за това дори и шепнешком, знаем, че леърдът е сключил дяволски договор с английския крал. Кралят е изпратил свой довереник — млад принц, дошъл в двора от далечна земя, управлявана сега от краля. Един от нашите хора е наблюдавал тази тайна среща и ние вярваме, че думите му са истина, защото той е божи служител.
Кралят иска да завземе земите на север и погледът му е насочен към територията на Бюканън заради влиянието им сред планинците. След като завладее тези земи, войниците му ще продължат на юг и изток. Ще покори Шотландия клан след клан, а когато всички бъдат поробени, ще събере огромна войска, за да потегли на север — към земите на гигантите.
Принцът казал на леърда, че кралят е чул за враждата между клановете Бюканън и Макена и макар да вярвал, че унищожаването на Бюканън с негова помощ е достатъчна награда, щял да подкрепи този пакт, давайки на леърда титла и сребърно съкровище. Само съкровището щяло да издигне мощта на леърда над останалите кланове, защото притежавало и вълшебна сила. Да, с това съкровище леърдът щял да стане непобедим. Щял да притежава цялата сила, за която копнеел, и най-после щял да си отмъсти на рода Бюканън.
Алчността замаяла главата му и той не могъл да откаже сделката с дявола. Свикал съюзниците си, но не им казал за срещата си с кралския пратеник, нито за договора, който сключил. Съчинил някаква история за изневяра и предателство, и настоял да се присъединят към него във войната.
Ние също се страхуваме от гнева на рода Бюканън, но не можем да позволим подобно клане и сме решили един от нас да отиде при техния леърд, и да им разкрие пъкления план. Не желаем кралят на Англия да господства над земите ни. Леърдът на Макена може и да е готов да продаде душата си, но ние няма да позволим да го направи.
Изпълнен с огромна тревога, нашият смел приятел Харолд отиде да говори сам с леърда на Бюканън. Когато не се върна, решихме, че воините на Бюканън са го убили. Но се оказа, че не е бил наранен. Той се прибра при нас съвсем здрав физически, но ужасът бе помътил разсъдъка му, защото твърдеше, че го е видял. Харолд видял призрак. Видял лъв в мъглата.
— Видял какво? — прекъсна я Ноа.
— Харолд видял призрак. Казал, че видял лъв в мъглата — повтори тя.
Той се усмихна.
— Лъв в Шотландия?
— Може би е било фигуративно казано — предположи младата жена. — В крайна сметка нали има Ричард Лъвското сърце.
— Продължавай да четеш — подкани я той.
— Свикал ли е леърдът на Бюканън съюзниците си? — попитахме ние Харолд.
— Не — беше отговорът му. — Изпратил е куриери на север само до един воин.
— Тогава те ще умрат.
— Да, ще умрат — потвърди друг. — Английският крал е толкова сигурен в победата си, че е изпратил един легион войници.
