в съзнание.
Той се регистрира в един западнал мотел близо до летището и зачака. Спа само два часа, а през останалото време не се отдели от телевизора и не пропусна нито една от новинарските емисии на местната телевизионна станция. Ранните сутрешни новини по Канал 7 излъчиха репортаж за впечатляващата кариера на съдия Бюканън. Друг местен канал бе записал интервю с една внушителна жена с изрусена коса и изрисувани вежди, която се кълнеше, че е била свидетелка на стрелбата. Беше много развълнувана и оживено ръкомахаше, докато описваше видяното. Тъкмо излязла от болницата, когато започнала стрелбата. Твърдеше, че ако била закъсняла само с една минута, неминуемо щяла да стане невинна жертва вместо горката дъщеря на федералния съдия. Разказа на интервюиращия, че тъкмо минавала зад една линейка, когато се разнесли изстрелите.
Но описанието й за стрелбата нямаше нищо общо с истината. Жената твърдеше, че видяла двама мъже, които се целели в съдията. Единият се подавал през прозореца на последен модел седан „Шевролет“. Докато колата завивала зад ъгъла, шофьорът и другият мъж открили огън. Технически това бе невъзможно. Ако е имало двама мъже и двамата са стреляли едновременно с оръжията си, то единият от тях щеше да стреля по паркираните коли.
Телевизионният репортер, взел интервюто, не бе забелязал противоречието. Гласът му бе пропит с фалшива симпатия.
— Сигурно е било ужасно. Видяхте ли да пада дъщерята на съдия Бюканън? Спомняте ли си колко изстрела имаше? Видяхте ли убийците? Можете ли да ги идентифицирате?
— Не — отвърна жената. Това бе единственият момент по време на интервюто, когато изглеждаше нервна. Не, не могла да разпознае нито един от мъжете. Лицата им били покрити с маски и носели качулки.
И така нататък. Колкото повече съчувствие изразяваше репортерът, толкова по-големи небивалици говореше жената, опитвайки се да си извоюва няколко мига слава. Изгаряща от желание да се понрави и да я забележат, тя се усмихна широко пред камерата и продължи да разкрасява измислиците си.
Добрата новина за Пруит беше, че всички новини говореха все едно и също: опит за покушение срещу федерален съдия.
Това бе най-естественото предположение и никой не се бе усъмнил. И защо да го прави? Имало е няколко смъртни заплахи срещу съдията. Разбира се, че той е бил мишената, а дъщеря му е просто невинна жертва, оказала се на неподходящо място в неподходящ момент.
Но Пруит все пак трябваше да се отърве от проучванията на професора. Смяташе да си купи машина за унищожаване на хартия. Вече провери в указателя и откри няколко магазина за офис техника, които се намираха на трийсетина километра от болницата. След това смяташе да се върне в мотела и да прекара следобеда в нарязването на листовете на конфети и напъхването им в найлонови торби. След като свърши, ще изхвърли торбите в кофите за смет зад мотела и така ще приключи с проблема.
Онзи глупав дребосък едва не бе разрушил живота му. Пруит не бе изпитал нито секунда угризение заради смъртта му. Копелето го изнудваше и заслужаваше да умре. Тъпакът явно не подозираше докъде е способен да стигне Пруит, за да се защити.
Глупава игра на съдбата, помисли си той. Това беше всичко. Някой си влязъл в шоу-рума му, за да огледа колите, докато чака да оправят неговата в сервиза. Видял Пруит и както обясни по-късно по телефона с преправен глас, го разпознал от процеса срещу Чернов. Типът се похвали, че никога не забравял лица, а лицето на Пруит било особено запомнящо се. По време на процеса се бе наложило да заведат Пруит в съдебната зала, за да даде показания срещу главата на фамилията Чернов. Тогава той се бе опитал да покрие главата си и да се шмугне по-бързо в сградата, но въпреки опитите на охраната да попречи да го снимат, няколко фотографи успяха да щракнат по един-два кадъра.
Като свидетелстваше против фамилията, издавайки престъпните им тайни, Пруит нарушаваше закона на мълчанието, но му бе обещана амнистия, а свободата си заслужаваше високата цена, която трябваше да плати. Той бе работил като бияч и събирач на дългове за фамилията Чернов и бе съобщил няколко имена на прокурора. Освен това свидетелства под клетва, че шефът му — Рей Чернов, е убил съпругата си — Мари Чернова. Подробностите бяха толкова точни, че съдебните заседатели му повярваха. Това престъпление бе прибавено към безбройните останали и Чернов получи три последователни доживотни присъди.
Повечето от това, което бе казал Пруит, беше истина. Бе особено ясен и подробен относно убийствата, наредени от шефа му, когато „клиентът“ отказвал да сътрудничи. Беше пропуснал само няколко важни факта. Излъга, когато заяви, че никога не е убивал човек. Освен това излъга, когато каза, че е бил свидетел как Рей жестоко е убил съпругата си, пробождайки я няколко пъти с нож. Всъщност Пол Пруит бе този, който бе убил Мари Чернова. Просто бе изникнала възможност и той бе лепнал убийството на Рей.
При произнасянето на присъдата, докато извличаха Чернов от съдебната зала, той крещеше на Пруит, че ще му отмъсти.
Убийството на Мари бе най-трудното нещо, което Пруит някога бе правил и до ден днешен си мислеше за нея. О, колко много я бе обичал!
Преди да се запознае с нея на едно коледно парти, му се носеше славата на женкар. Влюби се в мига, в който я зърна. Връзката им започна още същата нощ и той й се закле във вечна любов. Правеше го при всичките им последвали тайни срещи.
Но сладката Мари страшно се измъчваше от чувство за вина. Тя се срещаше с него и му се отдаваше, а после се обличаше и отиваше в църквата, за да запали свещ и да се покае за греха си. След време дори това вече не й бе достатъчно. Каза на Пруит, че иска да сложи край на връзката им, да признае изневярата на съпруга си и да го помоли за прошка. Пруит си спомняше как взе ножа и пристъпи към нея. Нямаше намерение да я убива. Искаше само да я посплаши, да я накара да разбере, че животът и на двамата ще бъде застрашен, ако каже истината. Но Мари изпадна в истерия и той не можа да се спре. Плака, докато забиваше ножа в тялото й.
Оправда действията си, повтаряйки си, че не е имал друг изход. Рей може би щеше да прости изневярата на Мари, но със сигурност никога нямаше да прости на Пруит. В крайна сметка не се ли свеждаше всичко до едно: убий или ще те убият?
След като Рей Чернов беше в затвора, Пруит реши, че има шанс. Но не стана точно така. Въпреки че мафиотът бе зад решетките, той имаше много връзки навън, а обещанията на правителството за закрила бяха празни приказки. Дори и да го преместеха на друго място, винаги щеше да бъде под наблюдение. Не, той трябваше да се погрижи сам за себе си. Няколко седмици живя в постоянен страх, докато един ден, прибирайки се у дома, зърна сянка на стълбището. Нямаше никакво съмнение, че мъжът, скрил се на горната площадка, е насочил пистолет срещу него, готов да стреля. Пруит безшумно се измъкна навън и се скри в един бар по-надолу по улицата, докато теренът се изчисти. После се върна в апартамента си и направи това, което трябваше. Що се отнасяше до останалия свят, Пол Пруит бе умрял за него в онзи ден.
През последните петнайсет години бе живял в лъжа. Винаги беше нащрек. След първите десет започна да се отпуска. Премести се колкото се може по-далеч от дома си и се установи в малък град в Тексас. Започна работа като търговец на коли в Бърбън и накрая успя да стане собственик на автокъща. Дори си намери съпруга, която не задава излишни въпроси. Когато му предлагаха да направи по-голяма реклама на бизнеса си, той винаги отказваше. Не искаше никакви фотоапарати и камери около себе си. Беше доволен от живота си. Имаше достатъчно пари, за да се чувства уважаван и влиятелен мъж. Беше си извоювал положение в тази част на света и му харесваше фактът, че се радваха да го видят и да бъдат в компанията му.
Обаждането на някакъв анонимен тип, който го бе разпознал, заплашваше да срине всичко. Първия път се опита да го проследи. Всеки месец, когато слагаше парите в тъмнокафявия плик и го адресираше до различна пощенска кутия, се опитваше да разбере кой е изнудвачът, но при следващото обаждане тайнственият мъж даваше нов адрес. Пруит дори се скри и зачака в пощенската станция, за да види кой ще прибере пакета, белязан с флуоресцентна жълта химикалка. Прекара две дълги нощи в кола на една улица в Остин с бинокъл в скута, надявайки се да зърне копелето. Когато никой не взе пакета, той се върна в Бърбън. На следващия месец поисканата сума се увеличи и Пруит се паникьоса.
Джей Ди сложи край на това. Пруит никога не го бе срещал, но бе чувал за него. Знаеше, че е бил в затвора, както и че брат му е шериф на Джесъп Каунти. Трябваше да признае, че Джей Ди притежаваше куража да влезе в офиса му, да затвори вратата и да заяви спокойно, че може да реши проблема му.
