ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Цялата болница бе заключена. До второ нареждане никой нямаше да влиза или излиза. Полицията бе блокирала всички изходи, а спешните случаи временно се препращаха в други медицински центрове. Полицаите претърсваха гаража и всички етажи на болницата, за да са сигурни, че в сградата не се крият други стрелци.
Покушението върху федерален съдия бе голяма новина и отвън болницата бе обсадена от множество телевизионни екипи. Всички се опитваха да се доберат до някой, който би могъл да им каже какво се е случило.
Знаеше се единствено, че състоянието на дъщерята на съдия Бюканън е критично. Един от репортерите — разбира се, в ефир — изказа хипотезата, че ако Джордан не се е намирала толкова близо до спешното отделение, може би вече щеше да е мъртва от загубата на кръв.
Това бе нещо, което едва ли някой от семейство Бюканън би желал да чуе. Те се бяха събрали в хирургията, разговаряха шепнешком и крачеха неспокойно из помещението, докато чакаха да изведат Джордан от операционната.
Двама полицаи пазеха пред вратата и бяха дали съвсем ясно да се разбере, че няма да се отделят от съдия Бюканън, докато не пристигнат охранителите му. Двама от тях вече бяха на път за болницата.
Съдия Бюканън се бе състарил с двайсет години от мига, в който видя дъщеря си да се свлича върху бетонния под. Ноа го бе блъснал към стената, за да не е под прицела на убиеца. Съдията го чу да крещи: „Долу! Залегни долу!“, докато тичаше към Джордан. Никога нямаше да забрави изражението на лицето му, когато коленичи до нея. Сякаш целият му свят се бе сринал.
Майката на Джордан седеше до съпруга си и стискаше ръката му. По лицето й се стичаха сълзи.
— Някой трябва да каже на Сидни — промълви тя. — Не искам да го научи от новините. Някой обади ли се на Алек? Дилън? Къде е отец Том?
— На път е за Холи Оукс — каза й съдията.
— Някой трябва да му се обади. Той ще иска да знае. А и в момента се нуждаем от свещеник.
— Тя няма да умре — гневно извика Закъри, най-малкият им син.
Ноа стоеше настрани от семейството. Не искаше да говори с никого. В момента изобщо не можеше да говори. Стоеше пред прозореца в другия край на залата и се взираше с празен поглед в нощта. Беше му трудно да диша и невъзможно да мисли. Бе обхванат от студен гняв. Кръв… имаше толкова много кръв. Беше усетил как Джордан се отдалечава от него.
Това чакане бе ужасно. Беше прострелван и си спомняше, че боли адски, но онази болка не беше нищо в сравнение с това, което Ноа изпитваше в момента. Ако я загуби… О, господи… той не можеше да я загуби… не можеше да живее без нея…
Ник се бе качил до стаята на Лорен, за да й каже какво се е случило. Съпругата му спеше дълбоко и той реши да не я буди. Изключи телевизора и каза на сестрата да не споменава нищо за стрелбата. Утре щеше да узнае всичко.
Когато Ник се върна на етажа на хирургията, видя, че Ноа е сам. Отиде при него.
И чакането продължи.
Двайсет минути по-късно хирургът, доктор Емът, излезе от операционната. Усмихваше се, докато сваляше хирургическата шапка. Съдия Бюканън се спусна към него.
— Джордан е добре — успокои го лекарят. — Куршумът е минал през гръдния кош, тя е изгубила известно количество кръв, но очаквам, че напълно ще се възстанови.
Съдията сграбчи ръката му, стисна я силно и горещо му благодари.
— Кога можем да я видим? — попита той.
— В момента е в реанимацията и скоро ще излезе от упойката. Ще разреша на един от вас да влезе при нея, но само за минута. Тя трябва да си почива. — Хирургът се запъти към вратата. — Последвайте ме.
Съдията не помръдна.
— Ноа?
— Сър?
— Ако е будна, кажи й, че много я обичаме.
Ник трябваше да го побутне, за да го накара да се раздвижи. Новината, че Джордан ще се оправи, го бе изпълнила с огромно облекчение и слабост. Краката му бяха омекнали толкова, че едва успя да последва лекаря.
— Само една минута — напомни му доктор Емът. — Тя трябва да спи.
Джордан беше единствената пациентка в реанимацията. Една сестра проверяваше системата й и когато видя Ноа, се отдръпна от леглото.
Очите на Джордан бяха затворени.
— Боли ли я? — попита той.
— Не — отвърна сестрата. — Но от време на време губи съзнание.
Ноа стоеше до леглото, щастлив, че може да я гледа, като спи. Протегна ръка, за да докосне нейната и почувства топлина. Лицето й бе възвърнало цвета си.
Наведе се, целуна я по челото и прошепна в ухото й:
— Обичам те, Джордан. Чуваш ли ме? Обичам те и никога няма да ти позволя да си отидеш.
— Ноа… — разнесе се дрезгав шепот. Докато изричаше името му, не отвори очи.
Той не беше сигурен дали го е чула, затова се опита да я успокои:
— Ще се оправиш. Операцията мина добре и сега си в реанимацията. Нуждаеш се от почивка. Спи, сладурче.
Тя се опита да вдигне ръка, а веждите й се смръщиха.
— Заспивай сега — прошепна Ноа и нежно погали косата й.
— Той ме застреля. — Гласът й беше слаб, но изненадващо ясен.
— Да, простреляха те, но ще се оправиш.
Тя се опита да отвори очи, но клепачите й бяха твърде тежки.
— Видях го.
Отново се унесе. Ноа чакаше. Тя го е видяла? Видяла е убиеца? Осъзнаваше ли какво бе казала току- що?
— Видях го — чу се отново шепот.
Гласът й замря. Той се наведе и доближи ухо към устните й. Думите й бяха едва доловими, но ги изричаше бавно и претеглено.
— Той се опита да ме убие… Дейв… Тръмбо. След това отново заспа.
ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Дали Джордан разбираше какво му бе казала? Или халюцинираше под влияние на упойката и успокоителните, които вкарваха в кръвта й през системата? Ноа трябваше да е сигурен. Остана до леглото й и всеки път, щом се събудеше, я питаше какво е видяла.
Отговорът винаги беше един и същ: Дейв Тръмбо.
Сега очите й бяха отворени и той виждаше, че изпитва силна болка.
— Трябва да я оставите да спи — каза му сестрата. — Тук сте вече петнайсет минути, това е достатъчно дълго.
— Боли я — разтревожено рече той.
— Да — кимна сестрата. — Тъкмо се канех да й дам обезболяващо. Важно е да заглушим болката. Тя ще спи до утре. След това ще я преместим в интензивното отделение.
Сестрата се зае да инжектира ампула морфин в системата. Той я изчака да свърши и сетне попита:
— Дали осъзнава какво казва?
— Съмнявам се — отвърна жената. — Повечето от пациентите говорят несвързани неща. А утре няма да си спомня нищо.
Ноа целуна Джордан и се върна в коридора. Ник го чакаше, облегнал се на стената.
